– Германците не са раса от психопати, Алма. Те са нормални хора, като теб и мен, но всеки безнаказан фанатик с власт може да се превърне в звяр, като есесовците в "Аушвиц" – каза той на сестра си.

– Мислиш ли, че при случай и ти би действал като звяр, Самуел?

– Не мисля, а го знам, Алма. Цял живот съм бил войник. Правил съм войната. Разпитвал съм затворници, много затворници. Но предполагам, че не искаш да научиш подробностите.

НАТАНИЕЛ


Коварната болест, която щеше да убие Натаниел Беласко, го дебнеше от години, без никой дори самият той, да подозира. Първите симптом ми съвпаднаха с грипа, който същата зима порази масово населението на Сан Франциско, и изчезнаха за две седмици. Появиха се отново едва след години и оставиха след себе си огромна умора; имаше дни, в които Натаниел ходеше, влачейки крака и прегърбен, сякаш бе метнал чувал с пясък на гърба си. Продължи да работи пак същия бройчасове на ден, но не му спореше, на бюрото му се трупаха документи, които нощем като че ли сами нарастваха и се рояха; той се объркваше, губеше връзката в случаите, които съвестно проучваше и които преди време щеше да разреши със затворени очи, внезапно забравяше какво е прочел току-що. Цял живот бе страдал от безсъние, но то се задълбочи с пристъпи на треска и потене. "И двамата са ни налегнали топлите вълни на менопаузата", шегуваше се той пред Алма, но на нея не ѝ беше до смях. Натаниел изостави спорта, а яхтата остана закотвена в пристанището, та чайките да вият гнездата си на нея. Преглъщаше трудно, почна да слабее, нямаше апетит. Алма му приготвяше шейкове с прахчета, богати на протеини, които той с мъка изпиваше, а после повръщаше скришом, за да не я тревожи. Когато по кожата му се появиха язви, семейният лекар – стара колкото някои от мебелите, закупени от Исаак Беласко през 1914 година реликва, който бе лекувал последователно симптомите като анемия, възпаление на червата, мигрена и депресия, го изпрати при специалист онколог.

Ужасена, Алма разбра колко обича и колко се нуждае от Натаниел и се приготви да се бори с болестта, със съдбата, с боговете и дяволите. Тя изостави почти всичко, за да се посвети на грижите за него. Престана да рисува, освободи работниците в ателието и ходеше там само веднъж месечно, за да наглежда фирмата за почистване. Огромното студио, озарено от дифузната светлина на матовите стъкла на прозорците, потъна в катедрално безмълвие. Движението секна отведнъж и ателието застина във времето като кинотрик, готово да възобнови дейността си отново в следващата секунда, застинаха дългите, застлани с платно маси, топовете плат, изправени като стройни пазачи, вече изрисуваните тъкани, опънати в рамки, мострите на десени и цветове по стените, керамичните и стъклените съдове, мечетата, тънките и дебелите четки, призрачното бръмчене на вентилационната уредба, разпръскваща неспирно всепроникващата миризма на боя и разтворител. Алма преустанови пътуванията, които дълги години и носеха вдъхновение и свобода. Далече от средата си, тя сваляше кожата си и отново се раждаше свежа, любознателна, готова за приключения, отворена за онова, което ще ѝ поднесе денят, без планове и страхове. Тази нова, блуждаеща Алма беше толкова реална, че понякога сама се изненадваше, като се зърнеше в огледалата на поредния хотел, защото не очакваше да види същото лице, което имаше в Сан Франциско. Престана да се вижда и е Ичимей.

Бяха се срещнали отново случайно седем години след погребението на Исаак Беласко и четиринайсет, преди болестта на Натаниел да се прояви напълно, на годишното изложение на Обществото на орхидеите, сред хилядите посетители. Ичимей я видя пръв и се приближи да я поздрави. Беше сам. Говориха за орхидеите – имаше два цвята от неговия разсадник на изложбата, а после отидоха да обядват в един ресторант наблизо. Започнаха да разговарят за това и онова: Алма – за скорошните си пътувания, за новите си десени и за сина си Лари; Ичимей – за своите растения и за децата си – двегодишния Мики и осеммесечното бебе Питър. Обядът продължи три часа без пауза, имаха да си казват толкова много неща и те го направиха неуверено и предпазливо, без да падат в миналото, плъзгайки се сякаш по чуплив лед, изучавайки се, забелязвайки промените, опитвайки се да отгатнат намеренията си, със съзнанието за пламенното привличане, останало непокътнато. Двамата бяха навършили трийсет и седем години, тя изглеждаше на повече, чертите ѝ се бяха изострили, беше по-слаба, ъгловата и самоуверена, докато Ичимей не се бе променил, имаше същия спокоен юношески вид, същия тих глас, същите деликатни маниери, същата способност да нахлува до последната ѝ клетка с ярко изявеното си присъствие. Алма можеше да види осемгодишното момче в парника на Сий Клиф, десетгодишното, което ѝ бе подарило котка, преди да изчезне, неуморния любовник от мотела с хлебарките, мъжа в черно на погребението на свекър ѝ, всичките еднакви, като образи върху прозрачна хартия, поставени един върху друг. Ичимей беше неизменим, вечен. Любовта и желанието към него изгаряха кожата ѝ, искаше ѝ се да протегне ръце през масата и да го докосне, да се приближи, да зарови нос във врата му и да се увери, че още мирише на земя и билки, да му каже, че без него живее като сомнамбул, че нищо и никой не може да запълни ужасната празнина от неговото отсъствие, че би дала всичко, за да се озове отново гола в обятията му, че освен него нищо друго няма значение. Взеха асансьора до третия етаж на паркинга, тя извади ключа си и му предложи да го закара до неговия автомобил, който беше само на една пресечка, и той прие. В интимния сумрак на колата се целунаха, разпознавайки се.

