Клод, с коса, все още мокра от душа, си играеше с лъжичката в чашата.

– Маман, наистина ли не знаеше нищо за това предварително? Все ми се струва, че си знаела.

– Не, скъпи, наистина не знаех, макар че, разбира се, винаги съм мечтала да имаш такъв великолепен инструмент и действително се чудех какво ще прави Александър с Лебеда, след като Мариана спря да свири.

– Тя не точно е спряла да свири, маман – възпротиви си Клод. – Грижила се е за баща си – той спря. – Може би възнамерява да поднови кариерата си. Напълно е възможно.

Франсин не обърна внимание на думите му.

– Чудех се защо ни вика в Бостън адвокатът му и започнах да подозирам, че ни очаква някаква изненада. Ти знаеш, естествено, че той страшно много се гордееше с теб. Винаги е казвал, че си най-добрият му ученик.

– След Мариана – поправи я той. – За нея говореше с най-големи суперлативи.

– Вярно е, но когато тя спря да свири, ти стана най-голямата му надежда. Сега, скъпи, наистина си наследникът на неговия звук, на музикалните му идеи, на виртуозността му и... на неговия страдивариус.

– Не смятам да се преструвам, че ми е все едно. Чувствам се като галеник на съдбата. Почти не мигнах миналата нощ при мисълта, че днес ще видя Лебеда. Но се почувствах виновен, когато Мариана избяга така – като че ли сме й го откраднали – той погледна към майка си и се усмихна. – Естествено, не бих искал да го върна.

– Никой няма да те моли за това. Тя знае, че такава е волята на баща й.

– Маман, знаеш ли защо е спряла да се изявява като солист? Вие бяхте толкова близки приятели, може би г-н Фелдмън ти е казвал. – Клод замлъкна. – Колко странно човек да спре да свири така внезапно насред такава бляскава кариера.

– Александър никога не е споделял с мен. Смятам, че може би дори самият той не е знаел истинската причина. Но винаги е казвал, че има общо с болестта и смъртта на майка й – че била изпаднала в тотална депресия. – Франсин намаза земела си с масло и отхапа. – И – продължи тя с лице, свъсено от неодобрение, – може също да има нещо общо с онази изключително шокираща и абсурдно публично демонстрирана връзка с руския диригент Антон Пиетовски, която продължи няколко години – женен мъж почти на възрастта на баща й. Всички знаеха за нея. Всички ги одумваха. Пътуваха заедно и дори не се опитваха да крият отношенията си. Но после Пиетовски я остави и се върна при жена си.

– И какво стана с Мариана? – попита Клод силно развълнуван.

– Говореше се, че ужасно страдала, че сърцето й било разбито.

– И спряла да свири ли?

– О, кой знае, скъпи. Какво ни засяга нас – тя спря и задъвка. – Не помниш ли колко често Александър намекваше, че един ден виолончелото може да бъде твое? Очевидно не само те е дразнил.

– Но никога не съм смятал, че наистина има такива намерения, а ти? – Той се загледа в лицето на майка си.

– То щеше да отиде у дъщеря му, сигурна съм, ако беше продължила кариерата си, но тя реши да я прекрати. За какво би й послужил този инструмент сега? За да свири на него в малки, незначителни състави за камерна музика ли? Александър искаше Сребърния лебед да е в ръцете на голям челист с голяма кариера. Затова сега Лебеда е твой.

– Той има определена цена, добре знаеш това, а тя може да има нужда от пари.

– Е, не е като да не й е оставил нищо. Тя наследява всичкото му имущество и сметки, а и онези копия, които, ако иска, може да продаде – спря за миг, после заяви. – Наистина, Клод, не е наша работа.

– Въпреки всичко – настоя той, – аз лично съм притеснен и ще се помъча да се свържа с нея. Може би ще я поканя на концерта си. Много бих искал да я опозная по-добре. – Той проби жълтъка на яйцето си и се загледа как плъзва настрани. – Стори ми се много привлекателна, всъщност красива. Не мислиш ли?

Франсин го изгледа остро, но не каза нищо. Клод хапна от яйцето си и взе страниците за изкуство от „Ню Йорк Таймс“. Майка му пренасочи вниманието си към телефона, като подреждаше програмата си за по-късно през деня. Клод усети, че се е раздразнила и не искаше да я безпокои. Напоследък, когато се обаждаше или я посещаваше, я намираше да плаче, с подуто и зачервено лице, вратът й мокър от рукналите сълзи. Не искаше да я пита защо плаче. Струваше му се, че може и да не хареса причината. В такива моменти баща му винаги отсъстваше. Може би липсата му беше причината за нейното нещастие. В началото бе помислил, че има някаква караница помежду им. Но с течение на времето реши, че не е това.

