— Рецепти за антиоксиданти. Готова ли си за АИБВ и за „Следващия топ модел на Америка“? — попита тя.

— Първо ще отида да полегна за малко.

— Добре ли си?

— Да, само съм изморена.

— Добре, но трябва да хапнеш нещо преди…

— Мамо, изпитвам остра липса на апетит. — Направих крачка към вратата, само че тя ме спря.

— Хейзъл, трябва да хапнеш нещо. Съвсем мъничко пи…

— Не. Отивам да си легна.

— Напротив — отсече мама. — Оставаш тук. — Хвърлих поглед към татко, но той само сви рамене.

— Това си е моят живот — отвърнах аз.

— Няма да те оставя да умреш от глад само защото Огъстъс е починал. Така че ще вечеряш.

По някаква причина наистина ми бе дошло до гуша от всичко.

— Мамо, сега не мога да ям. Просто не мога. Разбра ли?

Понечих да мина покрай нея, но тя ме улови за раменете.

— Хейзъл, ще си изядеш вечерята. Трябва да останеш здрава.

— Не! — изкрещях аз. — Няма да си изям вечерята и не мога да остана здрава, защото не съм здрава. Аз умирам, мамо. И когато това се случи, ще останеш съвсем сама, защото вече няма да ме има, за да се суетиш около мен, вече няма да бъдеш майка и аз съжалявам за всичко това, но просто няма какво да направя, разбра ли?!

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.

— Значи, си ме чула.

— Какво да съм чула?

— Чу ли ме да казвам това на баща ти? — Очите й се наляха със сълзи. — Чу ли ме? — Аз кимнах. — Божичко, Хейзъл. Толкова съжалявам. Сгреших, миличка. Това изобщо не е вярно. Казах го, защото бях отчаяна. Но всъщност не го вярвам. — Тя седна и аз седнах до нея. Тогава си помислих, че трябваше просто да хапна малко макарони заради нея, вместо да избухвам така.

— В какво вярваш тогава? — попитах аз.

— Докато някоя от нас е жива, аз ще продължа да бъда твоя майка — отвърна тя. — Дори да умреш…

— Когато — поправих я аз.

Тя кимна.

— Дори когато умреш, Хейзъл, аз ще продължа да бъда твоя майка. Никога няма да спра да ти бъда майка. Ти спря ли да обичаш Гас? — Поклатих глава. — Тогава как бих могла аз да спра да те обичам?

— Добре — отвърнах аз, а татко вече плачеше.

— Искам да имате свой живот — обадих се отново. — Страх ме е, че животът ви ще свърши и когато вече ме няма, по цял ден ще стоите тук, забили погледи в стените, и накрая ще поискате да сложите край на живота си.

След минута мама отвърна:

— Започнах един курс. Онлайн, към университета в Индиана. За магистърска степен по социални науки. Всъщност преди малко не преглеждах никакви рецепти за антиоксиданти; пишех курсова работа.

— Наистина ли?

— Не искам да смяташ, че мога да си представя света без теб. Но ако получа магистърска степен по социални науки, ще мога да консултирам семейства с проблеми или да водя групи за хора, борещи се с болест в семейството си, или…

— Искаш да кажеш, че ще станеш като Патрик?

— Е, не точно. Има най-различни социални дейности.

— Бояхме се да не се почувстваш изоставена — обади се татко. — Хейзъл, трябва да знаеш, че ние винаги ще бъдем до теб. И майка ти няма да ходи никъде.

— Но това е страхотно. Направо фантастично! — Вече се усмихвах. — Мама ще стане като Патрик. И ще бъде чудесен Патрик! Дори ще бъде много по-добра от самия Патрик.

— Благодаря ти, Хейзъл. Толкова много държах на подкрепата ти.

Аз кимнах. И заплаках. Толкова бях щастлива, че заплаках с истински сълзи на щастие за първи път от страшно много време насам, като си представях мама в ролята на Патрик. Това ме накара да се замисля за майката на Анна. От нея също би излязъл чудесен социален работник.

Скоро след това пуснахме телевизора, за да погледаме СТМА. Ала пет минути след това го спрях, защото имах толкова много въпроси към мама.

— Колко ти остава до завършването?

— Ако това лято замина за Блумингтън за една седмица, до декември ще съм завършила.

— И колко време си го пазила в тайна от мен?

— Една година.

— Мамо.

— Не исках да те нараня, Хейзъл.

Невероятно.

— Значи, докато съм била на училище, в групата за взаимопомощ или някъде другаде, ти през цялото време си…

— Да, пишех или четях.

— Но това е страхотно. Ако умра, искам да знаеш, че ще ти изпращам любовта си всеки път щом помолиш някого да сподели чувствата си.

Татко се засмя и каза:

— Аз също, хлапе.

Накрая все пак догледахме СТМА. Докато полагаше неимоверни усилия да не умре от скука, татко през цялото време бъркаше момичетата, като казваше:

— Тази харесваме ли я?

— Не, не. Мразим Анастасия. Но харесваме Антония, другата блондинка — обясни мама.

— Всички до една са високи и ужасни — отвърна татко. — Простете, че не мога да направя никаква разлика. — Татко се пресегна през мен и хвана ръката на мама.

— Ако умра, мислите ли, че ще останете заедно? — попитах аз.

— Какво? Хейзъл, миличка. — Тя потърси с ръка дистанционното и отново включи телевизора на пауза. — Какво те тревожи?

— Просто отговорете на въпроса ми.

— Разбира се. Разбира се, че ще останем заедно — отвърна татко. — С майка ти се обичаме и ако те изгубим, ще се борим с това заедно.

— Слава богу — казах аз.

— Кълна се в бога — додаде татко.

Погледнах към мама.

— Аз също се заклевам — съгласи се и мама. — Но защо изобщо се безпокоиш за това?

— Просто не искам да съсипя живота ви.

Мама се наведе към мен, зарови лице в рошавата ми коса и ме целуна по главата. А аз се обърнах към татко и казах:

— Не искам да се превърнеш в безработен жалък алкохолик или нещо такова.

Мама се усмихна и рече:

— Хейзъл, баща ти няма нищо общо с Питър ван Хутен. И ти знаеш най-добре от всички, че е невъзможно да се живее с болката.

— Добре тогава — отвърнах аз, след което оставих мама да ме прегърне, въпреки че не исках да ме прегръщат. — Добре, а сега можеш да го пуснеш. — Анастасия беше изритана. И тя изпадна в истерия. Беше страхотно.

Хапнах малко за вечеря — макарони с формата на папийонки и песто — и този път не повърнах.

Двадесет и пета глава

На другата сутрин се събудих обзета от паника, защото бях сънувала, че се намирам в огромно езеро съвсем сама и без лодка. Изправих се, посегнах към АИБВ и тогава усетих ръката на мама.

— Добро утро. Добре ли си?

Сърцето ми биеше силно, но въпреки това кимнах утвърдително.

— Кейтлин те чака на телефона — каза мама. Посочих към АИБВ. Мама ми помогна да го изключа и ме закачи за Филип, след което поех мобилния телефон от ръката й и казах:

— Здравей, Кейтлин.

— Исках само да те чуя — отвърна Кейтлин. — Да разбера как си.

— Благодаря, добре съм — промълвих аз.

— Това е ужасен късмет, скъпа. Просто прекалено.

— Да, знам — казах аз. Вече не се измъчвах с мисли за късмета си. Честно казано, изобщо не ми се говореше с Кейтлин, но тя продължи да протака разговора.

— Е, как беше? — попита тя.

— Когато приятелят ми умря ли? Ами, доста гадничко.

— Не — отвърна тя. — Да си влюбена.

— О! Ами, беше… беше хубаво да съм заедно с един толкова интересен човек. Двамата с него бяхме много различни и спорехме по хиляди въпроси, но той беше толкова интересен, нали разбираш?

— Уви, не разбирам. Момчетата, които познавам, са крайно безинтересни.

— Не че беше идеален или нещо такова. Изобщо не беше принцът от приказките. Понякога се опитваше, разбира се, но повече ми харесваше, когато не се занимаваше с тези глупости.

— Имаш ли албум с негови снимки и писма?

— Имам негови снимки, но писма никога не ми е писал. Освен няколко липсващи страници от една тетрадка, които може да са били за мен, но предполагам, че ги е изхвърлил или просто са се изгубили.

— Може да ги е пуснал по пощата?

— Не, вече щяха да са пристигнали.

— Тогава може да не са били за теб — каза тя. — Не искам да те потискам, но може би ги е написал за някой друг, след което ги е изпратил…

— Ван Хутен! — извиках аз.

— Добре ли си? Това кашлица ли беше?

— Кейтлин, обичам те. Ти си гений. Но сега трябва да вървя.

След това затворих телефона, претърколих се, извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и написах имейл на lidewij.vliegenthart.

„Лидевай,

Мисля, че малко преди да умре, Огъстъс Уотърс е изпратил няколко страници от една тетрадка на Питър Ван Хутен. За мен е изключително важно някой да прочете тези страници. Разбира се, бих предпочела сама да ги прочета, но вероятно не са написани до мен. И все пак тези страници трябва да бъдат прочетени. Наистина трябва.