През следващите години щяха да държат любовта си в странично отделение, далече от останалия си живот, и щяха да я изживеят до дъно, без да я допускат да докосне Натаниел и Делфин. Когато бяха заедно, не съществуваше нищо друго, а когато се сбогуваха в хотела, където току-що се бяха любили до насита, и двамата знаеха, че до следващата среща ще общуват само с писма. Алма събираше тези писма, макар че в тях Ичимей се придържаше към присъщия за неговата раса сдържан тон, контрастиращ с нежните доказателства за любов и страстните му изблици, когато бяха заедно. Сантименталностите силно го смущаваха, той имаше свой начин на изразяване: подготвяше пикник за нея в красиви дървени кутии, пращаше ѝ гардении, защото тя харесваше аромата им, макар че никога не би го ползвала като одеколон, приготвяше ѝ церемониално чай, посвещаваше ѝ стихове и рисунки. Понякога, насаме, я наричаше "малката ми", но не го пишеше. На Алма не ѝ се налагаше да дава обяснения на мъжа си, защото всеки от тях водеше независим живот, и никога не попита Ичимей как успява да държи Делфин в неведение, след като двамата живееха и работеха плътно един до друг. Известно ѝ беше, че той обича жена си, че е добър баща и съпруг, че заема специално положение в японската общност, където го смятаха за майстор и го викаха да вкарва черните овци в пътя, да сдобрява враговете и да отсъжда справедливо при спорове. Мъжът с изпепеляващата любов, с еротичните хрумвания, смеха, шегите и игрите между чаршафите, с внезапните страстни пориви и радост, с признанията, прошепнати в затишието между две прегръдки, с безкрайните целувки и възбуждащата до полуда близост, този мъж съществуваше само за нея.

Писмата започнаха да пристигат след срещата им сред орхидеите и зачестиха, когато Натаниел се разболя. За известно време, което им се стори цяла вечност, тази кореспонденция замени нелегалните срещи. Писмата на Алма бяха открити и тъжни послания на жена, измъчена от раздялата; тези на Ичимей бяха като спокойна и бистра вода, но между редовете им трептеше споделената страст. За Алма тези писма разкриваха фината вътрешна нагласа на Ичимей, неговите чувства, мечти, копнежи и идеали; тези послания ѝ дадоха възможност да го опознае, обикне и пожелае много повече, отколкото любовните им схватки. Тя така се пристрасти към тях, че когато овдовя и остана свободна, когато можеха да разговарят по телефона, да се виждат често и дори да пътуват заедно, двамата продължиха да си пишат. Ичимей изпълни чинно договорката да унищожи писмата, но Алма запази неговите, за да ги препрочита непрекъснато.

18 юли 1984 г.

Знам колко страдаш и много съжалявам, че не мога да ти помогна. Пиша ти със съзнанието, че водиш мъчителни преговори с болестта на мъжа си. Това вече не е в твоите ръце, Алма, можеш само да бъдеш смела и да не се отделяш от него.

Раздялата ни е много болезнена. Двамата свикнахме с нашите свещени четвъртъци, с вечерите на четири очи, разходките в парка, кратките приключения в края на някоя седмица.

Защо светът ми се струва безцветен? Звуците идват до мен отдалече, като под сурдинка, храната има вкус на сапун. Толкова месеци, без да се видим! Купих твоя одеколон, за да усещам миризмата ти. Утешавам се, пишейки стихове, които един ден ще ти дам, защото са за теб.

А ти ме обвиняваш, че не съм романтичен!

За какво са ми били всичките години на духовна практика, след като не успявам да се освободя от желанието. Чакам писмата ти и гласа ти по телефона, представям си, че идваш тичешком… Понякога любовта боли.

Ичи

Натаниел и Алма заеха бившите стаи на Лилиан и Исаак, свързани е врата, която от толкова стоене отворена, вече не можеше да се затваря. Отново започнаха да споделят безсънието, както в първите години на брака си, плътно един до друг на дивана или на леглото, тя – четейки, е книгата в едната ръка, а с другата галейки Натаниел, докато той лежеше със затворени очи и дишаше е бълбукане в гърдите. През една от тези дълги нощи двамата се изненадаха взаимно, че плачат мълчаливо, за да не тревожат другия. Първо Алма усети влажните страни на мъжа си и той веднага след това забеляза нейните сълзи, нещо толкова рядко, че се надигна, за да установи дали са истински. Нямаше спомен да я е виждал да плаче дори в най-тежките моменти.