Чарлз Фрейзър - Студена планина

След някое време на другата страна на вододела се появи група индианци чероки от Коув Крийк със стадо мършави шарени крави от неопределена порода. Индианците разположиха лагера си наблизо, после отсякоха високи борови дървета, от които направиха врати и очертаха игрището за тяхната жестока игра на топка. Плувец, странно момче с големи ръце и дълбоки очи се приближи и покани компанията да участва в играта, намеквайки, че понякога се случва в нея да умират и хора. Инман и останалите приеха предизвикателството. Насякоха и сплетоха млади дръвчета, за да си направят ракети, после ги пристегнаха с кожени ремъци и върви.

Двете групи лагеруваха в съседство в продължение на две седмици. По-младите играеха на топка по цял ден, като залагаха големи суми. Играта нямаше строго определени правила и продължителност, тъй че те просто тичаха насам-натам и се блъскаха един друг, пробивайки си път с ракетите като с тояги, докато единият отбор не събереше определен брой точки при улучване на стълбовете на вратите с топката. Играеха през по-голямата част от деня, после прекарваха половината нощ в пиене и сладки приказки край огъня, унищожавайки огромни купища пъстърва, пържени картофи, ребра и какво ли още не.

Времето в планината се задържа хубаво през повечето дни. Въздухът бе прозрачен и пред погледа се откриваха верига след верига сини възвишения, всяко по-бледо от предното, като последните се сливаха с небето. Светът сякаш се състоеше единствено от долини и планински хребети. По време на една от почивките в играта Плувец погледна пейзажа и каза, че за него Студената планина е най-високата планина на света. Когато Инман го попита откъде знае, той протегна ръка към хоризонта и каза:

— Някъде да виждаш по-висока?

Утрините бяха мразовити. Мъгла изпълваше долините, а върховете се издигаха над нея, несвързани един с друг, като сини острови, разхвърляни из бяло море. Инман се будеше със замаяна от алкохола глава и с Плувец отиваха за риба за час-два, преди началото на играта. Седяха край буйния поток и замятаха въдиците. Плувец говореше непрекъснато с тих глас, който се сливаше с ромоленето на водата. Разказваше истории за животните и за това как са се появили на земята. Опосумът — с гола опашка, катеричката — с рунтава. Еленът с рога. Пумата — със зъби и нокти. Змията — с гъвкаво тяло и отровни зъби. Истории, които обясняваха как е възникнал светът и накъде върви. Разказваше и за магиите за сбъдване на желания, които учел. За начините да предизвикаш нещастие, болест, смърт, да отблъснеш злото чрез огън, за това как самотният пътник да се предпазва нощем и как да направиш така, че дългият път да ти се стори кратък. Доста от магиите въздействали върху духа на човека. Плувец знаеше няколко начина за умъртвяване на духа на враговете и много начини да предпазиш своя собствен. Магиите му описваха духа като нещо крехко, постоянно изложено на атака и нуждаещо се от нови сили, за да не погине в теб. На Инман тази представа му се стори доста мрачна, тъй като църковните проповеди и служби учеха, че човешкият дух е безсмъртен.

Инман го слушаше, наблюдавайки браздите във водата, които течението образуваше край влакното. Гласът на Плувец се лееше напевно и успокояващо като ромоленето на потока. Щом наловяха торба с дребна пъстърва, те се връщаха в лагера и после цял ден се бутаха, блъскаха и налагаха с тоягите.

Един ден заваля дъжд и тъкмо навреме, защото и двата отбора бяха изтощени от пиене и безкрайни схватки по игрището. Имаше счупени пръсти и носове и най-различни други наранявания. Всички бяха покрити от глезените до кръста със синини и зеленикави отоци от ударите. Отборът от Каталох бе загубил всичко, без което можеше да мине, както и неща, без които не можеше — тигани и полеви печки, чували с брашно, въдичарски пръчки, пушки и пистолети. Самият Инман бе загубил цяла крава и се чудеше какво ще обяснява на баща си. Бе я проиграл парче по парче, точка след точка от резултата. В разгара на играта ще се провикне: „Залагам филето на тази юница“. Или: „Всяко ребро от лявата плешка на кравата ми казва, че ще спечелим“. Когато накрая се разделяха с индианците, юницата си бе цяла-целеничка, но мнозина от тях притежаваха части от нея.

Като великодушна компенсация Плувец подари на Инман една чудесна ракета от хикори9 с мустаци от прилеп, вплетени в шнуровете от катерича козина. Плувец твърдеше, че тя дарява на притежателя си бързината и хитростта на прилепа. Бе украсена с пера от лястовица, ястреб и чапла и както обясни Плувец, качествата на тези птици също ще се предадат на Инман — изящество и ловкост в движенията, бдителност и мрачна целеустременост. Не всичко от това се бе осъществило, но Инман се надяваше, че Плувец не се сражава против федералните, а си живее в колиба от дървесна кора край някой буен поток.

