Инман наблюдаваше прозореца, докато закусваше с овесена каша и масло и не след дълго забеляза слепеца да се задава по пътя, прегърбен заради тежестта на количката, изпод чиито въртящи се колела се вдигаха две еднакви облачета прах. Когато слепецът запали огъня и сложи фъстъците да се варят, Инман сложи чинията си на перваза, излезе навън и влачейки крака като старец, прекоси моравата и стигна до пътя.

Слепецът бе с широки яки рамене и бедра. Панталонът му бе стегнат през кръста с кожен колан, широк колкото бръснарски каиш. Ходеше без шапка, дори в жегата. Късата му коса бе гъста и прошарена, с груб косъм като конопена четка. Седеше с отпусната глава, потънал в размисъл, но щом Инман приближи, се изправи и се обърна към него, сякаш го виждаше. Но клепачите му бяха безжизнени като кожа за обувки, потънали дълбоко в сбръчканите и празни очни гнезда.

Без да губи време дори за поздрав, Инман попита:

— Кой ти извади очите?

Слепецът се усмихна дружелюбно и отвърна:

— Никой. Никога не съм имал очи.

Инман се сепна, тъй като дотогава си бе мислил, че някой е извадил очите на мъжа по време на някакво свирепо и кърваво скарване. Всички подли дела, на които в последно време бе ставал свидетел, бяха извършвани от човешка ръка и той съвсем бе забравил, че на света има и множество други беди.

— Как така? — попита Инман.

— Ами така.

— Не си ли прекалено спокоен за човек, към когото съдбата е била толкова несправедлива?

— Сигурно щеше да е по-лошо, ако съдбата ми бе позволила да зърна света за миг и да ми отнеме зрението след това.

— Може би — съгласи се Инман. — Макар че, бас държа, сега сигурно си готов да платиш много, за да ти го върне поне за десет минути.

Мъжът се замисли. Облиза устните си.

— Не бих платил и пукнат грош — каза той. — Боя се, че това ще ме изпълни с омраза.

— Нещо такова се случи и с мен — каза Инман. — Има много неща, които не бих искал да съм виждал.

— Не е същото. Ти каза десет минути. Говоря за това да имаш нещо и после да го загубиш.

Слепецът сви парче вестник на фуния, взе решетеста лъжица и напълни фунията с мокри фъстъци. Подаде я на Инман и каза:

— Добре, кажи ми един случай, когато си искал да си сляп.

Откъде да започна? — зачуди се Инман. Малвърн Хил2. Шарпсбърг3. Питърсбърг. Всяко от тези събития би било прекрасен пример за нежелани преживявания. Но Фредериксбърг4 изпъкваше сред тях. Той седна, облегна гръб на дъба, взе да чупи на две влажните черупки на фъстъците, да слага ядките в устата си и да разказва историята си на слепеца, започвайки с това как онази сутрин мъглата се бе вдигнала, за да открие огромната армия, настъпваща по хълма към каменната стена. Полкът на Инман бе заел позиции край голямата бяла сграда на върха на Мерис Хайтс. Лий5, Лонгстрийт6 и Стюарт7 с украсената си с пера шапка, стояха на моравата пред портала, редуваха се да оглеждат с бинокъл отвъдния бряг на реката и разговаряха. Лонгстрийт носеше сив вълнен шал на раменете си. В сравнение с другите двама, той приличаше на търговец на добитък. Но доколкото Инман познаваше начина на мислене на Лий, бе сигурен, че последният ще предпочете тъкмо Лонгстрийт да е до него в битка. Колкото и невзрачен да изглеждаше Лонгстрийт, той умееше да намира такива позиции, които не само да осигуряват надеждна защита на войниците, но и да им дават възможност да водят ефективен огън по противника. Бойното поле край Фредериксбърг бе от ония, на които Лий не се доверяваше, а Лонгстрийт предпочиташе.

След като полкът на Инман зае позиции, получиха заповед да настъпят надолу по хълма под унищожителния огън на федералните. Спряха само веднъж, за да дадат залп, после хукнаха надолу към изровения път зад каменната стена. По пътя куршум одраска китката на Инман. Все едно го близна коте. Куршумът не го рани, само охлузи кожата му.

Като стигнаха до пътя, Инман видя, че позицията им е отлична. Пристигналите преди тях вече се бяха окопали покрай здравата стена, така че дори да се изправиш в цял ръст, пак оставаш защитен. Федералните трябваше да се изкачат до стената, преминавайки през обширно открито пространство. Позицията бе толкова добра, че един от войниците се покатери на стената и извика: „Правите грешка! Чухте ли? Голяма грешка!“. Край главата му засвистяха куршуми, той скочи обратно в окопа зад стената и затанцува жига.

Беше студен ден и калта по пътя бе почти замръзнала в рядка каша. Някои от мъжете бяха боси. Мнозина бяха облечени в ушити от жените им униформи в убитите цветове на растителните бои. Федералните настъпваха към тях в строен ред, всичките с нови, блестящи фабрично шити униформи и нови ботуши. Когато стреляха, войниците зад стената спираха огъня и ги дразнеха, а някой извика: „Ела по-близо, трябват ми ботушите ти.“ Оставиха ги да се доближат на двайсет крачки, преди да открият огън. Мъжете зад стената стреляха толкова отблизо, че един от тях изказа мнението, че е срамота, дето патроните им са хартиени, защото ако разполагали с отделните съставки — барут, куршум и набивка — можело да ги пълнят с по-малки заряди и така да пестят барут.

