Стигнаха съвсем близо до замъка и Галахад спря.

— Теса. — Той кимна. — Там.

Тя проследи погледа му. Между стената на замъка и дъба се издигаше скала. Отворът на пещера, голям колкото да застане прав един човек, ги зовеше Значи това беше.

В гласа му прозвуча странна нотка на въодушевление:

— Не съм я виждал преди.

Слезе от коня си и тръгна към пещерата като насън. Обзе я паника.

— Почакай, стой там!

Той спря и се обърна. Тя буквално падна от коня и се втурна към него, отчаяно опитвайки се да измисли нещо — каквото и да е, — за да го задържи.

— Не можеш да отидеш, без да се сбогуваме.

Той изглеждаше спокоен и сериозен — като човек, взел решението си и готов да живее с него, но в очите му се четеше тъга. Усмихна се и надигна брадичката й.

— Винаги ще те обичам, милейди Теса.

Обърна се и тръгна.

— Чакай! — Той спря. Обзе я отчаяние Трябваше да го спре. — Още не съм ти казала всичко! — Какво? Какво не съм му казала? — Има нещо, което трябва да знаеш. — Какво? Какво трябваше да знае? Разбира се! Вдигна брадичка. — Не съм го казвала. Не съм ти казала. Обичам те, Големи човече. Обичам те.

Той се усмихна през рамо.

— Знам.

— Как е възможно да знаеш?

— Ти бе готова да дадеш живота си заради мен. Освен това… — Той й се ухили с онази своя сладка, малко арогантна усмивка. — Аз съм рицар.

От очите й бликнаха сълзи и й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Той тръгна към пещерата. Да го остави той да каже последната дума, и то за единственото нещо, което тя не можеше да опровергае. Той беше рицар. Нейният рицар. Щеше да го обича вечно. В нейния свят или в неговия — как би могла да живее без него? Как би могла да го пусне?

— Не! — изкрещя тя и тръгна след него. Не можеше да го направи. — Идвам с теб!

Усети полъха на топъл вятър. Той се обърна.

— Теса! — Поклати глава. — Не, това е моят живот, моят избор. Няма да те обрека на моята съдба.

— Това е мое решение! Аз искам да остана с теб.

Вятърът се усили.

По лицето му премина сянка на надежда.

— Разбираш ли какво ми предлагаш?

Едва чу думите му през воя на вятъра.

— Да!

— Всъщност сигурна ли си? Няма да има връщане назад.

— Не ми пука. Предпочитам да прекарам вечността в пещера с теб, отколкото остатъка от живота си или още сто живота, или цялото време, без теб.

— Помисли, Теса, от какво ще се откажеш!

— Мисля за това, което ще имам!

— Хайде, тогава, милейди.

Протегна ръка към нея.

Тя се опита да тръгне към него, но вятърът я спираше. Кога се бе появил този ураган?

— Това е неговата съдба, Теса, не твоята — прозвуча гласът на Мерлин в главата й.

— Не!

Галахад сякаш се отдалечаваше. Тя въобще не се движеше, като в някакъв кошмар.

— Моята съдба е да бъда с него!

Вятърът я брулеше. Само че не беше вятър. Прилоша й. Фигурата на Галахад се стопяваше в далечината. Тя изкрещя.

— Не, Мерлин, не!

— Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот — Гласът на Мерлин звучеше твърдо.

— Не ми пука! Аз го обичам! Аз…

Гласът й се изгуби в бездната от сили, която я пренасяше през времето и пространството, отнемайки дъха й, сграбчвайки душата й. Галахад и неговият свят избледняха в една картина, тя закрещя и скри лицето си в ръце.

Изведнъж бурята утихна. Не искаше да поглежда. Знаеше какво ще види. Мина доста време, но тя чакаше. Може би Мерлин ще промени решението си? Може би ще я върне обратно? Може би…

Най-после тя си пое дълбоко въздух, махна ръцете си и се опули. Виждаше стара библиотечна маса и купчина справочници. И едно старо томче, чието позлатено заглавие блестеше на ярката светлина:

Моят живот и време Истинската история на Мерлин Магьосник необикновен и съветник на крале

Глава 22

Теса се задъха. Наистина ли се бе върнала? Всичко — и справочниците, и книжката на Мерлин — изглеждаше съвсем същото. Недокоснато. Само тя се бе променила. Беше ли?

Отпусна се на стола до масата и се загледа в книгата, която я бе превела през едно невероятно приключение. Знаеше без съмнение, че това сега е една съвсем обикновена книга. Вълшебството, което някога бе имала, сега бе изчезнало. Книгата не би могла да я върне обратно.

Галахад!

Болката от загубата му я шибна като физически удар и тя изпъшка на глас и се подпря на масата. Как бе възможно Мерлин да й стори това? Тя искаше да остане. Не. Искаше… трябваше да остане с него. Завинаги. Бе се отказала от всичко, за да остане с него. Заради него. Нима вече не го бе доказала? А ето, че беше откъсната. Опустошена.

Шокът и болката я пронизваха. Трябваше ли сега да си отиде вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Сякаш това беше просто още една вечер, прекарана в библиотеката? Сякаш не бе прекарала седмици в търсенето на Свещения Граал със сър Галахад? Очевидно тук не бе минало никакво време. Мерлин бе направил това, което й обеща — върна я точно там, където я бе намерил. Тя нямаше как да докаже случилото се.

