Споделяйки чай от манго и спомени в "Ларк Хаус", Алма и Лени се запитаха защо бяха оставили да изминат три десетилетия, без да направят нито един опит отново да се свържат. След като склопи очите на Натаниел и помогна на Алма да оправи тялото така, че да го представят на Лари и Дорис във възможно най-добрия вид, и след като заличиха издайническите следи на случилото се, Лени се сбогува с Алма и си отиде. Те бяха прекарали месеци заедно в абсолютната близост на страданието и мъглявата надежда, не се бяха виждали никога на дневна светлина, само в тази спалня, която миришеше на ментол и смърт много преди смъртта да дойде за Натаниел. Бяха споделяли безсънни нощи с чаша разводнено уиски или цигара с марихуана в ръка за облекчаване на мъката, по време на които разказаха живота си един на друг, разкриха копнежи и тайни и се опознаха в подробности. В тази тиха агония нямаше място за каквито и да било претенции, двамата се разкриха такива, каквито бяха насаме със себе си, разголени. Въпреки това, или може би заради това, между двама им се зароди една бистра и отчаяна обич, която изискваше раздяла, защото нямаше да устои на непоправимото износване на ежедневието.

– Странно беше нашето приятелство – каза Алма.

– Натаниел беше толкова благодарен, че двамата сме до него, че веднъж ме помоли да се оженя за теб, когато овдовееш. Не искаше да те остави без опора.

– Каква гениална идея! Защо не ми предложи, Лени? Щяхме да бъдем прекрасна двойка. Щяхме да сме заедно и да си пазим взаимно гърбовете, както правехме с Натаниел.

– Аз съм гей, Алма.

– Натаниел също. Бракът ни щеше да бъде целомъдрен, без легло; ти с твоя любовен живот, аз с Ичимей. Много удобно, след като не можехме да покажем открито пристрастията си.

– Още не е късно. Искаш ли да се омъжиш за мен, Алма Беласко?

– Но нали ми каза, че скоро ще умреш? Не искам да овдовявам втори път.

Двамата се разсмяха от сърце и смехът ги подтикна да отидат в трапезарията, да видят дали менюто включва нещо примамливо. Лени предложи ръката си на Алма и двамата тръгнаха по стъкления коридор към централната сграда, бившата къща на шоколадовия магнат; чувстваха се остарели и доволни и се питаха защо толкова много се говори за тъгата и болежките, вместо за щастието. "Какво да правим с това щастие, което ни връхлита без специален повод, щастието, което не иска нищо, за да съществува?", попита Алма. Двамата вървяха с дребни и колебливи крачки, опирайки се един на друг, треперейки, понеже есента беше към края си, замаяни от потока упорити спомени, спомени за любов, и преизпълнени с това споделено щастие. Алма показа на Лени смътното видение на някакви розови воали в парка, но вече се стъмваше и може би това не беше Емили, вещаеща близка погибел, а мираж, като толкова други в "Ларк Хаус".

ЯПОНСКИЯТ ЛЮБОВНИК


В петък Ирина Базили пристигна рано в "Ларк Хаус", за да надникне при Алма, преди да е започнала смяната си. Алма вече не се нуждаеше от нея за обличането, но беше благодарна на момичето, когато се отбиваше в апартамента ѝ, за да споделят първата чаша чай за деня. "Омъжи се за моя внук, Ирина; ще направиш голяма услуга на цялото семейство Беласко", повтаряше ѝ тя. Редно бе Ирина да ѝ обясни, че не успява да преодолее ужаса си от миналото, но не можеше дори да спомене за това, без да умре от срам. Как да каже на старата жена, че уродливите създания в паметта ѝ, обикновено свити в бърлогите си, вирваха змийските си глави, когато си помислеше да легне с внука ѝ. Сет разбираше, че не е готова да говори, и престана да я притиска, докато се посъветват с психиатър; засега беше достатъчно да му се довери. Можеха да почакат. Ирина му бе предложила лечебна езда: да гледат заедно заснетите от пастрока ѝ видео касети, които все още циркулираха в пространството и щяха да продължат да я карат да страда до последния ѝ дъх, но Сет се боеше, че веднъж пуснати на свобода, уродливите създания ще станат неконтролируеми. Неговото лечение се състоеше в това да действа постепенно, с любов и усмивка, така че двамата напредваха като в танц с две стъпки наш ред, една назад; вече спяха в едно легло, а понякога, се събуждаха прегърнати.

