Тя изсумтя невярващо.

— Майтапиш се.

— Или по-скоро ти си се майтапила.

— Моля?

— Всъщност това е нещо като да си изгърмиш патроните наведнъж. Разбираш ли, скъпа, неизползваната магия се натрупва като добра инвестиция. И най-накрая може да се използва за нещо голямо, което закрива сметката, както беше и в случая. Докато истински, дълбоко в душата си…

— Вярвам — прошепна тя, погледна към Галахад и гласът й омекна: — Как си, Големи човече?

— Всъщност не съм съвсем сигурен. — Той седна и поклати глава. — Сякаш бях тук, но и ме нямаше. Сякаш летях някъде над теб, наблюдавах и чаках. Сън може би или видение.

Тя се втренчи в него.

— Добре ли си?

Той се усмихна и стана.

— Доста свеж.

— Точно така те искам. — Тя хвана ръката му и той й помогна да се изправи. — Трябва да се махаме оттук. Мордред…

— Трябва да се върна незабавно в Камелот. — Изражението на Галахад беше решително. — Трябва да предупредя краля…

— Кралят ще бъде предупреден — прекъсна го Мерлин.

— Тогава трябва да тръгна след Мордред. Това е мой дълг. — Очите му се присвиха. — И мое желание.

— Не, Галахад. Твоите желания нямат значение, а твоят дълг сега е свързан само с търсенето. Както и съдбата ти.

— Мордред повече няма да ти пречи. Ще бъдете в безопасност под моя защита до края на пътуването ви. — Мерлин сви рамене. — Това е най-малкото, което мога да направя. Не съм очаквал, че ще се стигне дотук. Но се случват и такива неща.

Теса пристъпи по-близо до Галахад и той я прегърна.

— А сега какво, мистър Вълшебник?

— Мразя това обръщение… — Мерлин ги гледа замислено известно време, после се усмихна и очите му заблестяха в тъмнината. — Не мога да повярвам, че не си го осъзнала, Теса, нито пък ти, Галахад, но вие се справихте с всички предизвикателства на гатанката. — Образът на Мерлин започна леко да избледнява. — Просто съберете парчетата от мозайката… — Останаха само очите му, като звезди в нощта. — Истината ще се разкрие. — Сега дори звездите изчезнаха и остана само гласът му: — И това, което търси всеки човек, ще стане негово.

— Какво иска да каже? — Челото на Галахад се сбърчи замислено.

— Кой знае? — Теса махна косата от лицето си. — Но след като казва, че сме се справили, значи сме се справили.

— Не би трябвало да е трудно да се досетим. — Галахад спря. — Илюзията беше драконът.

— Това е лесно. А какво е неверник?

— Неверник? — Галахад сви рамене. — Човек, който не вярва, еретик.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Значи това съм аз. Аз не вярвах в теб, в магията. — Погледът й срещна неговия. — В любовта.

— А сега вярваш — тихо каза той. — В любовта?

— И във всичко останало.

— Това е неверникът, върнал се в стадото.

— А предложеното, което не може да е по-велико? — Тя се усмихна кисело. — Май за това трябва да получим повече точки. Да видим. Ти беше готов да се откажеш от търсенето заради мен. Аз бях готова да се откажа от свободата си…

— И повече, Теса — гласът му беше тих. — Ти жертва живота си.

— Струваше си.

— Струваше ли си, Теса? — Очите му бяха разтревожени. — Ти предложи живота си и аз оживях. Но изгуби скъпоценна дарба, за да ме спасиш. Не съжаляваш ли?

— Не можеш да съжаляваш, че си изгубил нещо, което така и не си знаел, че притежаваш. — Странно. Той наистина не разбираше колко много го обича. — Особено когато запазваш това, което най-много цениш.

— Теса. — Той целуна нежно устните й. — Ти си моята душа. Това е разкритата истина.

— Мисля, че трябва да получим повече точки и за разкритата истина. — Тя също го целуна. — Ето защо е било цялото това пътуване през времето.

Той я прегърна през кръста и я притисна към себе си.

— Истината за онова нещо, което ти притежаваш и от което аз имам нужда.

— О? — Тя затвори очи и главата й се отпусна назад. Устните му докоснаха вдлъбнатината в основата на шията й и тя изстена. — И какво е то?

— Просто е. Аз действам със силата си. — Езикът му тръгна надолу към гърдите й.

Тя въздъхна.

— Да?

— А ти действаш със знанието си. Заедно ние сме едно цяло. — Той хвана гърдите й през роклята и подразни зърната й с пръсти. — Затова държиш онази книжка винаги близо до себе си.

— Ъ-хъ.

Защо й правеше това? Защо тя не го спираше? Защо искаше да се отпуснат на земята и да правят дива, страстна любов? И защо не правеха точно това?

Тя вдигна рязко глава.

„Затова държиш онази книжка винаги близо до себе си.“

— Какво каза?

— Аз? — промълви той и вниманието му отново се върна към изключително чувствителната кожа, изложена на показ от дълбоко изрязаното деколте. — Не си спомням.

— Не, почакай. — Желанието изчезна и тя го отблъсна. По устните му плъзна усмивка.

— Да почакам?

— Книгата! Казах ли ти за книгата? — Тя се обърна и огледа полянката. — Защо тя е толкова важна за мен?