Ако наистина се е случило.

Ами ако не беше? Ами ако беше полудяла? Ами ако е преживяла някакво загубване на разума тук, в библиотеката, и всичко преживяно е било само плод на въображението й? Ами ако приключението, опасностите и любовта се бяха случили само в главата й?

— Извинете. — Една служителка надникна иззад ъгъла на етажерка с книги. — След малко затваряме. — Усмихна се. — Хубава рокля. Изследване на костюмите, нали? Театралният департамент?

Теса погледна надолу. Разбира се, роклята й! Обзе я въодушевление. Прекалено жълтата, прекалено изрязана рокля, която й даде Мордред, щеше да докаже историята й! Погледна към момичето и сърцето й се сви. Теса сама не би повярвала, ако го чуеше от някой друг.

— Точно така. — Гласът й се пречупи. — Изследване.

Момичето кимна, предупреди я отново, че библиотеката затваря, и изчезна.

На кого би могла да каже? На Ейнджи? На родителите си? Всички щяха да си помислят, че се е побъркала. И какъв би бил смисълът? Нищо не можеше да облекчи огромната мъка, сграбчила сърцето й.

Теса си пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Трябваше да се вземе в ръце, за да се махне оттук. Фактът, че се бе върнала точно в същия миг, в който бе напуснала, беше прекалено много за нея. Трябваше да отиде в апартамента си, преди да е започнала да крещи истерично. Посегна към чантата си. На пръста й блестеше пръстен с рубин.

„Винаги ще бъда с теб.“

Очите й се напълниха със сълзи. Как бе могла да се усъмни дори и само за миг? Той беше истински.

И я обичаше, и тя го обичаше. И това беше истинско.

Изправи се бавно и взе книжката на Мерлин. Разлисти я с треперещи ръце, докато стигна до илюстрацията на рицар, коленичил молитвено пред олтар. На малкия му пръст блестеше пръстен. Неговият пръстен. Нейният пръстен. Гледаше обичния му профил и й се прииска само още веднъж да види дълбоките му сини очи, озарени от гняв, смях или любов. Опита се да преглътне буцата в гърлото си и затвори рязко книгата.

Свърши. Приключението на живота й, любовта за цял живот — нямаше ги. Сякаш никога не са съществували. Сякаш бяха просто разказ от детска книжка. Приказка. В този свят, в нейния свят, нямаше значение какъв е бил Големия човек в действителността. Той беше Галахад. Един от рицарите на кръглата маса.

Легенда.

И всичко, което й бе останало от него, беше една грозна жълта рокля, пръстен с рубин и сърце, разбито на милиони парчета.

И нищо никога не е било толкова истинско.

* * *

— Добре, тук съм. — Теса и Ейнджи стояха на опашката за проверка на документи на летището. — Щастлива ли си?

Ейнджи се усмихна сладко.

— Екзалтирана.

— Можеш да си тръгваш, ако искаш.

— Няма начин. — Ейнджи поклати глава. — Не и преди да те видя, че си се качила на самолета.

— Така да бъде.

Теса въздъхна и отново потъна в апатията, която й беше верен спътник през последните няколко седмици. Играеше си разсеяно с пръстена, сложен на верижка на шията й.

Ейнджи присви очи.

— Какво е това?

— Кое? Това ли? — Теса погледна надолу. — Пръстен.

Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си.

— Знам, че е пръстен. Откъде го взе?

Обикновено пръстенът беше скрит под дрехите й, за да бъдат избегнати въпроси като този. Днес, в бъркотията около заминаването, бе забравила да го скрие. Не че вече имаше някакво значение.

— Подарък от един приятел.

— Какъв приятел?

— Някой, когото познавах много отдавна.

— Кой?

— Рицар в блестящи доспехи — сопна се Теса. — Сега доволна ли си?

— Хайде, стига, Сейнт Джеймс. Защо си толкова докачлива заради един подарък от стар приятел? — Ейнджи повдигна вежди. — Освен ако този приятел отново не се е върнал в живота ти?

— Не — тихо каза Теса. — Не е. Не съм го виждала от… години.

— Красив е. Рубин, нали?

— Да.

Теса пристъпи към нея и вдигна верижката, за да може приятелката й да разгледа пръстена. Ейнджи го хвана и го гледа дълго.

— Много е хубав. Мога ли да го разгледам по-отблизо? — Тя се ухили. — Да го пробвам?

— Не!

Без да се замисля, Теса се дръпна рязко назад. Верижката се скъса и пръстенът падна на пода.

— Не!

Сърцето й спря. Тя бутна един пътник и грабна пръстена само миг преди кракът на мъжа да го настъпи. Изправи се и го сложи на палеца си. Обърна се към опашката, хвърляйки бегъл поглед към някакви рекламни плакати.

— Теса, съжалявам за пръстена. Аз…

Теса се обърна рязко.

— Хей, добре ли си?

Гласът на Ейнджи и бърборенето на пътниците сякаш се стопиха. Теса не можеше да откъсне погледа си от плаката. Снимка на Британия, Британия такава, каквато си я спомняше. Но текстът привлече вниманието й и докосна сърцето й: