— Току-що си я купих! — извика в отговор Виктори, като се приведе навън. — Продала съм вече двадесет хиляди бели шапки, а още няма девет часа!

— Фантастично! Обаче колата ти е ужасна!

— Напротив, фантастична е! Никой няма такава! Освен това струваше само петдесет и три хиляди долара! Лично я спазарих! — изкрещя Виктори. — Когато Лин я види, ще получи инфаркт!

— Чудесно, скъпа! Ще се видим ли на обяд?

Виктори кимна и й помаха, а после извика:

— Дванадесет и половина!

Колата й се откъсна, за да хване зеления светофар, и зави рязко по Тридесет и шеста улица. Нико се отпусна назад в седалката, но не вдигна прозореца — остави студения въздух да охлади лицето й, покривайки го сякаш с леден саван. Какво пък, нали казват, че студеният въздух бил много полезен за кожата?!



— Магда видяла шапката на Катрина и сега също иска такава! — отбеляза Уенди.

— Няма проблеми — усмихна се Виктори. — Довечера ще й донеса една.

— Между другото — обади се Нико, — тази сутрин видях Шейн. Позволих си да бъда малко груба с него, за което се извинявам. Но просто не успях да се въздържа.

Остави менюто си и разстла салфетката в скута си, като едновременно с това плъзна поглед из ресторанта. Вече бяха на маса номер едно — масата, която вече й предоставяха в „Майкълс“. Макар да бе наясно, че, практически погледнато, тя не бе най-преуспялата жена тук (имаше две новобогаташки, които определено правеха повече пари от нея), откакто бе повишена, бе започнала да излъчва почти осезаемо (и, надяваше се, благородно) усещане за власт. От друга страна, може и да се дължеше на простичкия факт, че когато трите бяха дошли тук да отпразнуват повишението й, Нико бе дала на управителя бакшиш в размер на хиляда долара.

— Не се притеснявай! — махна с ръка Уенди. — Шейн и без това се оплаква, че след развода ни доста хора са станали твърде груби към него. Вече почти никой не го канел на купони.

— Колко тъжно! — отбеляза Виктори и Нико веднага усети, че съжалението на приятелката им е искрено.

Виктори съжаляваше всеки, който бе изпаднал в някаква беда. Например, след като Мъфи Уилямс също бе напуснала „Би & Си“ през юни, изтъквайки, че и на нея й било писнало от Пиер Бертьой, Виктори веднага я беше наела на работа (а освен това й плащаше и малък процент от печалбите по сделката си с „Хъкабийс“).

— Ще го преживее! — заяви Уенди, имайки предвид Шейн. — Както и да е. Сега искам да знам каква е работата с тази шапка, за която всички приказват! Шапка, моля ви се! Толкова ли е фантастична?

— Ами, просто шапка — сви рамене Виктори. — Изобщо не може да се сравни с твоя филм! Шейн и Селдън ще дойдат ли?

Уенди кимна и добави:

— Предупредила съм ги, че са длъжни да започнат да се разбират. Особено Шейн. Иначе Селдън е възпитан човек и е напълно готов да се държи разумно. А Магда е буквално влюбена в него. Може би дори повече, отколкото съм аз. Ако щете вярвайте, напоследък е отслабнала с цели пет килограма!

— Защото те вижда щастлива и така и тя става щастлива! — отбеляза мъдро Нико.

— Да бе, знам. Но понякога изпитвам известна вина. Имам предвид, задето в крайна сметка нещата се наредиха толкова лесно — отбеляза Уенди, като имаше предвид уреждането на битовия въпрос. Беше купила последните два етажа на сграда в Сохо, използвана някога за складове, така че сега, макар че с Шейн на практика не живееха заедно, децата бяха максимално близо и до двамата си родители, без родителите им да са вече женени. — Искам да кажа, че е толкова лесно да разрешиш проблемите си, когато си преуспяла жена и разполагаш със свои собствени пари! Често си мисля за всички жени, които не са като нас и нямат никакви пари и си представям през какъв ад трябва да минат, горките! Никога не трябва да забравяме за тях!

— Но нали в това е целият смисъл на успеха! — изтъкна с жар Нико. — Поне да знаеш за какво си се бъхтила като вол цял живот! И да си спокойна, че дори и да настъпи някаква криза, семейството ти няма да страда!

Уенди я погледна, а после сведе очи към чинията си. Върху лицето й се разля усмивка.

— Мисля, че трябва да знаете едно нещо. Все още е прекалено рано и никой не знае какво ще стане, но… аз съм бременна!

Виктори ахна. А Нико бе толкова шокирана, че не успя да реагира по какъвто и да било начин.

— Да, знам — продължи Уенди. — Не беше нарочно. Селдън ми беше казал, че не може да има деца, но се оказа, че това не е вярно! — Тук тя се усмихна и сви безпомощно рамене. — Понякога човек просто трябва да се остави на съдбата. Според мен това е божи дар, задето най-сетне успях да пусна на екран „Парцаливите пилигрими“! Смятах да си купя пръстен със сапфир, но този подарък като че ли е по-хубав!

