Чарлз Фрейзър - Студена планина

По-късно, часове след полунощ, Инман се загледа в една от къщите сред полето. От отворената врата на тавана проблясваше светлина. Вътре седеше стара жена с разрошена коса и покрусено лице. На масата до нея гореше остатък от свещ. Трупове на прага. И вътре — издъхнали, докато са пълзели, търсейки убежище. Старицата се взираше с невиждащи очи отвъд прага, отвъд лицето на Инман, сякаш в нищото. Инман мина през къщата и на излизане през задната врата видя как един мъж доубива ранените федерални с чук. Беше ги подредил с главите в една посока и пъргаво се придвижваше край редицата тела, стараейки се да ги довършва с по един удар. Не беше ядосан, просто се придвижваше от един ранен на друг, като човек, който си върши работата. Подсвиркваше си под мустак мелодията на „Кора Елън“. Можеха да го разстрелят, ако го видеше някой от по-благовъзпитаните офицери, но човекът бе уморен и искаше да унищожи още няколко вражески войника, без да рискува. Инман никога нямаше да забрави как щом онзи стигна до края на реда, първите лъчи на зората докоснаха лицето му.

Слепецът изслуша мълчаливо историята на Инман. После каза:

— Трябва да махнеш това от себе си.

— Тогава няма да се различавам от теб — отвърна Инман.

Но онова, което той премълча, бе, че въпреки усилията си не може да изтрие от паметта си полето през онази нощ, че всяка нощ в болницата сънува един и същ сън. В този сън полярното сияние ярко осветяваше разпръснатите кървави късове — ръце, глави, крака, тела — които бавно се плъзгат един към друг и се съединяват в чудовищни тела от несъответстващи части. Те куцукат, залитат и се препъват из мрачното бойно поле като слепи пияници на омекналите си крака. Зашеметени, се блъскат и бутат с кървавите си осакатени ръце. Размахват ги из въздуха, но само малко от тях образуват що-годе съвпадащи чифтове. Някои зоват имената на жените си. Други пеят едни и същи откъси от песни отново и отново. Трети стоят отстрани, взират се в мрака и викат кучетата си.

Един от тях, чиито рани са толкова ужасни, че прилича повече на купчина месо, отколкото на човек, безуспешно се опитва да се изправи. Строполява се обратно на земята и замира. Само главата му продължава да се люшка насам-натам. Протяга врат, поглежда Инман с мъртви очи и глухо изговаря името му. Всяка сутрин след този сън Инман се будеше в мрачно настроение, по-тъмно и от най-черния гарван, летял някога над земята.

Инман се върна в стаята, уморен от разходката. Бейлис седеше с тъмните си очила в здрачната стая и дращеше с перото по листите хартия. Инман си легна с намерението да подремне до обед, но не можа да заспи и взе книгата. Четеше трета част на „Пътешествията на Бартрам“8. Бе я взел от сандъка с книги, дарени от столичните дами, загрижени както за физическото, така и за духовното благоденствие на болните. Очевидно книгата е била подарена, защото липсваше предната й корица, и в стремежа си да постигне симетрия, Инман бе откъснал и задната, оставяйки само кожения гръб. Държеше книгата навита на руло, завързано с парче канап.

Книгата не бе от ония, дето трябва да се четат отначало докрай, и Инман я отвори напосоки, както правеше вечер след вечер в болницата, опитвайки се да се приспи. Преживелиците на добрия самотен скитник — наречен от индианците чероки „Събирачът на цветя“ заради пълната му с растения раница — неизменно му носеха покой. Откъсът, на който обърна тази сутрин, му стана любим, а първото изречение, което попадна пред очите му, бе следното:

Подобни описания правеха Инман щастлив, също и следващите страници, където Бартрам продължаваше вълнуващото си пътуване към долината Кауи в сърцето на планините, разказвайки възторжено за света на зъберите и канарите, губещи се в синкавата далечина, възпял названията на всички растения, които среща по пътя си, сякаш изброява съставките на някаква вълшебна отвара. След известно време Инман се улови, че е оставил книгата и че просто си припомня имената на местностите в родния край. Студената планина, с нейните била, долини, потоци и реки. Пиджън ривър, Литъл Ийст Форк, Сорел Коув, Дийп Гап, Файър Сколд Ридж. Той знаеше тези названия и си ги повтаряше като думите на заклинание против нещата, от които най-много се страхуваме.

След няколко дни Инман отиде до града. Вратът го болеше, сякаш от него до ставите на краката му минаваше нажежена жица, която някой затяга при всяка стъпка. Но краката му бяха заякнали, а това го разтревожи. Щом откриеха, че е годен за служба, щяха да го върнат обратно във Вирджиния. Засега се наслаждаваше на безделието, но трябваше да внимава да не изглежда прекалено здрав пред лекарите.

