– Тогава защо изобщо да се жени? – попита Клод. – А да не продължи просто да събира опит, както го наричате вие.

– Защото рано или късно ще поискаш да не си сам. Ще поискаш някой да се грижи за теб.

– С музиката човек никога не остава сам, г-н Фелдмън. Вие със сигурност вярвате в това.

– Да, но музиката не вечеря с теб, нито те слуша или пък прави семейство, а това също е важна част от живота.

– Мисля, че няма да се оженя – обяви Клод замислено. – За всички неща, които споменахме, си имам майка ми и баща ми, а и ми допада идеята да запазя свободата си.

– Това чувство ще продължи, докато не срещнеш правилната жена, както казва майка ти, и не поискаш да я задържиш. Тогава ще се ожениш. Но първо се наслади на всички удоволствия на младостта.

Тъй като досега двамата бяха свирили заедно само два пъти, в Германия, наясно бяха, че имат доста работа, за да подготвят сонатите на Брамс – особено втората. Соната в ми минор, опус 38, бе позната и на двамата, а щяха да свирят и Соната за цигулка № 1 в сол мажор, опус 78, аранжирана за чело и пиано. Но третата пиеса, втората Соната за пиано и виолончело във фа мажор, опус 99, представляваше сериозно музикално предизвикателство. Бяха я обсъждали предната вечер.

В дневната на семейство Розен Клод отвори калъфа на челото си и извади лъка и колофона. Извади и нотните листове, а после и теклера. Сърцето му беше свито от гузната съвест на предателството; сега неговият инструмент му се виждаше обикновен и прозаичен. Сякаш старият му другар – верен и незаменим – е бил наскоро изместен от нещо много по-шикозно, жена домакиня, изместена от красива любовница. Клод довери под сурдинка на домакина си новината за Сребърния лебед. Тъй като се надяваше да свири на него на концерта си, не биваше това да бъде изненада за Розен, когато се качат на сцената. Втората част особено, Adagio affetuoso, предлагаше най-добрата възможност да демонстрира силата на този инструмент.

Домакинът му, виждаше се, беше впечатлен.

– Все чуваме, че ти си най-скъпоценният ученик на Фелдмън. Е, това със сигурност го потвърждава – пианистът го огледа внимателно. – Но защо мина толкова време, докато дойдеш да свириш в Америка?

– Нали знаеш, баща ми винаги е смятал за маловажно дали ще пробия тук. Той дирижира само в Европа и като че ли не смята за нужно да прекосява Атлантика – може би защото никога не са го и канили да дирижира в Америка и е приел обидата твърде надълбоко – Клод нагласи стола си и пулта за ноти, докато говореше. – А майка ми, поради неясни за мен причини, май правеше всичко възможно да ме държи далеч от Съединените щати. Разбира се, и преди съм идвал в Ню Йорк, но само няколко пъти, и то като турист. Трябва да кажа, че се чувствам прекрасно, че най-сетне идвам тук за представления, а за мен е голяма чест да свиря на първия си американски концерт с теб, Уилям. Ти винаги си акомпанирал на значително по-големи музиканти.

– Може би на по-знаменити – щедро му отвърна Розен, – но не задължително и по-талантливи. С изключение, разбира се, на Александър Фелдмън, който сам по себе си е в отделна група.

Това даде и повода, който Клод отдавна чакаше.

– Чувах, че дъщеря му също била изключителен талант. Познаваш ли я?

– Срещали сме се, но не мога да кажа, че наистина я познавам. Няколко пъти съм я чувал да свири. Беше невероятен музикант. Изпълненията й бяха много специални – нещо изцяло нейно, макар че се чувстваше и чувствеността на баща й. Притежаваше виртуозна техника, но никога не се е поддавала на мелодрамата на „сценичността“, просто една мелодична, резервирана чувствителност и романтично звучене. Невероятно пълноценна като изпълнител и същевременно притежаваше способността да те омагьоса. И наистина зашеметяваща, когато моментът го изискваше. Да, истинско явление беше.

Клод изслуша Розен, после каза:

– И е толкова великолепна, трудно е да не я забележиш. Всичко необходимо за страхотна кариера в пакет.

Двамата се засмяха.

– Имаш ли представа защо е спряла да концертира? – попита Клод. – Толкова съжалявам, че никога не съм я чувал.

