А той няма да е нищо повече от един разказ, който четат вечер на децата, преди да заспят.

— Галахад. — Тя се взираше в пътя пред тях. — Говори ми.

— Какво? Нима моята лейди е изчерпала всичките си теми за разговор? — Шегата му не се стори смешна на нито един от двамата.

— Искам да знам всичко за теб. — Гласът й беше равен. — Искам да знам за детството ти и за приятелите ти, за баща ти. Искам да знам за Артур и Гуенивир. Искам да знам за съпругата ти.

— Не знам откъде да започна.

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Започни от началото.

Той се усмихна.

— Майка ми беше дъщеря на…

Той й разказа за семейството си, за детството си и за приключенията си и — най-накрая — за чувствата си, надеждите си, мечтите си. Тя от време на време задаваше по някой въпрос, но предимно мълчеше, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност.

А всяка дума ги приближаваше по-близо до сбогуването.

— …Не беше трудно състезание за…

Всяка крачка на конете ги приближаваше до сбогуването. Теса се съсредоточи върху думите му. Искаше да запази всеки разказ, всеки анекдот, всяко приключение. Слушаше гласа му, интонацията, нюансите, напевния му акцент. И се опитваше да запечата завинаги в паметта си начина, по който се усмихваше или повдигаше вежди; звука на смеха му, носещ се от вятъра. Успяваше, но тъпата болка от това, което предстоеше, не си отиваше.

Как би могла да живее без него?

Нямаше голям избор. Не по-голям, отколкото имаше, когато Мерлин я прехвърли през времето и прекъсна молитвите на Галахад. Или когато й каза, че или ще тръгне на това търсене, или ще се превърне в динозавърски обяд. Или когато се влюби в една легенда.

О, имаше право на избор понякога, но той едва ли беше особено добър. От страна на Мордред, разбира се. И Вивиан. Предложението на магьосницата да обединят силите си, сега й се струваше много по-логично, след като разбра за магическите си способности. Разбира се, тях вече ги нямаше. Бе използвала силата си, каквато и да беше, за да върне Галахад към живота. И си струваше. Но жената на Мерлин бе предложила да ги върне и двамата в съвременния свят. Ами ако бе приела сделката на Вивиан? Дали точно в този момент нямаше да седят пред телевизора и да си похапват пица? Не. Той никога нямаше да си прости, ако се откажеше от търсенето. Тя не би могла да му стори това. Той бе дал дума. Освен това Галахад нямаше да се чувства добре в нейния свят повече, отколкото тя се чувстваше в неговия.

— …Но баща ми не мислеше така…

И все пак, нима тя не бе успяла да се справи тук? И може би, само може би, ако той не беше обвързан с отговорността си и обещанията си, би могло да се получи. Сигурно щеше да успее да се адаптира.

Въздъхна. Подобни мисли нямаше да я отведат доникъде. Нямаше смисъл. Това беше съдба. Съдба, ха! По-скоро присъда. От ума й не излизаше образът на древния кръстоносец от последния филм за Индиана Джоунс и тя не можеше да понесе мисълта, че Галахад ще живее завинаги в някаква тъмна пещера под замъка.

Опита се да не обръща внимание на болката в сърцето си. Би било глупава загуба на време отново да започне да плаче. Вече бе проляла достатъчно сълзи по време на това така наречено пътешествие, за да й стигнат за цял живот. Оставаше им толкова малко време и тя не искаше да го прекара, ридаейки, със зачервени очи и подуто лице. Искаше да го прекара в прегръдката му, правейки любов отново и отново, докато и двамата спрат да мислят за дълг и чест, за миналото и за бъдещето.

— …И всъщност той никога не е бил — според представите на хората за тези неща — особено…

След няколко дни щеше да се прибере вкъщи. А той ще остане в този свят, където му беше мястото. Свят, който изпращаше мъже като него на невъзможни пътешествия, където успехът означаваше да обречеш живота си, желанията си и дори любовта си на по-благородни цели. Теса щеше да остави зад гърба си острите миризми на хора и животни, които бяха навсякъде, и неудобните дрехи, и странната храна, и всички неудобства на Средновековието. Щеше да остави вълшебствата и мъжа, който я научи да вярва във всичко това. И, Бог да й е на помощ, щеше да й липсва. Всичко. О, тя щеше да продължи да живее, но щеше да умира по малко всеки път, когато преподаваше легендата за Артур. Или когато случайно видеше някой висок, добре сложен, тъмнокос мъж, крачещ по улицата. Или загледан в звездите.

Или когато разказваше приказка на дете за лека нощ.

— Ще спрем тук за през нощта.

Галахад слезе от коня. Посред гората имаше малка полянка, в средата на която малко поточе образуваше вир. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и лъчите му минаваха през листата на дърветата, хвърляйки сенки от ярка светлина и приглушено зелено.

Теса затаи дъх.

— Красиво е.

— Наистина. — В гласа му прозвуча нотка на гордост — Идвам на това място още от детството си.

— О, разбирам. — Тя преглътна. — Значи вече сме близо, така ли?

