Компютърът: Не разбирам.

Исак: Аз също. Пауза.

Той пусна дистанционното на дивана между нас и попита:

— Знаеш ли дали го е боляло?

— Предполагам, че се е борел за всяка глътка въздух — отвърнах аз. — Накрая изпадна в безсъзнание, но общо взето, да, едва ли е било голям купон. Умирането е кофти работа.

— Да — отвърна Исак, а след дълга пауза добави: — Просто ми се струва толкова нереално.

— Такива неща се случват постоянно.

— Изглеждаш ядосана — каза той.

— Да, така е — отвърнах аз.

Дълго време седяхме потънали в мълчание, в което нямаше нищо лошо, докато аз се връщах мислено към самото начало в Буквалното сърце на Исус, когато Гас ни каза, че се страхува от забравата, а аз му отвърнах, че се бои от нещо напълно естествено и неизбежно и че проблемът не е в самото страдание или в забравата, а в съвършената безсмисленост на тези понятия и в жестокия нихилизъм на страданието. Тогава се сетих за думите на татко, че вселената искала да бъде забелязана. А това, което искаме ние, е да бъдем забелязани от вселената, да знаем, че й пука за нас, но не като събирателна идея за съзнателна форма на живот, а за всеки един от нас като индивиди.

— Нали знаеш, че Гас наистина те обичаше? — подхвърли Исак.

— Да, знам.

— Не спираше да говори за теб.

— Знам.

— Беше много досадно.

— На мен не ми беше досадно — отвърнах аз.

— Той даде ли ти онова нещо, което пишеше?

— Какво нещо?

— Продължение или нещо такова на любимата ти книга.

— Моля? — обърнах се аз към Исак.

— Каза, че пишел нещо за теб, само че не го биваше особено като писател.

— Кога ти го каза?

— Не знам. По някое време, след като се върна от Амстердам.

— По кое време? — настоях аз. Дали беше успял да го завърши? И ако е така, дали не беше още на компютъра му?

— Ами — въздъхна Исак. — Не помня. Веднъж говорихме за това точно тук. Той седеше ето там и разглеждаше машината ми за имейли — тъкмо бях получил имейл от баба ми. Мога да проверя на машината, ако ис…

— Да, разбира се, къде е тя?



Споменал беше за това преди месец. Един месец. Не от най-добрите в живота му, но все пак месец. Разполагал е с достатъчно време да напише поне нещо. Там някъде все още живееше частица от него. Трябваше да го намеря.

— Отивам до дома му — казах на Исак.

Забързах към минивана и поставих количката с кислорода на предната седалка. Запалих колата. От стереоуредбата гръмна някакъв хип-хоп ритъм и тъкмо когато се канех да сменя радиостанцията, някой започна да рапира. На шведски.

Обърнах се назад и нададох писък, щом зърнах Питър ван Хутен на задната седалка.

— Съжалявам, че те изплаших — надвика той леещия се от колоните рап. Почти седмица след това все още носеше костюма от погребението. Миришеше така, сякаш от порите му излизаше не пот, а алкохол. — Можеш да задържиш компактдиска — каза той. — Това е Snook, една от основните шведски…

— Ааааааа! Разкарай се от колата ми! — Изключих уредбата.

— Доколкото знам, колата е на майка ти. Освен това не беше заключена.

— Боже мили. Разкарай се от колата, или ще се обадя на 911. Боже, какъв ти е проблемът?

— Де да беше само един — отвърна той. — Дойдох, за да се извиня. Беше напълно права, когато отбеляза, че съм просто един жалък човечец, който е напълно зависим от алкохола. Имах една позната, която ме търпеше, но само защото й плащах да се грижи за мен, но лошото е, че тя ме напусна и аз останах съвсем сам и неспособен да завържа приятелство дори срещу пари. Всичко това е самата истина, Хейзъл. Една малка част от нея.

— Добре — отвърнах аз. Речта му щеше да бъде много по-завладяваща, ако не заваляше толкова думите.

— Напомняш ми за Анна.

— На много хора напомням за най-различни хора — отвърнах аз. — А сега трябва да вървя.

— Карай тогава — каза той.

— Излез от колата.

— Не мога. Напомняш ми за Анна — повтори той.

В следващия миг аз включих на задна предавка и излязох от алеята. Не можех да го накарам насила да се махне, а и не беше необходимо. Просто щях да отида до дома на Гас, където родителите му щяха да го принудят да си тръгне.

— Сигурно знаеш коя е Антоанета Мео — подхвърли Ван Хутен.

— Не, не знам — отвърнах аз, след което включих уредбата и шведският хип-хоп гръмна отново, ала Ван Хутен надвикваше музиката.