От вътрешността на странноприемницата долитаха звуците от настройването на цигулка, от подръпване на струните и пробни арпежи, после се разнесе бавната несръчно изпълнявана мелодия на „Ора Лий“, прекъсвана на всеки няколко такта от проскърцвания и стържене. Но лошото изпълнение не можеше да развали красивата и позната песен и Инман си помисли колко болезнено невинно звучи тя, прогонвайки надалеч мрачните, объркани и нерадостни очаквания за бъдещето.

Той поднесе чашката кафе към устата си, но видя, че е почти празна. Остави я настрани и се загледа как тъмните фини частички потъват в останалите няколкото милиметра течност и се слягат на дъното. Замисли се за разните гадания на бъдещето по фигурите на утайката от кафе, чаени листа, вътрешности на животни, форма на облаците. Но дали си струваше човек да знае бъдещето си? Той разклати чашата, за да развали магията и обърна поглед към улицата. Зад редица млади дръвчета се издигаше капитолият, внушителна сграда от каменни блокове, увенчана с купол. Бе съвсем малко по-тъмна от високите облаци, пронизвани от лъчите на слънцето — сивкав диск, спускащ се над западния хоризонт. В разсеяната светлина капитолият изглеждаше нереално висок и грамаден, като средновековна кула. През отворените прозорци се ветрееха пердета. Над купола, в сивкаво-бялото небе се рееха лешояди, подредени в тъмен кръг. Дългите пера по притъпените краища на крилете им се виждаха отчетливо. Птиците не правеха никакви движения, но въпреки това постепенно се изкачваха нагоре, възседнали въздушните течения и описвайки възходяща спирала, докато накрая се превърнаха в черни точици в небето.

Инман оприличи траекторията на полета им на движението на слягащата се на дъното на чашата утайка. Всеки може да тълкува фигурите, които различни неща произволно образуват. Да гадаеш бъдещето е проста работа, ако човек е възприел идеята, че то е неизбежно по-нерадостно от миналото и че времето е пътека, водеща единствено към бездна от постоянно дебнещи заплахи. По тази логика, ако приемем, че Фредериксбърг бележи точка от настоящето, то може би след години — при скоростта, с която протича времето ни — ще започнем да се изяждаме един друг в суров вид.

Инман бе съгласен с Плувец, който твърдеше, че душата на човек може да бъде изтръгната и да умре, а тялото да продължи да живее. Че душата и тялото могат да умират поотделно. Самият Инман представляваше точно такъв случай и едва ли бе единственият, защото душата му бе изпепелена, а той все още живееше. Макар и чувствайки се празен като сърцевината на голям евкалипт. Чувствайки се също така доста странно, защото преживелиците му напоследък го бяха накарали да се страхува, че самото съществуване на магазинната винтовка „Хенри“ или миномета обезсмисля всички приказки за душата. Страхуваше се, че неговата душа е изтръгната и сега той е самотен и отчужден от всичко около себе си като тъжна стара чапла, стояща безсмислено на пост в тинята на блато, в което няма жаби. Не е никак радващо да откриеш, че единственият начин да престанеш да се боиш от смъртта е да се правиш, че нищо не виждаш и не чуваш и да се усамотиш, все едно вече си мъртъв, а от теб е останал само куп ходещи кокали.

Докато жалеше по изгубената си душа, една от прекрасните истории на Плувец внезапно изникна в спомените му. Плувец твърдеше, че над синия небесен свод има гора, обитавана от божествена раса. Докато е жив, човек не може да отиде и да живее там — това е място, където се прераждат само душите на умрелите. Плувец го описваше като далечно и недостъпно, но върховете на най-високите земни планини се докосват до подножието му. Най-различни знаци и чудеса понякога преминават от онзи свят в нашия. Животните, казваше Плувец, са първите вестители. Инман бе възразил, че е изкачвал върха на Студената планина, както и Писга и връх Стърлинг. Че едва ли има по-високи планини от тях и че от върховете им не е съзрял никакво по-горно царство. „Работата не е само в изкачването“, бе отговорил Плувец. И макар да не си спомняше в какво друго е работата според Плувец, Студената планина се извисяваше във въображението му като място, където би могъл да събере разпилените си сили. Инман не се считаше за суеверен, но вярваше, че наред с видимия, съществува и невидим свят. Бе престанал да го нарича „рай“, нито пък вече вярваше, че когато умрем, отиваме там. Бе скъсал с тези учения. Но не можеше да се примири с мисълта, че Вселената се състои само от това, което виждаме, още повече, че обикновено то е пошло. И поради това бе възприел идеята за другия, по-добрия свят, който би могъл да се намира в Студената планина, а защо не и на всяко друго място.

Инман съблече новото си палто и го провеси на облегалката на стола. Започна да пише писмо. Писа дълго и докато следобедът отмина, изпи още няколко чашки кафе и запълни с мастило доста листи и от двете страни. Улови се, че неволно разказва разни неща за сраженията, които иначе не би споделил. На едно място написа: