Дърта овца, облечена като агне.

От друга страна, ако човек се замисли, овцете са далеч по-интересни от агнетата — ако ще дори само заради самия факт, че са оцелели достатъчно дълго, за да се превърнат в овце. Агнетата обикновено ги изяждат, а на дъртите овце никой не им обръща внимание.

И въоръжена с тази весела мисъл, тя слезе долу.

Сеймор се намираше в трапезарията и разглеждаше скъпи брошури за недвижими имоти в Уест Вилидж.

— Наистина ли искаш по-голяма къща? — попита го тя.

— Да, наистина — кимна той и огради нещо в една от брошурите. — Недвижимият имот в Манхатън е най-доброто капиталовложение в наши дни! Ако купим къща за пет милиона и й направим пълен ремонт, след десет години ще струва най-малко петнадесет милиона! — Вдигна очи към нея и попита: — Ти закуси ли вече?

— Да.

— Лъжкиня! — отсече той.

— Напротив, изядох си яйцето! Честна дума! Ако не ми вярваш, върви да провериш чиниите в съдомиялната машина!

— Няма смисъл — отбеляза той, облегна се назад и я загледа с обич. — Дори и да си яла, пак ще оставиш чинията си без нито едно петънце от яйце!

— Хапнах, скъпи, повярвай ми! — повтори тя, приведе се над него и погледна към брошурата. — Нещо интересно?

— Има една къща на Западна Единадесета улица в доста западнало състояние. Била е собственост на някакъв музикант — водещ китарист в хеви метъл банда. На пет етажа е и обхваща доста голяма площ.

— За какво ни е толкова пространство? — попита Нико.

— Смятам, че освен нея трябва да си купим и още една къща — продължи невъзмутимо Сеймор. — Например в Аспен.

Боже, за какво е целият този шум около новите къщи? Да не би да е отегчен?

— Все пак не си закусвала, нали? — изрече многозначително той.

Тя поклати глава. Той се изправи и каза:

— Тогава ще ти приготвя едно яйце.

Тя го докосна по ръката и прошепна:

— Само не рохко, моля те! Писнало ми е от тях!

— Затова ли от няколко дена не закусваш? — обърна се изненадано към нея той. — Не можеш да измислиш какво друго да хапваш, така ли?

— Да — кимна тя. Сега вече наистина го лъжеше.

— В такъв случай да ти приготвя бъркани. И препечена филийка! — предложи Сеймор. — Или и от филийките ти е писнало?

— Мъничко — призна си тя. А после с напълно неочакван за нея плам добави: — Просто напоследък животът ни е… толкова регламентиран…

— Сериозно? Аз не мисля така. Непрекъснато ни се случват нови неща. Ти си имаш нова работа, а скоро ще си имаме и нова градска къща! Ще организираме по-големи партита! Не бих се изненадал, ако някой ден ни посети и самият президент! Или най-малкото предишният!

Запъти се към кухнята, но внезапно спря и отсече:

— Трябваше да ми кажеш, ако толкова много си искала да видиш бившия президент у дома! Мога да ти го доведа само с едно обаждане!

Да, би трябвало да му каже. Бившият президент на някой от техните коктейли. Идеята не е чак толкова невъзможна. Тогава из целия „Сплач-Върнър“, та и из Ню Йорк ще плъзне мълвата: „Бившият президент е бил на вечеря у Нико О’Нийли!“ Но необяснимо защо от тази мисъл не й стана по-добре. Ала как да каже на съпруга си, че въобще не й пука дали бившият президент ще дойде, или няма да дойде у тях? Не можеше. Затова изрече на глас:

— Сеймор, ти си чудесен!

— Да, чувал съм го и от други хора — кимна той. — Какво ще кажеш за кифличка вместо препечена филийка? Готвачката донесе едни дребни, с боровинково сладко. Катрина ги обожава!

— Много мило от твоя страна — промърмори тя и погледът й се плъзна към брошурите.

Всъщност изобщо не беше гладна. Напоследък се чувстваше необичайно изнервена. Вероятно бе от напрежението на новата й работа. Някои сутрини се събуждаше, изпълнена със страхотни идеи, а други се надигаше със звънене в главата си, сякаш към мозъка й са прикрепили електрически жици. Напоследък наистина избягваше да закусва и Сеймор очевидно го беше забелязал. Само след няколко минути той се върна с едно бъркано яйце, малка кифличка, парченце краве масло и чаена лъжичка сладко, поставени в порцеланова чинийка. Тя вдигна очи към него и си помисли: „О, Сеймор!

Аз ти изневерих. Дали ти пука? Очевидно забелязваш всичко друго, само не и това!“ Защото тя все още продължаваше връзката си с Кърби, макар че честотата на срещите им беше спаднала. Но ако сложи точка, надали повече ще помирише секс.

Сеймор се загледа в нея и след няколко секунди промърмори:

— Изглеждаш страхотно с този тоалет!

