С известно разочарование Ейда погледна през плетеницата от клонки към бледосиньото небе. Искаше й се да завали, за да се почувства още по-защитена, докато капките шумолят по листата. Ако някоя все пак проникнеше вътре и издълбаеше малък кратер в праха, само щеше да подсили задоволството й, че е суха, докато вън се излива порой. Искаше й се никога да не напуска скривалището си, защото като си помислеше за положението, в което се бе оказала напоследък, просто се чудеше как е било възможно човешко същество да бъде възпитано по-непрактично предвид изискванията на живота.

Бе отрасла в Чарлстън и по настояване на Монро бе получила по-високо образование, отколкото се считаше за разумно за една жена. Бе се превърнала в негова начетена събеседничка, жизнена и грижовна дъщеря. Привличаха я както изкуствата, така и политиката и литературата. Бе готова да отстоява предимствата на всяко от своите влечения. Но какви способности всъщност притежаваше? Какви дарби? Добро владеене на френски и латински. Малко старогръцки. Умения да шие. Да свири на пиано, макар и не блестящо. Способността вярно да пресъздава пейзажи и натюрморти с молив или акварели. Бе прочела и доста книги.

Това бяха качества, които безспорно заслужаваха уважение. Но никое от тях не й вършеше работа сега, когато бе изправена лице в лице с факта, че притежава близо триста акра равнинна и планинска земя, къща, хамбар и стопански пристройки, но няма ни най-малка представа какво да прави с тях. Доставяше й удоволствие да свири на пиано, но това не стигаше, за да компенсира неумението й да оплеви градината, без да изтръгне половината зеленчукови растения заедно с бурените.

Докривя й при мисълта, че малко практически умения в производството и приготвянето на храна биха й били по-полезни в този момент от живота й, отколкото задълбочените познания върху принципите на перспективата в рисуването. През целия си живот обаче баща й я бе държал настрани от заниманията с физически труд. Доколкото си спомняше, той винаги бе наемал достатъчно работници, понякога свободни негри, друг път обезземлени бели с добро име или роби, като в последния случай заплащаше надниците им направо на собственика. През почти всичките шест години от мисията им в планините Монро бе наемал едно семейство — бял мъж и жена полуиндианка — да се грижат за всичко, като единственото задължение на Ейда бе да изготвя седмичното меню. Така — както винаги — тя разполагаше със свободата да запълва времето си с четене и шиене, рисуване и музика.

Сега обаче тях ги нямаше. Мъжът бе равнодушен към отцепването на южните щати и се считаше за късметлия, защото бе прекалено стар да се записва като доброволец през първите години на войната. Но тази пролет, когато армията във Вирджиния страдаше от отчаян недостиг на жива сила, той започна да се тревожи, че могат да го мобилизират и малко след смъртта на Монро тайно замина с жена си, с намерението да прекоси планините и да премине в териториите, контролирани от федералните, оставяйки Ейда на произвола на съдбата.

Оттогава тя всеки божи ден отново и отново откриваше колко ужасяващо неподготвена е в изкуството на оцеляването, останала сама във фермата, която баща й бе управлявал повече като идея, отколкото като средство за препитание. Монро никога не бе се интересувал от досадната материя на земеделието. Казваше, че щом е в състояние да купува царевица и брашно, защо му е тогава да отглежда повече, отколкото могат да изядат? Щом може да купува бекон и пържоли, защо му е да се главоболи с отглеждането на свине? Ейда го бе чула веднъж да казва на един от наетите работници да купи дузина овце и да ги отведе на пасището под предния двор, където да се смесят с млекодайните крави. Човекът бе възразил, изтъквайки, че крави и овце не бива да пасат заедно. „За какво са ти овце? — бе попитал той. — За вълна? Или за месо?“. Отговорът на Монро бе: „За красота“.

Но само с красота трудно се живее и ето че чемширът предлагаше усещането за защитеност, така необходима на Ейда. Тя реши да не напуска скривалището си, докато не се сети за най-малко три убедителни причини да го направи. Но след няколко минути размисъл стигна само до една: не искаше да умре сред чемшировите храсти.

В този миг червената кокошка влетя през листата с полуотворени и отпуснати до земята крила. Кокошката се настани на клонка до главата на Ейда и започна сърдито да кудкудяка. След нея се появи и черно-златистият петел, който винаги бе плашил Ейда със злобата си. Имаше намерение да качи кокошката, но като видя Ейда на това необичайно за нея място, се сепна. Наклони глава и втренчи блестящото си черно око в нея. Направи крачка назад и започна да рие праха. Бе достатъчно близо и Ейда забеляза мръсотията, натрупала се между люспите на жълтите му крака. Кехлибарените му шпори бяха дълги колкото човешки пръст. Златистият шлем от пера върху главата и шията му се накокошини и изду. Перата бяха толкова лъскави, че сякаш бяха намазани с масло. Петелът разтърси глава, за да ги прибере на място. Черното му тяло бе със синкав оттенък като керосин във вода. Жълтият му клюн се отваряше и затваряше.