Тази сутрин Ирина не завари Алма в апартамент та ѝ, нямаше я и чантата за тайните похождения, нито копринените ѝ нощници. За пръв път липсваше и портретът на Ичимей. Очевидно и колата ѝ нямаше да е на паркинга, но Ирина не се разтревожи, защото Алма стъпваше вече по-уверено и. Защото реши, че Ичимей я чака. Нямаше да е сама, В събота Ирина не беше на смяна в "Ларк Хаус" и спа до девет часа – лукс, който можеше да си позволи, откакто живееше със Сет и бе преустановила къпането на кучета. Той я събуди с голяма чаша кафе с мляко и седна до нея на леглото да планират деня. Идваше от гимнастическия салон, прясно изкъпан, с влажна коса и все още загрят от упражненията, без да предполага, че този ден няма да има планове с Ирина, а ще бъде ден за сбогуване. В същия момент телефонът иззвъня; обаждаше се Лари Беласко, за да съобщи на сина си, че колата на баба му се е изпързаляла на един селски път и е паднала в петнайсетметрова пропаст.

– Сега е в интензивното на Централната болница в Марин – добави той.

– Зле ли е? – попита ужасен Сет.

– Да. Колата ѝ е напълно унищожена. Не знам какво е търсела майка ми по ония места.

– Сама ли е била, татко?

– Да.

В болницата завариха Алма будна и в съзнание, въпреки опиатите, които капеха във вената ѝ и които според лекаря биха нокаутирали магаре. Бе понесла катастрофалния удар без никаква преграда. При по-тежък автомобил нараняванията вероятно щяха да бъдат по-леки, но лимоненозеленият ѝ смарт се бе разпаднал и тя, завързана за седалката с предпазния колан, беше направо сплескана. Докато останалите членове на семейство Беласко плачеха в чакалнята, Лари обясни на Сет, че съществува една крайна мярка: да разрежат Алма от горе до долу, да върнат изместените органи на местата им и да я държат отворена няколко дни, докато инфекцията отслабне и стане възможно да се пристъпи към хирургическа намеса. След това можело да се мисли за операция на натрошените кости. Рискът, огромен дори при млад човек, беше много по-голям при пациент на повече от осемдесет години като Алма; хирургът, който я бе приел в болницата, не се осмеляваше да опита. Катрин Хоуп, която незабавно пристигна заедно с Лени Бийл, бе на мнение, че подобна интервенция ще е жестока и безполезна; трябвало само да се погрижат Алма да се чувства максимално удобно и да я чакат да си отиде, което щяло скоро да стане. Ирина остави семейството да обсъжда с Кати дали да не преместят Алма в Сан Франциско, където има по-големи възможности, и тихо влезе в стаята на Алма.

– Боли ли ви? – попита я тя шепнешком. – Искате ли да повикам Ичимей?

Алма беше с кислородна маска, но дишаше самостоятелно и леко ѝ кимна да се приближи. Ирина не искаше да мисли за изпотрошеното тяло под покрития с чаршаф обръч и се съсредоточи върху лицето, което беше непокътнато и изглеждаше разхубавено.

– Кирстен – промълви Алма.

– Искате да повикам Кирстен? – запита учудено Ирина.

– И им кажи да не ме докосват – добави ясно Алма, преди да затвори изтощено очи.