— Не. — Той сви рамене. — Предположих, че ти е дадена за спомен.

— Повече от това. — Тя видя чантите им и коленичи пред тях, ровейки из първата, която й попадна. — Това е книгата на Мерлин. Така дойдох в твоето време.

— Не разбирам.

— Заглавието на проклетата книга. — Тя грабна втората чанта и изсипа съдържанието й на земята. — Ето я. Виж. — Тя му я подаде.

Галахад коленичи до нея.

— Все още не…

— Това не е обикновена книга. — В гласа й кънтеше въодушевление. — В нея нещата се променят. Картинките, текстът, всичко. Когато я погледнах за първи път, заглавието беше „Моят живот и време, историята на Мерлин“, но после, а и сега, заглавието е „Моят живот и време, истинската история на Мерлин“. Схващаш ли?

По лицето му премина сянка на разбиране.

— Да не би да искаш да кажеш, че книгата ще ни помогне да намерим Граал? И сме я носили с нас от самото начало? Това е прекалено лесно, за да е отговорът.

— Не знам. Ще видим.

Тя изкриви книгата, за да хване ъгъла на лунните лъчи. Въпреки слабата светлина, думите се четяха лесно:

И Граал ще остане там, където започва пътуването. Дълбоко под замъка на краля, забулен в мъгли и магия, ще се разкрива само на онези, които истински вярват и са посрещнали и победили предизвикателствата, изправили се на пътя им. Там те ще открият това, което търсят всички хора.

Погледите им се срещнаха и те се гледаха дълго.

— Хайде да се връщаме у дома, Теса.

— У дома. — Думата увисна във въздуха.

— Да. — Той хвана ръката й. — За да завършим онова, което е започнало там.

Глава 21

Защо не бързаше да се върне? Да изпълни съдбата си и да намери Граал за своя крал и страната си? Защо не пришпорваше коня си напред? Защо не се взираше нетърпеливо в пътя? Защо болката бе сграбчила душата му?

Теса.

Тя яздеше безмълвно до него. Доста често през дните, прекарани заедно, си бе пожелавал тя да млъкне, но днес на сърцето му щеше да олекне, ако чуеше гласа й. Не беше необходимо да я пита какво я тревожи. И с него беше същото. Когато тръгнаха от замъка на Мордред снощи, духът му се бе приповдигнал от това, че най-после пътуването им ще свърши и ще открият Граал. Чак когато спряха за почивка и той я прегърна, осъзна какво щеше да означава това. До този момент не бе мислил за високата цена на успеха.

— Е, колко време ще ни е необходимо, за да се върнем? — Теса гледаше право напред.

— Още един ден може би. Или два.

— Не е много, нали?

— Не — каза тихо той. — Дори е много малко.

Настъпи неловка тишина. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Но думите не идваха.

— Какво ще стане, когато стигнем там и намерим…? — Тя го погледна и изражението й говореше, че трябва да попита, но не иска да чуе отговора. — Наистина ли ще станеш негов пазител?

Той сви рамене.

— Така съм чувал.

— И това е за постоянно? Завинаги, така ли?

— Аз… да. — Той спря. Мина доста време, преди отново да проговори: — А ти?

— Аз? — Тя го погледна изненадано.

— Какво ще стане с теб. Теса, когато всичко това свърши?

Тя въздъхна дълбоко, сякаш бе очаквала въпроса му, но не е подготвена за него.

— Предполагам, че ще си отида вкъщи.

— Вкъщи?

— В моето време. — Погледна го в очите. — Мерлин обеща да ме върне вкъщи, ако ти помогна да намериш Граал.

— Разбирам. — Наблюдаваше я внимателно. — Знам много добре, че домът ти ти липсва. Бързаш ли да се върнеш?

В очите й проблесна болка и тя извърна глава. Вдигна брадичка и той се зачуди как сърцето му не се пропука от този упорит жест, който беше толкова важна част от характера й.

Гласът й беше тих и овладян:

— Там ми е мястото.

Разбира се, че там й е мястото. Това тук не беше нейният свят и той не можеше да очаква от нея да остане. Нейният свят беше свят на чудесата, където хората са стигнали до луната, че и по-далеч. Още му беше трудно да повярва на разказите й. Но нима тя не трябваше да приеме същото за неговия свят? Беше й трудно, но оцеля и победи.

А как щеше да оцелее той без нея?

Странно. Нима сега съжаляваше за бързо постигнатия успех? Това беше всичко, за което някога е мечтал. Но търсене като тяхното би могло да продължи месеци и години. Би могъл да слуша смеха й и да я прегръща в продължение на повече от един живот. И въпреки това в един момент тя все трябваше да си отиде. Може би беше по-добре и за двамата това да стане сега, отколкото по-късно. Преди да са споделили прекалено много радости, преди да са си създали твърде много спомени.

Ако той беше свободен…

Стисна по-здраво юздите. Това беше обет, толкова свят, колкото и всяка клетва, произнесена на глас — този, който открие Граал, трябва да го пази, докато свърши самото време. Не, той не беше свободен и беше по-добре тя да се върне в дома си, където той нямаше да се страхува за безопасността й. Или да се чуди на странните й думи. Или да усеща повдигането и спускането на гърдите й, докато лежи до него късно през нощта.