Докато клечеше, за да зареди, Инман чуваше пукотевицата, а също и звука от съприкосновението на куршуми с човешка плът. Един от войниците близо до него толкова се разгорещи или умори, че забрави да извади шомпола от цевта. Стреля и улучи един федерален в гърдите. Онзи политна назад, а шомполът остана да стърчи от тялото му и да потрепва в ритъма на последните му издихания, като че бе пронизан от стрела.

Федералните прииждаха към стената с хиляди през целия ден и намираха гибелта си. Из полето бяха пръснати три-четири тухлени къщички. Федералните се струпваха зад тях в такова множество, че приличаха на дълги синкави сенки на самите къщи при изгрев-слънце. От време на време собствената им кавалерия ги пъдеше на открито. Кавалеристите ги налагаха с плоското на сабите си като учители, които пердашат непослушни ученици. И те поемаха нагоре към стената, приведени напред и изгърбени — поза, която напомняше на очевидците на този ден на хора, вървящи срещу силен, шибащ в лицето дъжд. Федералните продължаваха да прииждат и удоволствието от стрелбата по тях отдавна се бе изгубило. Инман ги намрази заради тъпата им решимост да умират.

Сражението приличаше на сън, в който противникът ти настъпва в безбройни редици, решителен и силен. А ти си толкова слаб. И въпреки това вражеските войници падат и падат, докато накрая ги избиеш до крак. Инман стреля, докато дясната му ръка изтръпна от непрекъснатата работа с шомпола, а челюстите го заболяха от стискането със зъби на краищата на хартиените патрони. Пушката му толкова се нагря, че барутът от време на време се подпалваше, преди да е изтикал патрона на мястото му. В края на деня лицата на другарите му бяха покрити с чернилка в различни отсенки на синьото. Приличаха му на грамадната маймуна с издут червен задник, която бе виждал в един пътуващ цирк.

Бяха се сражавали целия ден под погледите на Лий и Лонгстрийт. Мъжете зад стената трябваше само да се понадигнат и поогледат, за да ги зърнат, изправени в цял ръст над тях. Генералите прекараха следобеда на хълма, сътворявайки на шега нови фрази. Лонгстрийт каза, че неговите хора са заели такава позиция, че ако ще цялата армия на Потомак да прекоси полето, те ще изпозастрелят войниците й, преди да са стигнали до стената. Каза още, че този следобед федералните падали с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща.

За да не остане назад, старият Лий каза, че е добре, дето войната е нещо толкова ужасно, иначе ще вземе прекалено да се харесва. Както ставаше с всичко, произнесено от него, войниците повтаряха тази остроумна забележка отново и отново, предавайки я едни на друг като че сам Бог Всемогъщи бе проговорил. Когато тя стигна до Инман, той просто поклати глава. Още тогава, в началото на войната, неговото мнение се различаваше значително от това на Лий, защото смяташе, че вътре в себе си хората одобряват войните и че колкото по-ужасни са те, толкова по-добре. Освен това подозираше, че Лий ги обича повече от всички останали и че ако зависеше от него, щеше да им заповяда да атакуват и портите на смъртта. Лий даваше да се разбере, че гледа на войната като на инструмент за разгадаване на тайната божествена воля, а това никак не допадаше на Инман. Лий считаше, че битките — сред всички други човешки дела — се превъзхождат по святост само от молитвите и четенето на Библията. Инман се тревожеше, че следването на тази логика скоро ще доведе дотам, че победителят във всяка пиянска кавга и ръкопашен бой ще бъде обявяван за ревностен борец за божията правда. Той премълчаваше тези си мисли, защото в момента биха прозвучали скандално сред другарите му, както и факта, че не се е записал в армията от възхищение към генерал Лий, колкото и величествен и благороден да изглеждаше той на Мерис Хайтс през този ден.

Късно следобед федералните прекратиха атаките и стрелбата постепенно стихна. Хиляди мъже лежаха мъртви или умиращи по склона под стената, а когато се стъмни, онези от тях, които можеха да се движат, си направиха подслон от мъртвите тела на другарите си. През цялата нощ полярното сияние проблясваше в зловещи цветове в небето на север. Това рядко явление се възприе от войниците по цялата линия като знамение и те се надпреварваха да го тълкуват по най-благоприятния за тях начин. Някъде над тях цигулка засвири тъжната мелодия на „Лорена“. Ранените федерални по замръзналото поле припяваха нестройно, стенейки от болка и мъка със скърцащи от песъчинките зъби, а някои извикваха имената на възлюблените си.

Под този акомпанимент зле обутите войници от ротата на Инман започнаха да се прехвърлят през стената и да събуват ботушите на мъртвите. Макар че неговите обуща бяха в сравнително добро състояние, Инман също предприе среднощен набег из полето, но просто за да види какъв е резултатът от целодневните им усилия. Земята бе покрита с трупове, разхвърляни навсякъде на кървави купчини и осакатени по всевъзможни невъобразими начини. Войникът, който крачеше до Инман, каза: „Ако зависеше от мен, всичко северно от Потомак ще заприлича на това тук до последната подробност“. Гледайки зловещата сцена, Инман си мислеше само едно: Прибирай се у дома. Някои от мъртвите имаха етикетчета с имената си, закачени на униформите, други бяха анонимни. Инман видя как един от другарите му приклекна, за да издърпа ботушите на проснат по гръб труп, но когато повдигна крака и дръпна ботуша, мъртвият се размърда и изломоти нещо с ирландски акцент, толкова глухо, че единствената отчетлива дума бе „мамка му“.