— Ха, степени! — махваше с ръка той. — Степените са всъщност началото на хлъзгавия склон към хаоса!

Да, затова трябва да му купи тази вратовръзка!

Пресече Пето авеню. Все едно пресече някаква въображаема линия. Градът от източната страна на Пето авеню беше много по-приятен от този в западната му страна. Възможно ли е някога архитектите да са се събрали и да са решили — нашата страна ще бъде по-хубава от вашата? Нико бутна въртящите се врати на магазина за мъжко облекло на „Бергдорф“ и веднага беше залята от вълна топъл, ароматизиран въздух. Миришеше на бор. Да, Коледа наближаваше. Тази година бяха решили да отидат в Аспен и Сейнт Бартс — Сеймор ще кара ски и ще плува, а тя сигурно ще работи през по-голямата част от времето.

Уенди възнамеряваше да прекара Коледата в Индия с цялото си котило плюс Селдън, като оставят Шейн сам на себе си, но сега, когато е бременна, може и да не заминат. Шейн определено ще побеснее, когато разбере, но не може да й направи нищо. Уенди приличаше на един от онези преуспяващи мъже, които се развеждат и веднага след това откриват наново щастието, а изоставената съпруга си стои вкъщи и може единствено да беснее. Нико си знаеше, че все още не може да бъде сигурна в Селдън (трябва просто да се оглежда и да чака), но пък беше на седмото небе, че накрая Уенди бе успяла да натика Шейн в миша дупка. И той нямаше право да се оплаква от нищо — Уенди му бе дала всичко, което той искаше по време на развода: собствен апартамент, равно попечителство над децата, издръжка за него и за тях. Плащаше му по 15 000 на месец, и то без данъците!

— Когато бяхме женени, аз му давах всичко, което поиска, и все не му стигаше! — бе казала Уенди.

А Нико си бе помислила, че тези думи звучат по същия начин, по който богатите разведени мъже говорят за бившите си съпруги. Шейн обаче искаше нещо недостижимо (вероятно себеуважение), нещо емоционално, ала проблемът със запълването на емоционалната празнота за съжаление не беше нещо, което някой друг може да ти даде. Трябва да ти идва отвътре. Очевидно Шейн бе направил същата грешка, която бяха допускали толкова много нещастни, самотни домакини през петдесетте.

— Затова внимавай със Сеймор, бъди по-мила с него! — бе изтъкнала къде на шега, къде на истина Уенди. — Иначе току-иж ти спретнал същия номер, какъвто Шейн ми спретна на мен!

Преди петнадесет години подобен разговор би могъл да се води единствено между мъже. Но сега, докато опипваше материята на една вратовръзка, Нико си каза, че Сеймор никога не би постъпил по този детински начин. Съпругът й беше екипен играч. Той непрекъснато се стараеше да внесе поредните подобрения в живота им и тя му отдаваше необходимото уважение за това. Държеше се благородно към него. Защото, когато по същество се окажеш „мъжът“ в една връзка, си длъжен да се държиш благородно и да внимаваш никога да не натриваш носа на партньора си с факта, че ти плащаш за всичко наоколо и че това шоу по същество си е лично твое. С други думи, трябва да се стараеш да се държиш така, както обикновените жени си мечтаят мъжете им да се държат към тях, само че рядко го получават.

Към нея се плъзна деликатно продавач с тъмен костюм и вратовръзка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Най-неочаквано тя се почувства като мъж в магазин за дамско бельо.

— Да, моля! Бих искала да купя вратовръзка за моя съпруг! — каза тя. Най-неочаквано осъзна, че харесва звученето на думите „моя съпруг“. Трябва да ги използва по-често. Освен това трябва да си въведе правило всяка седмица да купува на Сеймор по нещо мъничко — той със сигурност го заслужаваше.

— Някакъв по-специален цвят? Или може би случай? — попита любезно продавачът.

— За премиера на един много важен филм!

— Значи съпругът ви е във филмовия бизнес, така ли?

— О, не, приятелката ми е в този бизнес! Премиерата е нейна! — натърти Нико и макар да си знаеше, че този факт изобщо не влиза в работата на продавача, тя се почувства длъжна да го изтъкне.

— В такъв случай вие сте просто гости? — продължи любезно човекът.

— Точно така.

— Някакъв по-специален цвят…

— Ами, не знам — промърмори тя. Може би зелено? Не, зеленото уж не било щастлив цвят. Жълто? Никога! Сеймор веднага ще свърже жълтото с Уолстрийт от осемдесетте.

— Какво ще кажете за розово? — попита продавачът. — Розовото е изключително актуално напоследък сред деловите мъже.

Сеймор с розова вратовръзка? О, не! Това би било прекалено!

— Никакво розово! — изрече на глас тя.

— Тогава сребро — не се предаваше продавачът. — Отива си на всичко. И буквално завършва всеки костюм. Освен това се счита за строго официален цвят.

