Баум приключи лекцията си и се извини, за да съобщи на партньора си Пиер Фернан, че семейство Розел са дошли. Секретарката ги отведе в една малка стая и донесе сребърен поднос с кафе и бишкоти. Франсин си взе, макар че току-що бе закусила.

Баум се върна с лютиера Пиер Фернан. Той носеше жълта роба с навити ръкави над облеклото си. Беше дребен мъж с напомадена коса, сресана назад, и със сиви мустаци, извити в краищата. Зад него вървеше Филип Сорел, негов асистент и мениджър на ателието му. Остана най-отзад и кимна, за да ги поздрави. И той носеше роба.

Баум ги представи един на друг и всички се здрависаха.

– Enchante – рече Фернан, – de vous revoir, Madame, и да се запозная със сина ви. Чувам все, че той артистичният наследник е на мосю Фелдмън, но виждам още, че е и красавец.

Франсин отвърна, че също се радвала да го види отново.

– Съкрушен съм за Александър, desole – обърна се той към цялата стая. – Знаете, че винаги съм му викал „Маестро“, но той ми казва не, не, името ми е Александър. Загубили много велик приятел.

Макар от десетилетия да живееше в Америка, Фернан имаше силен френски акцент.

Дори този на майка ми е по-слаб, помисли си Клод развеселен, а тя никога не е живяла в англоезична страна.

– Знаете ли – продължи лютиерът, – че тоз лебед е моето бебе, съкровище ми. Все съм аз този работи по него, още откак мосю Фелдмън донесъл него от Страсбург. Сам аз работех за великия майстор Сакони, кога за първи път дошъл в тази страна и бях, ако можете повярвате, млад. Чакал много години да дойде шанс да го реставрирам, но мосю Фелдмън беше винаги твърде зает да свири. Надявам се, разбирате, мосю Розел, че обещал на него да се грижи.

– Разбира се – каза Клод, – чест ще бъде за мен да работите по него. Но можете ли да ми кажете в какво състояние се намира в момента? Мосю Фелдмън винаги е вадил толкова хубав звук от него, че той сякаш никога не се нуждаеше от подобрения.

– А, туй не е проблем. Звукът е прекрасен, но му е нужна грижа. Има пукнатина, миниатюрна, на гърба и други неща да се поправят. Лакът трябва да се почисти, става малко потъмнял, от пътуванията, от промени в климата, от прах. Малко работа по душичката, може би да понаглася магаренцето – всеки голям инструмент заслужава това, разбира се. Ще го накарам да запее дори по-хубаво от сега. Но вие искате да видите? Елате, мосю, мадам, в мое ателие, където е в безопасност.

Заедно с Баум и Сорел, Клод и Франсин се върнаха, минаха край офисите и се отправиха към студиото на лютиера. То беше голямо и светло, по ръбовете на работните маси бяха наредени щипки. По стените имаше рафтове, върху които бяха натрупани дълги греди. Бели дървени тела в кутии, чието съдържание бе описано чрез датата и мястото на придобиването им, пълнеха допълнителните рафтове. Имаше кутии, озаглавени: шийки – цигулка, виола, чело, и една кутия с етикет: охлюви.

Един шкаф, чиито вратички зееха отворени, съдържаше шишета с разредители за бои, масло от ленено семе и пигменти, четки и парцали. От клиновете в стената висяха различни инструменти и на всяка работна маса имаше разглобени музикални части. Няколко от тях, все още нелакирани, бяха бели на цвят. По пода имаше стърготини; въздухът беше наситен с миризмата на лепило и лак. Главата на Клод се замая от вълнение, когато Фернан отключи сейфа с размерите на цяла стая и ги покани вътре.

Там, в отделни клетки, от кадифени ремъци висяха различни инструменти. В тези отделения имаше още дървени бъчви, до различна степен пълни с части от инструменти, ако те се намираха в разглобено състояние: шийка, охлюв, стреме. Една от цигулките, гваданини, беше напълно разпарчосана; стоеше си в контейнера като пациент в интензивното, който е претърпял операция. Тук, в сейфа, бяха събрани най-ценните инструменти – под малки етикети, прикрепени към нишите: гваданини, страдивариус, вилом.

– Както сами виждате – рече Фернан, – Лебеда още не претърпял операция, недокоснат е.

– Virga intacta – пошегува се Баум.

Фернан извади челото от клупа, с който бе завързан под охлюва, и го изнесе в шоурума, като го въртеше в ръцете си така, че да могат да се насладят на формата му, на безупречната изработка и на текстурата на дървото. После подаде инструмента на Клод и донесе стол и лък. Направи знак на Сорел да изключи радиото.

– На ваше разположение, мосю Розел.

Фернан прояви кавалерство, докато партньорът му стоеше мрачен до него. Клод се досети, че на Баум му отнемаха една сериозна комисиона. Не бе възможно да се прецени каква е стойността на Лебеда на открития или пък на черния пазар, тъй като през последните години не бе имало някакви сравними с това продажби. Челата от Forma B от „златния период“ на Страдивариус – някъде между 1707 и 1720 г. – се различаваха по това какъв е лакът им, какво е останало от оригинала, колко от дървената му част е била заменена и доколко добре звучи инструментът. По всички тези показатели Сребърния лебед беше безупречен, Клод беше наясно с това, и фактът, че смята да го задържи, беше голяма загуба за Баум. Досещаше се, че Баум се бе надявал да получи два или три милиона долара комисиона от неговата продажба.