— На Виктори е. Довечера е премиерата на Уенди, нали не си забравил? Къде ще ме чакате с Катрина — в офиса или направо в киното?

— Може би в киното — отговори той.

— Ще облечеш ли костюм?

— Налага ли се?

— Препоръчително е. Събитието е много важно! Особено за нашата Уенди. Работи по този филм вече десет години! — Направи пауза, за да постави в устата си малко от бърканото яйце, след което се концентрира върху процеса на дъвченето и гълтането. Накрая допълни: — Ако „Парцаливите пилигрими“ бъде номиниран за „Най-добър филм“ и спечели, на Уенди няма да й се налага да се притеснява за пари най-малко няколко години!

— А какво става със Селдън Роуз? — попита Сеймор, който отново бе седнал и разтворил любимите си брошури.

— Неутрализиран е — отсече Нико. Погледна към темето на съпруга си и внезапно долови у себе си някакво топло чувство, наподобяващо любов. — Днес ще ти купя нова вратовръзка. Да си я сложиш довечера!

— Благодаря, но си имам предостатъчно. Не е необходимо.

— Но аз искам да ти купя! — изтъкна тя, като си мислеше: „Сеймор, много те обичам, но не съм влюбена в теб!“ За момент се опита да си представи, че е влюбена в съпруга си, но картината някак си й се разми. Нещо липсваше. Внезапно изрече: — Днес аз ще заведа Катрина на училище! И тъй като след премиерата може да ми се наложи да се върна в офиса, ще ти изпратя кола, която можеш да задържиш за цялата вечер! — Изправи се и си взе чинията.

Сеймор вдигна очи и й се усмихна разсеяно.

— Приятен ден! А аз трябва да се обадя на няколко места, за да разгледаме част от тези къщи още този уикенд! Ще можеш ли да вмъкнеш тази задача за събота следобед?

— Разбира се — кимна тя.

И когато излезе от стаята, осъзна, че ако действително беше влюбена в Сеймор, животът им щеше да бъде далеч по-хаотичен и неясен.

Навън беше доста студено — минус пет градуса, а бе едва първи декември! Във въздуха се носеше някакво бяло очакване, като че ли всеки момент ще се случи нещо прекрасно. В подножието на стълбите, до тротоара я очакваха новата й кола и шофьорът. Когато беше главен редактор на „Бонфайър“, използваше общи коли с другите директори от нейния ранг. Но сега, когато беше изпълнителен директор и президент на „Върнър пъбликейшънс“, компанията бе закупила кола специално за нея (по неин избор, стига да е чисто нова — заради застраховката) и й бе осигурила личен шофьор, който бе на нейно разположение двадесет и четири часа в денонощието. Когато остарее, когато стане на седемдесет-осемдесет години — след десетилетия, макар че напоследък десетилетията имаха гадния навик да летят доста бързо, — тя ще се върне назад към спомените и ще си каже: „Някога ми подариха собствена кола с шофьор! Сребристо беемве «760Б1 седан», с гълъбовосива тапицерия. Шофьорът се казваше Димитри и имаше блестяща черна коса, която приличаше на лъскава кожа.“ Или може би на седемдесет-осемдесет години тя ще бъде знаменита дама от хайлайфа, все още богата, все още добре изглеждаща и може би ще продължава да работи (като Виктор Матрик) и да се разкарва из града с вече старото си сребристо беемве — като онези приказни жени, които виждаше по галавечерите на балета и все още ще си има много приятелки. Колко прекрасно би било да си казват: „Познаваме се вече от петдесет години!“ Колко прекрасно би било животът да продължава вечно!

Нико слезе по стъпалата и влезе в колата. Вътре беше направо горещо.

— Добро утро, госпожо О’Нийли! — поздрави я сърдечно Димитри със старовремското си кавалерство.

Той беше красив грък, женен, с две деца, които наближаваха възраст за колеж. Живееше от другата страна на реката, в Ню Джърси. В шофьора й имаше нещо (вероятно фактът, че е роден в друга държава), което винаги я бе карало да го възприема като човек на средна възраст и може би по-стар от нея, но не би се учудила, ако той се окажеше по-млад.

— Добро утро, Димитри! — поздрави го топло тя. — Нали нямаш нищо против да изчакаме още минутка? Дъщеря ми също ще дойде с нас. Ще я оставим пред училището й.

— Много добре! — кимна шофьорът. — Винаги ми е много приятно да видя госпожица Катрина!

При тези думи той продължи да кима ентусиазирано и само след няколко секунди се появи и самата Катрина, подскачаща весело по стълбите. Беше облечена с бяло вълнено палто с огромни копчета, които Сеймор й беше избрал специално, а на главата й имаше голяма, пухкава бяла шапка, която Нико виждаше за първи път.

— Здравейте! — възкликна момичето, скочи на задната седалка и изпълни колата с магическата свежест на младостта.

— Тази шапка нова ли е? — попита майка й.