От дома бяха пристигнали пари, също и войнишката му заплата, и той тръгна на покупки из улиците и магазинчетата от червени тухли и с бели рамки на витрините. В магазина за дрехи откри черно палто от плътен вълнен плат, което му бе като по мярка, въпреки че беше кроено за човек, починал, докато са го шили. Шивачът му го продаде изгодно и Инман го облече още там и си тръгна с него. От смесения магазин си купи панталони от корав дочен син плат, вълнена кремава риза, два чифта чорапи, сгъваем нож, нож в калъф, малък чайник, чаша, амуниции и тенекиени кутийки с патрони за пистолета си. Опаковаха ги в кафява хартия и той отнесе пакета, мушнал пръст под кръстосания канап, с който го пристегнаха. При шапкаря си купи черна широкопола шапка със сива лента. Като излезе на улицата, свали старата — вече смачкана и изпоцапана — и я захвърли сред редовете фасул в нечия градина. Можеха да я поставят на главата на плашилото. Нахлупи новата и отиде при обущаря, където си намери чифт здрави ботуши, които почти му ставаха. Старите остави на пода, където те се подвиха, нагърчиха и клюмнаха. В книжарницата си купи писалка със златно перо, шише мастило и няколко листа за писане. Когато приключи с покупките, бе похарчил куп банкноти, достатъчен да подпали огън от сурови дърва, но с незначителна стойност.

Уморен, той се отби в странноприемницата близо до увенчаната с купол сграда на щатския парламент и седна под едно дърво. Изпи чашка с някаква напитка, наречена от съдържателя кафе, доставено през блокадата, макар че по вида на утайката да личеше, че се състои най-вече от цикория и смлени печени царевични зърна и съвсем малко истинско кафе. По краищата на металната маса се бе появила прахообразна оранжева ръжда и Инман трябваше да внимава да не опира ръкавите на новото си палто в нея, когато поставя чашката в чинийката й. Седеше малко сковано, с изправен гръб и свити в юмрук длани, опрени на бедрата. За наблюдател, застанал в средата на пътя и гледащ към масите в сянката на дъба, би изглеждал строг и неловък в черното си палто и бялата превръзка около врата като стегнат шал. Приличаше на човек, застинал неподвижно по време на продължителното фотографиране с дагеротип — замаян и изгубил представа за времето, докато фотографската плака бавно попива образа му и фиксира завинаги част от душата му.

Инман си мислеше за слепеца. Сутринта си бе купил вестник „Стандарт“ от него, както напоследък правеше ежедневно. Сега, когато бе научил истината за липсващото му зрение, изпитваше съжаление към него, защото нима можем да мразим някого заради това, което е? Каква е цената на това да нямаш врагове? На кого можеш да отмъстиш, освен на себе си?

Инман изпи кафето си и разгърна вестника, с надеждата да се поразсее. Опита се да прочете статията за това колко зле вървят нещата при Питърсбърг, но не можа да я довърши. Тъй и тъй знаеше всичко, което можеше да се каже по въпроса. Като стигна до трета страница, попадна на обръщение на щатското правителство до дезертьорите и самоотлъчилите се, и до семействата им. Щели да бъдат преследвани. Имената им щели да бъдат включени в списък и отрядите на военна полиция щели да патрулират денонощно и да ги издирват. След това прочете статия, отпечатана в долния край на страница в средата на вестника. В нея пишеше, че из пограничните райони в западните планини Томас и съюзниците му чероки са имали безброй схватки с федералните. Обвиняваха ги, че взимали скалпове. Вестникът възразяваше, че макар тази практика да е наистина варварска, тя служи като сурово предупреждение, че всяко нашествие си има жестока цена.

Инман остави вестника и се замисли за воините чероки. Стана му малко смешно като си представи как тия бледолики мелничари, настъпващи толкова самоуверено, се разделят с кожата на темето си из горите. Инман познаваше доста воини от това племе на достатъчна възраст, за да се бият под командването на Томас, и се зачуди дали Плувец е сред тях. Бе се запознал с Плувец през лятото, когато и двамата навършваха шестнайсет години. На Инман бяха възложили приятната задача да изкара на паша няколко юници по ливадите на Балсамовата планина, покрити с последната лятна трева. Водеше със себе си кон, натоварен със съдове за готвене, шунка, брашно, въдици, пушка, завивки и парче восъчно платно за палатка. Очакваше, че ще е самотен и ще трябва да разчита единствено на себе си. Но когато стигна до ливадите, завари там хора. Петнайсетина мъже от Каталох бяха разпънали палатките си на гребена на хълма от седмица и повече, наслаждавайки се на свежия планински въздух и на свободата, далеч от дома. Мястото бе чудесно. Имаха прекрасен изглед на изток и на запад, добра паша за добитъка, пълни с пъстърва потоци наблизо. Инман се присъедини към тях и в продължение на няколко дни си готвеха обилни количества пържен царевичен хляб, пъстърва и задушено дивечово месо на голям огън, който поддържаха денонощно. Поливаха храната с царевично уиски, ябълково бренди и гъста медовина, в резултат на което мнозина си лягаха пияни на зазоряване и се събуждаха на следващото утро.