„Ако тежеше шейсет кила, можеше като нищо да ме убие на място“, помисли си Ейда.

Тя се опря на колене, махна с ръка и извика: „Къш!“. Петелът се хвърли към лицето й, плющейки с криле и извивайки се във въздуха така, че първо я достигнаха шпорите. Ейда протегна ръка, за да се предпази и една от шпорите одраска китката й. От удара петелът падна на земята, но бързо се изправи и отново я нападна с разперени криле. Ейда запълзя като рак, за да се измъкне от храсталака. Петелът посегна крак и шпората му се закачи за полата й. Тя изскочи от чемшира и хукна из двора заедно с петела, увиснал на полата й на височината на коляното. Птицата кълвеше прасците, дращеше с шпората на свободния си крак и биеше с криле. Ейда заудря петела с ръка, докато се откачи и падне, после побягна към къщата и се затвори вътре.

Седна в креслото и прегледа раните си. На китката й имаше петно кръв. Тя го избърса и с облекчение забеляза, че просто е одраскана. Полата й бе изцапана с пръст и кокоши изпражнения и бе скъсана на три места. Повдигна я и огледа краката си. Бяха накълвани и нашарени с драскотини, но от никоя не течеше кръв. Лицето и врата й пареха от досега с клонките на чемшира. Тя попипа косата си и установи, че е разрошена и разпиляна. „Ето докъде стигнах — каза си тя. — Ето какви са последствията дори от търсенето на яйца в света, в който живея“.

Стана от креслото, качи се в стаята си и се съблече. Напълни мраморната мивка с вода от каната и се изми с лавандулов сапун и кърпа. Прокара пръсти през косата си, за да я почисти от чемширените листенца и после я остави просто да падне на раменете й. Бе се отказала и от двете популярни тогава прически — или на две големи букли, падащи от двете страни на главата като ушите на хрътка, или опъната стегнато върху черепа и вързана на тила на конска опашка. Нямаше нито желание, нито търпение за тия неща. Можеше спокойно да си ходи рошава, като изтървана от лудницата, защото понякога минаваше седмица или десет дни, без да се види с някого.

Отвори скрина, за да извади чисто бельо, но не намери такова — от доста време не бе прала. Взе си от долната част на купчината непрани дрехи, опитвайки се да убеди сама себе си, че от дългото стоене са станали по-чисти от тези, които току-що бе съблякла. Отгоре навлече някаква що-годе чиста рокля и се запита как да убие времето до вечерта. Какво се бе случило, та вместо да мисли как да прекара деня приятно или полезно, сега се пита просто как да го прекара?

Нямаше желание за нищо. Всичко, което бе свършила през месеците от смъртта на Монро бе да подреди нещата, дрехите и книжата му. Дори това й се стори като тежко изпитание, защото в стаята на баща й я обземаше странно чувство на боязън и не бе посмяла да влезе там много дни след погребението. Вярно, че през това време често бе заставала на прага и надничала вътре, привлечена от стаята така, както човек изпитва неустоимо желание да застане на ръба на висока скала и да погледне надолу в бездната. Водата си стоеше в каната до мивката му, докато се изпари от само себе си. Когато най-накрая събра кураж да влезе, тя седна на леглото и заплака, докато сгъваше скъпите бели ризи и черните костюми. Събра, подреди, надписа и прибра в чекмеджета книжата на Монро: проповедите, ботаническите бележки и тетрадките с интересни цитати. Всяка малка задача отприщваше нов порой от сълзи, после се заредиха еднообразни дни, които по нищо не се различаваха едни от друг, докато накрая стигна до онова състояние, в което неизбежният отговор на въпроса „Какво свърши днес?“ е „Нищо“.

Ейда взе книга от нощното шкафче, качи се във всекидневната на горния етаж и седна на мекото кресло, което бе дотътрила от спалнята на Монро и наместила така, че светлината от прозореца да пада върху него. Бе прекарала по-голямата част от изминалите три дъждовни месеца, седнала на това кресло с книга в ръце, увита в одеяло, за да се предпази от хлада, който цареше в къщата дори през юли. Книгите, които чете това лято бяха най-различни, попаднали в ръцете й напосоки, повечето модерни романи или каквото намереше в кабинета на Монро. Заглавия като „Меч и наметало“ от Лорънс10 и други подобни. Четеше ги и на другия ден не помнеше за какво се е разказвало в тях. Когато попадаше на други, по-сериозни, нещастните съдби на обречените им героини само помрачаваха и без това унилото й настроение. В един период всички книги, които измъкваше от лавиците, я плашеха със сюжетите си, описващи грешките на злочести тъмнокоси дами, завършващи дните си наказани, в изгнание или в самота. Бе преминала от „Мелницата“11 направо на кратка и разтърсваща повест от Хоторн12 на почти същата тема. Очевидно Монро не бе я дочел, тъй като страниците след трета глава не бяха разрязани. Предположи, че Монро е сметнал книгата за прекалено мрачна, но Ейда я възприе като практическо ръководство за живота в раждащия се нов свят. Но която и да бе книгата, всички герои в нея определено водеха по-пълноценен живот от нея.