— Всичко добро, Ван Хутен.

Той седна на бордюра зад колата. Докато гледах как фигурата му се смалява в огледалото за обратно виждане, той извади бутилката и за миг ми се стори, че ще я остави на тротоара. Но тогава отпи дълга глътка.



Следобедът беше горещ, а въздухът — плътен и неподвижен, сякаш се намирахме в облак. За мен това беше най-лошият вид въздух и когато разстоянието от алеята до предната врата на дома му ми се стори безкрайно дълго, си казах, че всичко е от въздуха. Позвъних на вратата и майката на Гас ми отвори.

— О, Хейзъл — каза тя и ме прегърна през сълзи.

Накара ме да хапна заедно с нея и бащата на Гас малко лазаня със сини домати — предполагам, че доста хора им бяха надонесли храна.

— Как си?

— Той ми липсва.

— Да.

Не знаех какво да кажа. Исках просто да сляза долу и да потърся онова, което беше написал за мен. Освен това тишината в стаята ме караше да се чувствам неловко. Бих предпочела да разговарят помежду си, да се утешават взаимно или да се държат за ръце. Но те просто си седяха там и чоплеха от лазанята, без дори да се поглеждат.

— Раят е имал нужда от още един ангел — обади се баща му.

— Да, така е — отвърнах аз. Тогава в кухнята се изсипаха сестрите му заедно с техните палави деца. Станах да ги прегърна и двете и тогава се загледах в децата, които търчаха из кухнята с тази така необходима врява и оживление, като въодушевени молекули, които отскачаха една от друга и крещяха: „Ти беше, ти беше, не, аз бях, но тогава аз те пипнах, ти не успя да ме пипнеш, пропусна, да, но сега те пипам, не можеш, задник такъв, сега не играем“ „Даниел, не наричай брат си задник“ „Мамо, щом ми е забранено да използвам тази дума, защо тогава ти току-що я използва? Задник, задник“ — и тогава всички в хор: „Задник, задник, задник“ — и в този момент забелязах, че родителите на Гас се държат за ръце, което ме накара да се почувствам по-добре.

— Исак ми каза, че Гас е написал нещо, нещо за мен — обадих се аз. А децата продължаваха да припяват „задник, задник“.

— Може да проверим в компютъра му — предложи майка му.

— През последните седмици не го използваше толкова често — отвърнах аз.

— Да, вярно. Дори не знам дали го качихме горе. В мазето ли го оставихме, Марк?

— Нямам представа.

— Ами тогава — започнах аз — може ли да… — И кимнах към вратата на мазето.

— Ние още не сме готови за това — отвърна баща му. — Но ти можеш да слезеш, разбира се.



Слязох в мазето и заобиколих неоправеното му легло и двата геймърски стола пред телевизора. Компютърът беше още включен. Раздвижих мишката, за да го разбудя, и започнах да търся наскоро редактирани файлове. Нищо през последния един месец. С най-скорошна дата беше едно есе върху романа „Най-синьото око“ на Тони Морисън.

Може би беше писал на ръка. Пристъпих към библиотеката и започнах да търся нещо като дневник или тетрадка. Нищо. Прелистих неговия екземпляр на „Всевластна скръб“. Вътре нямаше нито една драскотина.

После се приближих към масичката до леглото. Най-отгоре до нощната лампа лежеше „Неумиращият Мейхем“, с подвито ъгълче на страница 138. Така и не бе успял да стигне до края.

— Жокер: Мейхем оцелява — изрекох на глас, в случай че ме чува отнякъде.

Тогава пропълзях в неоправеното му легло и се увих в одеялото му като пашкул, обграждайки се с неговата миризма. Махнах канюлата от носа си, за да го усетя по-добре — вдишвах и издишвах аромата му, който постепенно започна да избледнява, когато в гърдите ми пламна пожар и вече изобщо не го долавях заради пристъпите на болката.

Тогава седнах в леглото, поставих канюлата на мястото й и за известно време останах съсредоточена върху дишането си, след което отново се качих горе. На въпросителните погледи на родителите му отвърнах с отрицателно поклащане на главата. Децата профучаха покрай мен. А едната сестра на Гас — трудно ми е да ги различавам каза:

— Мамо, искаш ли да ги заведа в парка?

— Не, не, няма нужда.

— Има ли такова място, където може да е държал тетрадка или дневник? Болничното легло например? — Леглото рече го нямаше, върнато обратно на болницата.