Сет се обади на брата на Кирстен и още същия следобед той я докара в болницата. Жената седна на единствения стол в стаята на Алма, чакайки, без да бърза, указания, както бе стояла търпеливо в ателието през предишните месеци, преди да започне работа при Катрин Хоуп в клиниката за болката. По едно време, с последните лъчи на слънцето в прозореца, Алма излезе от летаргията на успокоителните. Тя обходи с поглед присъстващите, мъчейки се да ги разпознае: нейните близки, Ирина, Лени, Кати, и очите ѝ като че ли се оживиха, когато се спряха на Кирстен. Жената се приближи до леглото, взе ръката, която не беше свързана със системите, и започна да я покрива с влажни целувки от пръстите до лакътя, питайки я притеснено болна ли е, ще се оправи ли и повтаряйки, че много я обича. Лари се опита да я отстрани, но Алма тихо помоли да ги оставят сами.

Първата и втората нощ край леглото ѝ се редуваха Лари, Дорис и Сет, но на третата Ирина разбра, че семейството е на края на силите си, и предложи тя да остане при Алма, която не бе продумала от посещението на Кирстен; лежеше в полусън, дишаше учестено като уморено куче и се откъсваше от живота. Трудно се живее и трудно се умира, помисли си Ирина. Лекарят твърдеше, че Алма не изпитва божа, беше упоена до мозъка на костите си.

По едно време шумовете наоколо започнаха да стихват. В стаята цареше спокоен сумрак, но коридорите бяха вечно осветени от мощните лампи и сините екрани на компютрите в контролния пост на сестрите. Бръмченето на климатика, мъчителното дишане на жената в леглото и тихите стъпки или гласове зад вратата от време на време бяха единствените звуци, достигащи до Ирина. Бяха ѝ дали одеяло и възглавница, за да се настани възможно най-удобно, но беше горещо и се оказа невъзможно да заспи на стола. Затова седна на пода, облегна се на стената и се замисли за Алма, която преди три дни беше все още страстната жена, излязла бързешком, за да се срещне със своя любим, а сега лежеше полужива на смъртния си одър. При едно краткотрайно събуждане, преди да потъне отново в тежкия сопор на наркотиците, Алма я помоли да я начерви, защото Ичимей щял да дойде да я вземе. Ирина почувства огромна мъка, прилив на обич към тази великолепна старица, обич на внучка, на дъщеря, на сестра, на приятелка, докато сълзите ѝ течаха по страните ѝ и мокреха врата и блузата ѝ. Тя искаше Алма да си отиде най-сетне, та да се свърши страданието ѝ, но същевременно ѝ се искаше никога да не си отива, разбърканите ѝ органи и счупените кости да се наместят като по чудо, възкръсне, да се върнат заедно в "Ларк Хаус" и да продължат живота си както преди. Щеше да и посвещава повече време, щеше да се грижи повече за нея, щеше да измъкне тайните ѝ от скривалището, където ги бе скрила, щеше да ѝ намери друг котарак, също като Неко, и да уреди да получава всяка седмица свежи гардении, без да ѝ казва кой ги праща. Близките покойници на Ирина нахлуха вкупом да я подкрепят в тежкия час: баба ѝ и дядо ѝ с цвят на пръст, Жак Дьовин с неговия скарабей от топаз, старците, починали в "Ларк Хаус" през трите години, откакто работеше там, Неко с кривата му опашка и доволно мъркане, появи се дори майка ѝ, Радмила, на която тя вече бе простила и за която не бе чувала нищо от много години. Искаше ѝ се Сет да е до нея в този момент, за да го представи на героите от трупата, които той не познаваше, и да заспи вкопчена в ръката му. Носталгията и тъгата я унесоха и тя задряма, свита в ъгъла. Не чу сестрата, която редовно влизаше, за да проверява състоянието на Алма, да нагласява капката и иглата, да мери температурата и кръвното ѝ налягане, да ѝ дава сънотворните.