Преди да започне да свири, Клод разгледа гравираните лебеди от двете страни на охлюва. Изпита такава неземна радост, че едва успя да вдигне лъка до струните. Но щом начена сюитата на Бах в до мажор, служителите наоколо спряха да работят и се насъбраха да го слушат. Франсин го наблюдаваше с огромно задоволство. Щом той свърши, малобройната му публика избухна в аплодисменти.

Станал прав, той подаде челото обратно на лютиера.

– Господа, смятате ли, че бих могъл да свиря на Лебеда следващата седмица, тук, в „Алис Тъли Хол“? Звукът е толкова по-богат от този на собствения ми инструмент, че вече се чувствам разглезен.

– Всеки, който е свирил на Лебеда, след това се е разглезил – изсмя се Фернан. – Той кара всички да звучат като истински виртуози.

– Разбира се, ще трябва да идвам всеки ден тук и да се упражнявам, за да свикнат ръцете ми. Ще ми достави такова огромно удоволствие, ако свиря на Лебеда в чест на Маестрото на първия си нюйоркски концерт. Може би дори не е твърде късно това да се отрази в програмата, мога да попитам импресариото си – и естествено, също и мадмоазел Фелдмън.

– Повтарям ви, мосю Розел – рече лютиерът, – това в крайна сметка си е вашият инструмент. Но преди той да напусне нашия магазин, трябва да се уверим, че застраховката му е наред. Може би Хайнрих ще уреди това, нали? И трябва да помните, че се връща при нас веднага след концерта, за да направим онези настройка, която сме обещали не само на Александър Фелдмън, докато беше жив, ами сега и на неговата памет. Дотогава, при всички случаи, можете да идвате и да свирите всеки ден.

Сбогуваха се. Клод и Франсин напуснаха магазина, като той носеше виолончелото си Теклер. И двамата горяха от въодушевление, когато се разделиха на оживената улица. Клод, за да репетира с пианиста си, а Франсин, за да иде на пазар няколко пресечки по на изток в „Бергдорф Гудмън“. Клод тръгна към центъра замислен.

Той бе ценил срещите си с Александър, който беше дал да се разбере, че двамата могат да разговарят за всичко, като Клод може да задава всякакви въпроси и той ще му отговаря прямо. Когато Клод стана тийнейджър, Александър все повече го подтикваше към тези разговори на четири очи. Водеше го на дълги разходки край езерото Лугано. Без всякакви задръжки, той шокираше и доставяше удоволствие на младия си придружител с откритите си мнения, съвети, пикантни вицове и истории, които Клод не би могъл да повтори у дома. Когато ги изпращаше на тези екскурзии, Франсин предупреждаваше Александър: „Не му пълни главата с шантави идеи, Александър. Ние не сме американци“. Александър, разбира се, не й обръщаше никакво внимание.

При една такава разходка, точно когато Клод щеше да участва за първи път в състезанието „Чайковски“, Александър, който бе дошъл да го наставлява, а и като член на журито, го попита:

– Е, млади момко, работихме ли работихме по музикалното ти представяне. Сега нека те питам как стоят нещата с представянето ти на романтичния фронт?

Клод, смутен, неотзивчив, ритна едно камъче по пътечката.

– Е, хайде, хайде – настоя Александър. – Сигурен съм, че младите дами те преследват. Ти си ужасно красив, абсолютен чаровник.

– Не се интересувам чак толкова от момичета – отвърна Клод сериозно, – освен ако не свиря с тях, разбира се. Искам да кажа, че много харесвам момичетата, но мама казва, че трябва да се концентрирам върху челото, и смята, че съм твърде зает, за да излизам с тях.

– Тъй ли говори? – попита Александър и по лицето му се разля усмивка. – Ти не си вече дете, знаеш ли. На твоята възраст аз живеех сам в Ню Йорк и правех любов толкова често, колкото успявах да вкарам някое момиче в леглото си.

– Мисля, че родителите ми не биха одобрили това, ако го знаеха, г-н Фелдмън – усмихна се Клод. – Затова не трябва да го споменаваме пред тях.

– Какво друго казва майка ти по въпроса?

– О, тя категорично смята, че за всеки мъж има правилната жена и аз ще го разбера, когато открия своята. Твърди също, че човек трябва да се пази за тази специална жена, че бракът е нещо свещено и след като веднъж се ожениш, трябва да бъдеш верен.

Александър избухна в гръмък смях. Клод се почувства обиден и объркан.

– Защо се смеете, г-н Фелдмън?

Александър изведнъж спря, обърна се да го погледне и изучавайки лицето му, смени изцяло позицията си.

– Не се смея, защото майка ти не е права, разбира се. А просто защото това е толкова очарователно старомодно.

– А вие какво мислите? – Клод го изгледа изпитателно.

Двамата продължиха да вървят. Над езерото се събираха облаци.

– Мисля, че когато човек е млад и изпълнен с енергия и желания, той трябва да им се наслаждава, да се наслаждава на тялото и на удоволствието, без да жертва прекомерно много от времето си за работа. Че трябва да събере опит и после да се върне към музиката, да занесе целия този опит обратно в музиката. Но тя трябва да е центърът на живота му.