— В най-скоро време тя може да се превърне в най-младата неизмъчвана светица, канонизирана някога от католическата църква. Имала същия вид рак, от който е страдал и господин Уотърс, остеосарком. Лекарите отстранили левия й крак. Болката била неописуема. Когато Антоанета Мео умирала от тази мъчителна форма на рака на крехката шестгодишна възраст, тя казала на баща си: „Болката е като плата: колкото е по-здрав, толкова по-ценен ще бъде“. Вярно ли е това, Хейзъл?

Не гледах директно към него, а към отражението му в огледалото.

— Не — надвиках музиката. — Това са пълни глупости.

— Но не ти ли се иска да беше вярно! — извика той в отговор. Спрях музиката. — Съжалявам, че съсипах пътуването ви. Но вие бяхте прекалено млади. Бяхте… — Той се разплака. Сякаш имаше право да скърби за Гас. Ван Хутен беше част от дългия списък с опечалени хора, които изобщо не го познаваха — поредният закъснял вопъл на стената му.

— Изобщо не си съсипал пътуването ни, самодоволен негоднико. Изкарахме си дори страхотно.

— Опитвам се — каза той. — Кълна се, че се опитвам. — В този момент осъзнах, че Питър ван Хутен имаше починал близък в семейството си. Замислих се колко правдиво бе описал живота на болните от рак деца; за факта, че в Амстердам събра сили само да ме попита дали нарочно съм се облякла като нея; за гадния начин, по който се държеше към нас двамата с Огъстъс; за неделикатния му въпрос за връзката между силата на болката и нейната стойност. Той седеше на задната седалка и пиеше — един възрастен мъж, който не бе изтрезнявал от години. Спомних си един коментар, който ми се ще да не бях чувала: половината бракове приключвали заради смърт на дете. Погледнах отново към Ван Хутен. Карах по „Колидж“ и отбих зад колоната паркирали автомобили.

— Имал си дете, което е починало? — попитах аз.

— Дъщеря ми — отвърна той. — Беше на осем. И страданията й си ги биваше. Но никога няма да бъде канонизирана.

— Имала е левкемия? — Той кимна. — Също като Анна — додадох аз.

— Да, също като нея.

— Бил си женен?

— Не. Не и по времето, когато умираше. Бях станал непоносим доста преди да я изгубим. Хейзъл, скръбта не променя хората. А разкрива същността им.

— Живял ли си с нея?

— Не, не съм, въпреки че накрая я заведохме в Ню Йорк, където живеех тогава, за да я подложим на редица експериментални изтезания, които умножиха ужаса на оставищите й дни, без да умножат броя им.

След кратко мълчание го попитах:

— Предполагам, че книгата е била нещо като втори живот за нея, възможност да бъде тийнейджърка?

— Мисля, че имаш право — отвърна той, след което бързо допълни: — Предполагам, че си запозната с мисловния експеримент на Филипа Фут за казуса с трамвая21?

— И тогава аз се появявам в дома ти, облечена също като момичето, в което си се надявал, че тя ще се превърне, и всичко това ти е подействало като шок.

— Един трамвай се носи неуправляемо по релсите — започна той.

— Не ми пука за твоя глупав мисловен експеримент — прекъснах го аз.

— Всъщност той е на Филипа Фут.

— За нейния също.

— Не можеше да разбере защо всичко това й се случва — отвърна той. — Трябваше да й кажа, че ще умре. Социалната й работничка твърдеше, че така трябвало. Трябваше да й кажа, че ще умре, и затова й казах, че ще отиде в рая. Попита ме дали аз също ще бъда там, отвърнах й, че няма, или поне не засега. Ами след време, попита ме тя, и тогава й обещах, че много скоро ще бъдем отново заедно. Обясних й, че там горе имаме много близки, които междувременно ще се грижат за нея. Попита ме аз кога ще дойда и отговорът ми беше: скоро. Преди двайсет и две години.

— Съжалявам.

— Аз също.

След малко го попитах:

— Какво стана с майка й?

Той се усмихна.

— Все още си търсиш продължението, хитруша такава.

Аз също се усмихнах.

— Трябва да се прибереш у дома — казах му аз. — Откажи алкохола. Напиши още една книга. Заеми се с това, в което си добър. Малко хора имат твоя късмет да са толкова добри в нещо.

Той дълго време се взира в отражението ми в огледалото.

— Добре — отвърна накрая. — Да. Ти си права. Наистина си права. — Но въпреки това той извади полупразната бутилка уиски. След това отпи, завъртя отново капачката и отвори вратата. — Довиждане, Хейзъл.