— Да. — Той посегна да й помогне да слезе от коня и тя се плъзна в ръцете му. Той я пусна на земята, но продължи да я прегръща. — До края на гората има още малко езда. След това е ливадата, в която се намира дървото, където изпитах смелостта ти…

Тя му се усмихна.

— И аз твоята.

— Да. — Той се засмя. — И ти моята. Имаше ли по-опасен момент в пътуването ни от този?

— Не.

Тя се ухили и се отдръпна от него, за да отиде до вирчето. Голяма скала бе надвиснала над водата и тя седна в една вдлъбнатина, оформяща нещо като стол. Усмивката й помръкна.

— Е, утре ще сме там, нали?

Той кимна неохотно.

Не можеше да го погледне. Теса се наведе и докосна с пръсти водата.

— Готов ли си?

— Теса. — Той коленичи на мъха до скалата. — Бих променил всичко, стига да можех.

— Би ли? — Покрай пръстите й се образуваха вълнички. — Как?

— Не знам. — В гласа му се долавяше болка.

— Аз съм виновна, макар че — предполагам — и Мерлин трябва да поеме част от вината. Да не кажа цялата вина. — Стараеше се гласът й да не трепери. — Ако не бях дошла в живота ти…

— Ако не беше дошла в живота ми, аз щях да съм мъртъв. — Повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Нямаше да имам новия живот, който ти ми даде. Нито щях да разбера, че сърцето ми отново може да изпитва подобни неща. Нямаше да знам, че смелостта на една жена може да бъде толкова голяма, колкото и на мъж. Нямаше да знам, че любовта може да дойде повече от веднъж в живота.

— Тогава… предполагам, че сметката е точна.

— Може би.

Той се усмихна и тя се загледа в очите му, тъмни и сини като небе пред буря. Би могла да се изгуби в тези очи. Вече бе изгубила сърцето си. Мъка, силна и първична, сграбчи съзнанието й и тя скочи на крака. Трябваше да има известна дистанция между тях, иначе нямаше да се справи.

— Смешно. — Тя тръгна покрай потока. — Изглежда, не знам какво да кажа.

— О, лейди Теса не знае какво да каже!

Знаеше, че се опитва да направи така, че да се чувства по-добре. Но думите му само увеличиха болката, която заплашваше да я погълне цялата.

Взираше се във водата. Отражението й я гледаше. Галахад застана зад нея. Приличаха на илюстрация от приказка. Приказка, в която принцът и принцесата са принудени да тръгнат по различни пътища и никой не живее щастливо до края на дните си. Облегна се на него, гледайки образа му във водата.

— Ще ми липсваш, Теса Сейнт Джеймс — каза тихо той и целуна косите й.

Тя кимна. Гласът й беше едва доловим шепот:

— И ти на мен.

— Искам… — Той поклати глава, сякаш беше безполезно да се говори за желания, копнежи и мечти.

— И аз.

Дълго време гледаха във водата. Толкова много неща искаше да му каже, но беше достатъчно и само да седи тук, в прегръдката му. Би трябвало да е достатъчно. Слънцето се спусна зад дърветата и луната изгря, за да ги залее с магическата си светлина.

— Ако всичко можеше да е по-различно — той си пое дълбоко въздух, — щях да искам да си винаги до мен. Като моя съпруга.

Тя се усмихна.

— Като твой партньор.

Той се засмя тихо.

— Да. И моя равна. — Изведнъж се натъжи и обърна лицето й към своето. — Теса, ще ти дам един подарък, който ще свърже сърцето ти с моето.

— То вече е свързано.

Той извади пръстена с рубина от малкия си пръст и хвана ръката й, за да го сложи на нейния.

— Така ще бъда винаги с теб.

— Винаги.

— И в сърцето си ще мисля за теб като за… — Той се усмихна. — Мой партньор.

Тя сподави риданието си.

— Твоя съпруга.

— Моя любов.

Галахад се приведе и докосна устните й със своите. Тя се разтопи в прегръдката му и те се отпуснаха на тревата, за да се докосват, да се вкусват с горчиво-сладката страст и отчаяната необходимост да си спомнят. И заедно отново, за последен път, преживяха магията, за която тя никога преди не бе знаела, че съществува, и която откри в прегръдката на един мъж, за когото не бе и предполагала, че е съществувал. Докато най-накрая легнаха един до друг за да съхранят последните моменти заедно с радост и мъка, която щеше да бележи душите им през самото време.

За първи път Теса нямаше какво да каже. И не беше необходимо да се казва нещо. Заедно гледаха небето, звездите, които се движеха в кадифената нощ и чакаха.

Новия ден.

И края на търсенето.

И сбогуването.

* * *

Конете им излязоха от гората с бавна, премерена крачка, разпилявайки падналата мъгла с копитата си. Утрото още не бе настъпило, но за първи път не му се бе наложило да я събужда. Въобще не бе спала. Нито той.

Приближиха малкия дъб и той протегна ръка към нея. Тя я хвана и така, ръка за ръка, бавно тръгнаха към замъка. Никой не се виждаше, дори вятър не подухваше. Теса се зачуди дали Мерлин не е направил онзи свой трик със спирането на мига, за да ги защити. Не би се изненадала. Може би това беше една от премиите за решаването на гатанката.