Британия. Земята на Артур… където легендата продължава.

— О, Боже! — Теса ахна.

— Теса? — Гласът на Ейнджи се повиши тревожно.

— Дори не съм се сетила за това! Такава идиотка съм.

— За това няма да споря — каза бавно Ейнджи. — Но все пак какво точно имаш предвид?

— Имам предвид… — В сърцето й запулсира надежда и духът й се извиси. Взе чантата си и се махна от опашката. — Няма да ходя в Гърция.

— Разбира се, че ще ходиш в Гърция. — Ейнджи се забърза след нея. — Винаги си искала да отидеш в Гърция.

— Вече не. — Теса гледаше към таблото с разписанието на самолетите, откри полета, който й беше необходим, отиде до билетното гише и се нареди на опашката. — Не знам колко ще ми струва да сменя този билет, но не ми пука, дори да се наложи да използвам всичките си кредитни карти.

Подаде билета си на Ейнджи и започна да рови в голямата си чанта за портмонето. Пръстите й докоснаха книгата на Мерлин, която вече носеше непрекъснато със себе си. Дали заглавието не блестеше малко по-ярко? Дали не усети някакво гъделичкане, когато я докосна?

— Какви ги приказваш?

Теса извади портмонето си и го размаха триумфално.

— Отивам в Англия.

— В Англия? — Челото на Ейнджи се сбърчи. — Защо?

— Защото… — Тя срещна смутения поглед на приятелката си и се усмихна. — Може би, само може би, той е още там.

— Кой? — Очите на Ейнджи се разшириха. — Онзи, който ти е дал пръстена? Рицарят в блестящи доспехи?

— О, той е рицар, да, но не носи доспехи. Мисля, че му е още рано. Въпреки че не съм много сигурна. Мразя Средновековието, нали знаеш. — Тя се засмя. — Не мога да повярвам, че не съм се сетила по-рано. Това може да е най-глупавото нещо, което някога съм правила, но ако има някакъв шанс, някаква нищожна възможност да го открия, трябва да се възползвам от нея.

— Теса. — Ейнджи подбираше думите си внимателно. — Каза, че не си виждала този човек от години.

Тя се изкикоти.

— От векове.

— Тогава не можеш да знаеш дали все още се интересува от теб.

— Ще се заинтересува.

— Ами ако е женен?

— Не е.

— Обратен?

Теса се засмя и се наведе заговорнически към приятелката си.

— Това е единственото, за което не се тревожа. Знаеш ли, наричали са го „рицаря-девственик“, но това въобще не е вярно.

— Как можеш да си толкова сигурна? — Ейнджи започваше да се дразни.

— Е, като си спомня онази прекрасна, романтична, огряна от звезди нощ…

— Не. — Ейнджи стисна зъби. — Нямам предвид това. Попитах те как може да си сигурна за чувствата му?

Теса гледа дълго приятелката си.

— Трябва да вярваш, Ейнджи. В легендите, във вълшебствата и в любовта.

— Това не ти е присъщо, Теса. — Ейнджи поклати глава. — Напоследък наистина се държиш странно. Какво става?

— Вяра. Всичко се свежда до вярата.

„Винаги ще те обичам, милейди Теса“

Теса се усмихна.

— И доверието.

* * *

— Артур бил тук, Артур бил там. Да бе! — Теса гледаше през прозореца на колата. — Артур просто не би могъл да е навсякъде, където се предполага, че е бил.

Теса бе проучила всички туристически карти и справочници, най-вече онези, обръщащи особено внимание на легендите за Артур. Почти едноседмичното й лутане из Южна Англия не я бе довело по-близо до откриването на Галахад, отколкото беше в началото. Е, все пак имаше цялото лято на разположение и нямаше намерение да се отказва, докато не е проверила всеки туристически капан от рода на „Артур е пренощувал тук“.

Разлистваше пътеводителя с едната ръка, а с другата държеше волана. Никакъв проблем. Пътят беше второстепенен и почти не се използваше. Теса вдигна поглед и натисна рязко спирачката.

Малкото стадо овце, преминаващо пътя, май дори не забеляза присъствието й.

— Глупави овце — промърмори тя и паркира колата. Нямаше да е зле да се отпусне. Щеше да й отнеме само няколко минути. Посегна към чантата си. Книгата на Мерлин сякаш я зовеше от пода на колата. Сигурно е паднала. Тя я взе и понечи да я сложи на седалката, но една странна илюстрация привлече вниманието й.

Сърцето й заби лудо. Не я бе виждала преди, а знаеше книгата от кора до кора. Това беше карта. Истинска карта. От онези, които ги има в атласите.

„… с картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал…“

— Е, мистър Вълшебник. — Тя се взира дълго в картата. Беше на прав път. Усмихна се. — Добре дошъл в моето търсене.

Кара още час или два, докато слънцето не слезе ниско на хоризонта. Проклятие. Скоро трябваше да спре. Не й се спираше сега, когато знаеше, че Мерлин е на нейна страна, но едва ли би постигнала нещо през нощта.

Забеляза билборд напред по пътя. Страхотно. Може би там пишеше колко път има до следващия мотел. Забави ход и прочете огромната реклама:

ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ ГРААЛ. ПОЕМЕТЕ ПО КИНГ АВЕНЮ, МИНЕТЕ ПОКРАЙ ДВАТА БЛОКА. ЧИСТИ СТАИ ЗА ПОЧИВКА

Натисна рязко спирачките. Гумите изсвириха. Колата се завъртя и спря. Теса отвори вратата, излезе навън и се върна до билборда. Или там, където беше билбордът.