– Направи няколко записа, само няколко, но те са необикновени – най-вече Дворжак и Виктор Хърбърт. Хайдн също. Абсолютно точна височина, искам да кажа, точно като времето по Гринуич. А способността й да общува със слушателя беше тъй дълбока, та чак мистериозна, но никакво усилие от нейна страна не се усещаше. Още можеш да ги намериш – записите. Продават се – и ще можеш сам да прецениш – пианистът спря, замислен. – А защо спря кариерата си... очевидно тя страдаше от ужасна предсценична треска и вместо да отслабва с времето, тя ставаше по-силна. Накрая, една вечер се срина на сцената... това, мисля, стана през 2002 г.

– Сценичен страх – рече Клод. – Нищо такова не съм изпитвал. Но пък знам, че може да съсипе нечия кариера. Чух също и слухове за някаква любовна драма с Антон Пиетовски. Ти знаеш ли за това?

– Нямаше начин да не знаеш за връзката им. Те непрекъснато бяха заедно. Мариана беше луда по него. Има най-различни клюки, но не съм информиран в действителност какво се е случило. Знам само, че жена му се премести тук от Москва и Пиетовски се отказа от Мариана.

– Баща й безпокоеше ли се? Тя е била толкова млада за човек на възрастта на Пиетовски, а и той е бил женен!

– Хората разправят, че не се е опитвал да прекрати връзката и че не е прекъснал приятелството си с Пиетовски, след като двамата се разделиха, макар Мариана да е била съсипана. Странен човек, Фелдмън. Независимо от всичко, което е казвал публично за това какъв блестящ музикант е Мариана и как е наследила таланта му, той сякаш повече е подкопавал, отколкото е стимулирал кариерата й – сякаш е недолюбвал успеха й. Клюката носи, че бил нещо като тиранин, настоявал тя да следва неговите музикални идеи, оплаквал се, когато използвала апликатура, която не е неговата. Нали знаеш, разни такива работи. В края на живота си старецът я използваше за компаньон, секретарка и практически прислуга. Тя се посвети на това да го обгрижва. Мнозина смятат, че Фелдмън провали кариерата й.

Клод се почувства заинтригуван, докато слушаше Розен. Реши, че след като приключи репетицията, ще изпрати бележка на Мариана, с която да я покани на концерта си, на приема и вечерята след него. Усещайки, че това няма да се хареса на майка му, и след като си спомни как тя се беше държала на закуска, реши да не й казва нищо. За разлика от приятелката му Софи – толкова дребничка, руса и съвършена, толкова швейцарка – интелектуална и сдържана, Мариана обещаваше силни вълнения. Вече беше открил телефонния номер и адреса й в указателя и ги носеше в портфейла си. Бе твърдо решен да я опознае, и то бързо.

– Хайде, Клод, давай да работим. – Розен издърпа столчето на пианото. – Трябва много нещо да свършим, преди моето стадо да се върне.

ТРЕТА ГЛАВА

Мариана

Мариана, съсипана, избяга от адвокатската кантора обратно в нюйоркския си апартамент, който бе дала под наем на една приятелка през годините, в които живя с Александър, а сега си беше върнала на свое разположение. През месеците след смъртта на баща й той въпреки всичко продължи да изразходва времето и вниманието й. Беше го погребала, беше спазила траура, беше го почела и организирала мемориалната служба, бе държала речи и сторила всичко по силите си, за да направи онова, което той би искал – което всъщност бе очаквал от нея.

А сега изпитваше най-чистата форма на клокочещ гняв. Кой, по дяволите, беше Клод Розел, че да получи нейното виолончело? Александър беше отвратително копеле. Тя бе проявила такава лоялност... и глупост. А на него не му беше пукало за друг, освен за него самия и собственото му велико наследство. Сега, само да бе по силите й, тя би изличила това наследство. Чувстваше се унизена. Всички щяха да разберат, че той й е отнел Сребърния лебед и го е дал на някакъв непознат.

Вината беше на Франсин Розел. Тази жена очевидно беше интригантствала, за да осигури на сина си челото. Очевидно, че като не е успяла да вземе друго от почти четирийсетгодишната им връзка, щеше да присвои за сина си проклетия инструмент. С отвращение си припомни опита на тая жена да я прегърне в кантората на Бийчър, да я разпитва за емоционалното й състояние. Ненавиждаше я и искаше тя да страда.

Клод обаче изглеждаше истински изненадан от подаръка. Беше се държал доста трогателно, реши Мариана, и тя не можеше да го вини. Перфидната му майка бе живяла в лъжа, която би го наранила, ако някога откриеше истината. Той също беше жертва на нейната необуздана, егоистична връзка, все едно дали го знаеше, или не.