— Добре, тогава да бъде сребро — кимна Нико.

— Заповядайте оттук, ако обичате!

Продавачът я поведе към задната част на магазина „Бергдорф“. От двете страни се виждаха пробни стендове — според Нико, по-скоро тристранни огледални ковчези. На стол до един от тези ковчези седеше жена, която Нико разпозна от службата си. Жената работеше в рекламния отдел на едно от списанията. Имаше руса коса, завързана на опашка, и беше хубавичка по онзи неформален начин, характерен обикновено за младите делови жени в края на двадесетте — когато все още се опитват да докажат кои са и къде точно е мястото им в света.

— Здравейте! — кимна учтиво Нико.

Изобщо не възнамеряваше да завързва кой знае какъв контакт с младата жена, но момичето вдигна към нея очи, излъчващи първо шок, после ужас, а накрая вина — като че ли неочаквано е била изловена да върши нещо нередно. Почти трепереща, тя извърна поглед от Нико и го насочи към мъжа, застанал пред едно от огледалата. Нико веднага позна махагоновата кожа на мъжа и разбра, че й предстои среща с Майк Харнес.

Той се преструваше на много зает в разговор с шивача, приклекнал до него, който скъсяваше панталоните му, но нямаше как да не я е забелязал в огледалата. Господи, Майк! Често се сещаше за него и дори се питаше как ли живее. По едно време дори чу, че бил заминал за Англия. Да мине ли покрай него, преструвайки се, че не го е забелязала — нещо, което самият той полагаше огромни усилия да постигне, та да спести неудобството и на двамата? Но посвети прекалено дълго време на колебание — време, през което той вдигна очи, втренчи се в огледалото пред себе си и я видя отзад. Очевидно и той бе любопитен какво ли се кани да направи и вече бе измислил какво да каже — но сигурно го бе измислил отдавна, знаейки, че рано или късно двамата ще се засекат някъде.

— Здравей, Майк! — каза тя. Не протегна ръката си — знаеше, че той няма да я поеме.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и я погледна от висотата на стенда. — Нико О’Нийли!

— Радвам се да те видя, Майк! — побърза да изрече тя, кимна и се обърна.

Това бе най-правилният подход, точно така. Да покаже, че го е видяла, без да навлиза в никакви подробности. Но докато разглеждаше сребристите вратовръзки, усети, че присъствието на двамата и всичко, случило се между тях, изпълва магазина като два градоносни облака. Не бе в състояние да се концентрира. „Не мога вече! Ще му се извиня!“ — реши накрая.

Обърна се. Майк беше седнал и завързваше обувките си, като че ли изпълнен с нетърпение да се махне по-скоро от магазина.

Така беше по-добре — поне не се опитваше да й виси на главата като чудовищен водоливник.

— Майк — изрече тя, — много съжалявам за станалото!

Майк вдигна изненадано глава. Отдалече личеше, че все още й е ядосан.

— Никога не трябва да се извиняваш на враговете си, Нико! — махна с ръка той. — Ако ти не го знаеш, то тогава кой друг?!

— Ние врагове ли сме, Майк? Не смятам, че се налага да стигаме чак дотам!

— Защо? Защото вече не съм заплаха за теб ли? Е, в такъв случай, може би наистина не сме.

Тя се усмихна тъжно, стиснала устни. Да, Майк никога няма да се промени, никога няма да надрасне егото си. Бе сторила предостатъчно. Най-добре е да си тръгва.

— Надявам се, че си добре, Майк — каза и тръгна да се обръща, но в този момент той се изправи.

— Е, може би всъщност трябва да ти благодаря за едно нещо — изрече внезапно той. — Двамата с Наталия ще се женим — добави, като посочи към младата жена, която се усмихна сконфузено на Нико, като че ли се чудеше на чия страна да застане. — Сигурно познаваш Наталия! — отбеляза с обвинителен тон той. — Работи за теб. Вече.

— Разбира се, че я познавам! — кимна Нико. — Поздравления!

— Казвал съм й хиляди пъти, че ако иска да се издигне, трябва да действа точно като теб — продължи Майк, докато вземаше палтото си.

Тези думи очевидно бяха предназначени да прозвучат като обида, но Нико реши да не ги възприема така.

— Много мило! — изрече тя, сякаш се бе почувствала поласкана.

— Във всеки случай — продължаваше Майк, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото си, — наистина трябва да ти благодаря! Ти ми отвори очите за важните неща в живота! Нали именно вие, жените, обичате да казвате — важното са връзките, а не кариерата?! Това с кариерата е истинска глупост! Кариерите са за кретените! Когато се замисля как се излагах… какво ли не давах от себе си, за да доставя удоволствие на Виктор Матрик… — Сведе очи към Наталия и сложи собственически ръка върху рамото й. — Нали така, скъпа?