— Мерлин — извика. — Престани с тези игрички! Знам, че много се забавляваш, но шегата свърши! Не ми трябва още една проклета гатанка! Трябва ми малко помощ!

Нищо.

Тя тръгна обратно към колата си и се спъна в стара дървена табела. Вдигна я и прочете:

ДЪБЪТ НА АРТУР

Изсумтя презрително. Точно така. Артур имаше толкова дъбове из цяла Англия, колкото и замъци, рождени места и гробове. Къде беше това глупаво дърво?

Сложи ръка над очите си и се огледа. Огромен, вековен дъб се извисяваше в средата на малко поле. Дървото беше може би на около петстотин метра от пътя. Изглеждаше достатъчно старо, за да е от времето на Артур. В един от пътеводителите пишеше, че някои видове дъбове в Англия живеят по повече от хиляда години. Трябваше да признае, че дървото наистина беше внушително.

„Това е млад дъб.“

Не. Невъзможно. Тръгна нататък.

„Служеше на мен и приятелите ми в игрите ни.“

Стомахът й се сви. Неговият дъб беше по средата на огромна ливада. От едната страна имаше дива гора, не къщи и няколко дървета. От другата беше замъкът, където сега имаше малко възвишение.

„Мислехме, че е тук само заради нас.“

Стигна до дървото и протегна ръка, за да го докосне. Беше масивно, силно, истинско. Може би е истинска идиотка. Но може би… Обърна гръб на това, което бе останало от гората, и тръгна към замъка, който сега живееше само в спомените й. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Здрачът обгръщаше зелената трева и придаваше на всичко недействителен вид.

Тя тръгна към отвора на една скала, достатъчно голям, за да застане в него изправен човек.

Дъхът й спря, коленете й омекнаха от ужаса на съвременна жена, която не може да повярва в подобни неща, и от радостта на влюбена жена, която трябваше да вярва.

— Големи човече? — Едва успяваше да шепне. Покашля се. — Галахад?

Гледа входа на пещерата в продължение на минута, а може би на часове. Изведнъж вниманието й бе привлечено от някакво движение. Само след миг се появи фигура. Сърцето й спря и очите й се напълниха със сълзи.

Галахад вървеше бавно към нея, премигващ в здрача като човек, който току-що се събужда. Искаше й се да се втурне към него, но краката й отказваха да се движат.

— Милейди. — Той я гледа дълго време, после се ухили. Изглеждаше съвсем малко по-стар, отколкото си го спомняше. — Липсваше ми гласът ти.

— О, Галахад — проплака тя и се хвърли в прегръдката му. — Мислех си, че никога повече няма да те видя.

— Теса, любов моя. — Прегръщаше я силно, сякаш и той самият не вярваше съвсем. — Живот мой.

Тя се дръпна назад и в гласа й прозвуча ожесточена нотка:

— Няма да те пусна да се върнеш. Не и сам. Никога повече няма да те пусна.

— Теса — веждите му се сключиха и в дълбоките му сини очи проблесна съжаление. — Това не е нещо…

— Не се тревожи за това, Галахад — чу се познат глас зад тях.

Обърнаха се едновременно. Мерлин се бе облегнал небрежно на дъба на Артур. Тръгнаха към магьосника прегърнати.

— Хубав костюм — каза Теса.

— Армани. — Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си. — Мисля, че някой веднъж ме обвини в липса на стил. Ако си спомням добре, думата беше „банален“.

Теса се ухили.

— Дълго помниш.

— Наистина. — Мерлин изсумтя.

— Милорд Вълшебник! — Гласът на Галахад беше мрачен. — Аз… — погледна към Теса. — Ние трябва да знаем какво ще се случи с нас.

— Давай, Мерлин. — Теса си пое дълбоко въздух. — Мога да го понеса. Какво се случва сега? Той връща ли се или какво?

— Може да отиде и в Дисниленд, въобще не ме е грижа. — Мерлин сви рамене. — Свободен е да си отиде.

— Но… — Думите на Галахад бяха премерени. — Клетвата ми пред краля?

Теса и Мерлин се спогледаха.

— Той не знае, нали?

Мерлин поклати глава.

— За него са минали само няколко години. Трудно е да се обясни, но приемете го като… как да се изразя… сънна терапия. Той всъщност е проспал вековете.

— Дръж се, Галахад. — Тя го погледна в очите. — Минало е много време.

— Колко много?

— Не знам как да го кажа най-добре. — Тя въздъхна. — Добре дошъл в моя свят.

— Твоя… — Галахад се втренчи в нея, после погледът му обходи местността. — Изглежда ми същото.

— Повярвай ми, не е.

— А сега, ако нямате повече нужда от мен… — Мерлин започна да избледнява.

— Не. — Галахад пристъпи към него. — Не разбирам.

Мерлин спря да изчезва, но все още беше някак прозрачен. На Теса отново й се повдигна от гледката.

— Мисля, че заслужаваш обяснение. Нека помисля. Всичко е много езотерично и философско. Разбираш ли, момчето ми… — Мерлин спря. — Важна е не цената, а самото търсене. Всеки човек търси Граал по свой начин. И всеки, който наистина вярва, ще открие своя Граал.