— Хейзъл — започна баща му, — та ти всеки ден беше тук с нас. Скъпа, той не прекарваше много време сам. Знам, че ти се иска… на мен също ми се иска да има нещо. Но от сега нататък, Хейзъл, всички негови послания ще идват отгоре. — И той посочи към тавана, сякаш Гас витаеше точно над къщата. А може би наистина беше така. Не съм сигурна. Просто не усещах присъствието му.

— Добре — примирих се аз и обещах да ги посетя след няколко дни.

Никога вече не долових миризмата му.

Двадесет и четвърта глава

Три дни след това, на единайсетия ден от смъртта му, бащата на Гас се обади рано сутринта. Не вдигнах слушалката, защото още бях включена към АИБВ, но чух съобщението му веднага щом сигналът на телефона изписука.

— Здравей, Хейзъл, бащата на Гас е. Намерих, ъъъ, една черна тетрадка „Молескин“ на поставката за списания, която беше близо до болничното му легло — достатъчно близо, струва ми се, за да е могъл да я достигне. За жалост обаче в тетрадката няма нищо. Всички страници са празни. Но първите — може би три или четири — първите няколко страници са откъснати. Претърсихме цялата къща, но не успяхме да ги открием. Не знам какво друго бихме могли да направим. Но може би това са страниците, за които Исак ти е споменал. Както и да е, надявам се, че си добре. Всеки ден присъстваш в молитвите ни, Хейзъл. Чао.

Три или четири откъснати страници от тетрадка „Молескин“, които не са вече в дома на Огъстъс Уотърс. Но къде може да ги е оставил? Скрити при „Странните кости“? Не, не беше в състояние да стигне до там.

Буквалното сърце на Исус. Може би ги е оставил там в онзи Последен хубав ден.

На другия ден тръгнах двайсет минути по-рано за групата за взаимопомощ. След това се отбих до дома на Исак, за да го взема, и двамата с него се отправихме към Буквалното сърце на Исус със спуснати прозорци на минивана и с новия албум на The Hectic Glow, който се лееше от тонколоните и който Гас никога нямаше да чуе.

Взехме асансьора. Придружих Исак до едно място в кръга на доверието, след което обходих бавно Буквалното сърце на Исус. Проверих навсякъде: под столовете, около трибуната, от която бях произнесла прощалното си слово, под масата за десертите, на таблото за съобщения, отрупано с рисунки на децата от неделното училище на тема Божията любов. Нищо. Освен дома му това беше единственото място, където сме били заедно през последните дни, така че страниците или не бяха тук, или аз пропусках нещо. Може би ги беше оставил в болницата, но в такъв случай най-вероятно ги бяха изхвърлили след смъртта му.

Когато седнах на стола до Исак, бях останала съвсем без дъх и вместо да слушам вдъхновяващото слово на Патрик за неговото безатрибутие, се опитах да внуша на белите си дробове, че всичко е наред, че могат да дишат и че разполагат с достатъчно кислород. Бяха ми направили дренаж само седмица преди смъртта на Гас — наблюдавала бях как кехлибареножълтата течност се отцежда от мен по една тръбичка — а вече имах чувството, че отново са пълни. Бях толкова погълната от задачата да накарам дробовете си да дишат, че отначало не забелязах, когато Патрик изрече името ми.

— Да? — попитах аз, насочвайки вниманието си към него.

— Добре ли си?

— Добре съм, Патрик. Просто не ми достига въздух.

— Искаш ли да споделиш с групата някой спомен за Огъстъс?

— Искам само да умра, Патрик. Понякога не ти ли се иска просто да умреш?

— Да — отвърна Патрик без обичайната пауза. — Да, разбира се. А каква е причината да не искаш да умреш?

Замислих се. Дежурният ми отговор беше, че искам да остана жива заради родителите си, които ще бъдат съкрушени и сам-сами след смъртта ми, и не че не беше вярно, но това не бе всичко.

— Не знам — отвърнах накрая.

— Надяваш се състоянието ти да се подобри?

— Не — отвърнах аз. — Не е това. Наистина не знам. Исак? — прехвърлих аз топката. Уморила се бях да говоря.

Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.

До края на сбирката не се обадих повече. В заключение Патрик произнесе специална молитва за мен, а името на Гас беше добавено към дългия списък на починалите — по четиринайсет за всеки от нас — и тогава ние обещахме да живеем пълноценно точно днес, след което заведох Исак до колата.



Когато се прибрах вкъщи, мама и татко седяха на масата в трапезарията, всеки пред лаптопа си, но в мига, в който влязох, мама затвори рязко капака на своя.

— Какво имаше на компютъра?