– Вчера си обадих на „Баум и Фернан“ и попитах мога ли да мина, за да погледна Сребърния лебед – да ги посетя и да посвиря малко. Имам среща с тях днес в единайсет и се чудя дали би искала да дойдеш и ти. Моля те, маман, ела. Толкова бих искал да си с мен, когато за първи път взема инструмента в ръце като законен собственик – той й се усмихна с най-чаровната си усмивка. – Ти беше, как да се изразя, въвлечена в късмета, който ме споходи.

Това успокои Франсин. Двамата се върнаха в стаите си, за да вземат нещата, от които ще имат нужда през деня. Когато излизаше от хотела, той държеше своя Теклер в лявата си ръка, а с дясната държеше ръката на майка си. Слънцето грееше ярко, градът оживяваше от топлите знаци на пролетта. На Петдесет и седма улица тръгнаха на запад към „Карнеги Хол“. Майка му вървеше изискано на високите си токчета, късите й крака не можеха да настигат бързите крачки на Клод. Той забави темпото, когато тя се оплака, но му беше трудно да овладее нетърпението си да докосне Сребърния лебед.

Младата жена, с която бе разговарял предния ден, ги поздрави и тръгна да доведе работодателя си. Клод и Франсин разкопчаха палтата си и той подпря калъфа с виолончелото срещу стената. Френските прозорци, разделени на много отделни стъкла, гледаха към Петдесет и седма улица, но шумът от трафика долу не ги достигаше.

Хайнрих Баум, нисък и плешив мъж, от когото струеше енергия, дойде да ги поздрави и енергично раздруса ръцете им. Беше малко над седемдесетте, облечен в тъмен костюм с бели райета и риза, чиито копчета за ръкавели бяха във формата на цигулки.

– Ах, мадам Розел. Вас срещнах, като идвахте с маестро Фелдмън, но синът ви досега не беше посещавал нашия магазин. Щастлив съм да ви посрещна тук, мосю Розел, и да ви поздравя с невероятно щастливото събитие. Това е един великолепен инструмент, както сам ще се уверите.

– Естествено, той го е виждал и преди – обади се Франсин.

– И двамата познаваме челото.

– Да, разбира се – рече Баум. – Вие бяхте приятелка на Александър.

А Клод добави:

– Благодарение на щедростта на мосю Фелдмън свирих на Лебеда няколко пъти по време на уроци. Знам какво неоценимо богатство е, повярвайте, знам и колко голям късметлия съм.

– Да – потвърди Баум със съжаление, – наистина е съкровище. – Той потри ръце и сведе поглед. – Несъмнено сте наясно, че бях намесен в покупката на Лебеда още от самото начало. Аз му заех парите, за да го купи от семейство Гентнер в Страсбург. Той бързо върна заема, но няма да си кривя душата, смятах, че двамата имаме негласно споразумение нашата фирма да продаде челото след смъртта на Фелдман, ако Мариана решеше да се откаже от него. Така че, естествено, ние сме разочаровани, че това няма да се случи – той поспря и едва-едва се усмихна. – Но нашият лош късмет е вашата благосклонна съдба.

Тримата се засмяха сконфузено. Франсин се обади:

– Моята добра приятелка Изабел Гентнер беше онази, която запозна Александър със семейството и направи продажбата възможна. Виждате ли, всички имаме участие в това.

– И по този начин майка ми се е запознала с мосю Фелдмън, а аз станах негов ученик.

– И челото не се озова във вашите ръце.

Клод слушаше напрегнато думите на Баум. В бъдеще щеше да има нужда да рецитира всички тези истории. Според архивите италианският виконт Креспи купил Лебеда през 1714 г. и неговото семейство го държало в продължение на три поколения. После заради републиканските си възгледи те трябвало да отидат в изгнание. Челото намерило нов собственик, французин, военен, който живеел в Лотарингия. Фелдмън обичаше да разказва историята, която беше чул от мадам Гентнер. Тя сочеше едно леко обезцветено петно на гърба му – от коняк, който разлели там при някакъв спор.

Лебеда бил продаден в Париж на Ж. Б. Вилом през 1854 г. Оттук насетне следата беше документирана. Жан-Батиз Вилом, както бе всеизвестно, предпочитал кремонските инструменти. Той бил първокласен копирач на инструменти и съсредоточил собствените си усилия върху модела на Лебеда. Използвал дебеломер, за да измери дебелината, използвал същата ширина на тялото и царгите като на отдавна умрелия италиански майстор, той съвсем точно следвал шаблона на Лебеда. Пропорциите му и ефовете му, както и позиционирането на душичката били изчислени така, че да произведат най-богат и най-сладък звук. Никой не можел да сътвори по-добър от него, или поне така твърдял Вилом. И на този Вилом сега свиреше Мариана.