„Божичко, Селдън Роуз!“ — помисли си Нико. А на глас изрече:

— Но, Уенди, това е прекрасно!

— На Виктор може и да не му хареса, но не ми пука! — усмихна се приятелката им. — Аз съм президентът на „Парадор“ и просто ще тропна с крак. Селдън вече се съгласи, че ако някой от двама ни трябва да напусне „Сплач“, то това ще бъде той. Ще основе своя собствена компания. Доколкото схванах, това му е най-голямата мечта.

— За Виктор изобщо не се притеснявай! — махна с ръка Нико, като че ли Виктор Матрик е някаква незначителна прашинка. — Аз ще оправя нещата с него! Ще извъртя нещата така, сякаш идеята е била изцяло негова — имам предвид, вие със Селдън да се съберете и да си родите беше!

— Ами, не знам… — изрече замечтано Уенди. — Още откакто изкарах онези три дена с Шейн и децата и се грижих за тях, когато се бяха разболели от варицела, и изпуснах фестивала в Кан и срещата си с Виктори… Тогава си казах, че мога да го направя! И наистина го правя! Правя го вече години наред! Това съм аз! Имам си и кариера, имам си и деца! И ги искам и двете! Нуждая се и от двете! Вярно е, че не мога да бъда с децата си всеки миг, но и те не биха ме изтърпели да се въртя край тях непрекъснато! Никое от тях не ме вижда по този начин! И в това няма нищо лошо. И тогава разбрах, че вече не се страхувам. И взех решение, че повече няма да се чувствам виновна за нищо!

— Никога не е трябвало да се чувстваш виновна за каквото и да било! — запротестира Виктори. — Боже, толкова се радвам за теб!

И тя стана и прегърна Уенди.

— Хей, ама това е само едно дете! — промърмори Уенди с престорен сарказъм. — Поредното… Слава богу обаче, този път е истинско дете, а не пораснал мъж!

Нико изгледа Виктори и Уенди и очите й се насълзиха. И щяха да рукнат, ако им беше позволила. „Всички сме толкова щастливи!“ — помисли си тя.

— Да не забравяме Виктори и нейната шапка! — обади се тихо тя. — Брилянтна е! Тази шапка успя да направи щастливи вече двадесет хиляди жени! Без да броим две малки момиченца!

Виктори я изгледа с благодарност. Нико си помисли: „Нещо започвам да се размеквам! Веднага трябва да сложа точка на това!“



Когато излезе на тротоара през ресторанта, Нико се замисли дали веднага да не отиде у Кърби и да сложи край на тази работа, веднага! Мислеше да го направи довечера, след премиерата на филма на Уенди, но после стигна до извода, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. И без това бе продължило повече от година. Как изобщо се случи?! Но като всичко останало в живота, и тази връзка се бе превърнала в рутина. Отначало имаше страст и вълнение, и превъзбуда от това, че никой не знае, че им се разминава. А сега от тази възбуда не бе останало почти нищо — бе останала единствено мисълта, че трябва да прикрива следите си, че е хубаво да си има нещо, което да е само нейно, за което никой друг не знае. Сигурно начинът на разсъждение на наркоманите не се различаваше много от нейния. И точно както рано или късно наркоманите биваха разкривани, така и сега хората вече бяха започнали да се досещат за нейната връзка. Зави по Петдесет и седма улица и се сви само при мисълта за онази анонимка в „Поуст“. Беше като някакъв огромен предупредителен флаг. Означаваше, че някой вече е надушил нещо, обаче редакторите са преценили, че не разполагат с достатъчно сигурна информация, за да използват истинските имена на виновниците.

Небето бе надвиснало тежко над целия град. Докато вървеше бързо по Западна Петдесет и седма улица, Нико си каза, че ако не беше студът, щеше да се пита дали изобщо е излязла навън. Градът винаги я караше да се чувства така, сякаш е затворена в стъклена капсула и понятието „навън“ си е чиста илюзия. Огледа минувачите около себе си и си каза, че всички са като дребни същества, приклещени в някое от онези евтини стъклени преспапиета, в които децата се взират, очаровани и ужасени от всичко, което става в миниатюрния свят.

На ъгъла на Петдесет и седма улица и Пето авеню тя спря, възнамерявайки да пресече от другата страна и да вземе такси до апартамента на Кърби. Но точно тогава си спомни за вратовръзката на Сеймор. Не че съпругът й щеше да се ядоса, ако забрави, но със сигурност ще забележи този факт. Сеймор имаше гадния навик да помни абсолютно всичко, което са казали хората, и да им държи сметка за това. Твърдеше, че всеки трябва да носи отговорност за думите си, тоест, трябва да говори онова, което наистина мисли. Защото на какво щял да заприлича светът, ако никой не се чувствал отговорен да изпълнява обещанията си?! Истинска анархия!

— Не забравяй, че във всичко си има степени! — опитваше се да му опонира тя. — Трябва да се научиш да отчиташ различните обстоятелства и различните степени!