– Боя се, че в наше време то е по-скоро функция на телевизионните шоу програми и филми, отколкото адвокатска практика, но такава бе волята на вашия баща и ние решихме да я зачетем.

– Радвам се, че сте го сторили. Удоволствие е за мен...

– Да – гласът му беше писклив. – Личната връзка винаги е за предпочитане, нали така, пред факс машини и ксерокопирани документи, които пристигат по имейл? И трябва само да ви кажа колко много се възхищавах на баща ви. Имам цял рафт с негови записи и ходех на концертите му винаги когато свиреше в Бостън. Знаете ли, аз присъствах на мемориалната служба в Ню Йорк, макар да не ви се представих в този момент. Бяхте толкова заета.

Тя кимна. Мемориалната служба се бе състояла на 25 март. Присъстваха стотици. Студентите на Александър говориха за него. Само неколцина от другарите му все още бяха живи, а и мъжете и жените горе, на сцената, не бяха вече млади. Трийсет, четирийсет, петдесет, та дори шейсетгодишни отдадоха чест на своя починал учител, описваха как ги е учил, как той променил ръката, с която държат лъка, или вибратото им, или пък разбирането им за инструмента, колко бил щедър и колко важен, направо съдбовно важен за начина, по който протекли кариерите им. С голям апломб те описваха колко дълбоко разбиране за музиката им бил предложил той. Към края на церемонията на сцената се качиха шестнайсет челисти, които изпълниха в негова чест „Песен на птиците“ на Казалс. Мнозина се разплакаха.

– Във всеки случай – продължи Бийчър, – баща ви искаше да прочетете едно писмо, което ми даде да съхранявам точно преди да умре.

– О?

Бийчър й подаде запечатан плик: кремав, плътен, с нейното име, надраскано с черно мастило отгоре с познатия й почерк.

– Това е за вас.

Мариана беше изненадана. Попита адвоката дали знае какво е съдържанието на писмото и дали всъщност сам не го е чел.

– Виждате, нали, че е подписано от задната страна. И, не, не съм го чел. То е – да използвам старомодното понятие – конфиденциално.

Тя се зачуди какво ли може да съдържа писмото. В крайна сметка двамата с баща й бяха живели заедно, тя беше преглеждала кореспонденцията му, бе плащала сметките му. Това писмо безспорно щеше да съдържа някакви инструкции за стипендиантската програма, която той планираше да създаде, или пък за това какво трябва да прави с копията на страдивариуса, или пък с покрива на „На път към Суан“.

Адвокатът се оттегли от стаята и тя седна, отвори писмото и зачете:

10 декември 2009

Скъпа моя Мариана,

Мисля, че може би това е първото писмо, което ти пиша, откакто беше дете и аз пътувах из Франция. И много странно, че като се замисля, то ще дойде при теб, след като съм си отишъл. Но има някои неща, които трябва да знаеш, за да можеш да разбереш начина, по който съм организирал своето наследство – неща, които съм искал да ти кажа, когато майка ти умря. Но защото по това време ти беше много отчаяна и вече беше се отказала от соло кариера, никога не успях да намеря подходящ случай, в който да ти разкрия тези неща. А след време просто реших да си замълча.

Убеден съм, че си била наясно и си пострадала от това, че с майка ти не бяхме много щастливи заедно. Ще ти спестя подробностите, но ще изтъкна, че тя ненавиждаше отсъствията ми, когато концертната ми програма се увеличи; ненавиждаше успеха ми, учениците ми – дори теб – всичко, което отнемаше от вниманието ми. Това беше една неестествена зависимост и докато тя все повече се затваряше в себе си, отказвайки да пътува с мен и да споделя удоволствията, които славата ми носеше, аз създадох връзка с друга жена, която ти си срещала само веднъж, швейцарската певица Франсин Розел.

И двамата с мадам Розел бяхме женени в годините, докато нашата връзка продължаваше – тя за диригента Бернар Розел. Виждахме се само когато бе възможно, но любовта ни беше силна и страстна. Може би си спомняш, че Франсин имаше общо с това, че придобих Сребърния лебед преди много години в Страсбург. Майка й беше тази, която ме запозна с притежателя на инструмента. През годините аз обучавах сина й Клод – той е с три години по-млад от теб, и се гордея много с неговата кариера; той е прекрасен челист. Баща му е първокласен диригент, макар и не много амбициозен. По определен начин – тъй като ти, уви, вече не се изявяваш като соло изпълнител, Клод се превърна в музикалния ми наследник. Надявам се да станете приятели. Вярвам, че майка ти никога не е разбрала за връзката ми с мадам Розел, защото ние бяхме заедно единствено в Европа.

Тази информация с нищо не променя твоя живот, Мариана. Ти си моята обичана и единствена дъщеря и аз винаги съм те защитавал, като това ще продължа и при разпределението на моето наследство. Но знаейки тези неща, ти ще можеш по-лесно да приемеш онова, което следва. Написах писмото, запечатах го и го дадох на своя адвокат Кристъфър Бийчър, когото вече трябва да си срещнала. Никой друг не е въведен в тази информация, освен теб и разбира се, мадам Розел, макар тя да не знае, че съм ти разказал за нашите отношения. Ти беше всеотдайна дъщеря. Никога не разбрах какво те накара да спреш да свириш. Но сега поне мога да ти поднеса плодовете на дългия ми житейски път в изкуството.

Бъди свободна, ангел мой, най-сетне да живееш свободно живота си.

Татко

Сама в конферентната зала, Мариана сложи писмото в зелената си чанта и притисна с ръце лицето си. Как е възможно нито тя, нито майка й никога да не са подозирали за тази дълга, предателска връзка? Как може той да си е мислил, че това не променя нищо? Всъщност дали майка й не е знаела за Франсин Розел? Колко ужасно, ако е знаела или пък е подозирала. Това би обяснило сълзите, черното безмълвие в къщата всеки път, когато Александър бе готов да отпътува. И всеки път когато е тръгвал на турне, той е отивал в отворените обятия на друга. Пилар сигурно е чувствала болезнено нетърпението му да замине.

Мариана се надигна от стола. Изтри сълзите с опакото на ръката си, която трепереше. Адвокатът почука. С възпитан жест той отвори вратата и я повика да го последва. Тя тръгна по петите му в другата зала, където предположи, че той ще й прочете завещанието на Фелдмън. Бийчър отвори тежката дъбова врата, за да я пропусне, и се обърна към нея:

– Баща ви остави много точни инструкции за този случай. Надявам се, че всички ще бъдат доволни от развитието на нещата.

– Всички ли?

Но Бийчър вече бе влязъл в залата.

Масата блестеше. Големите прозорци очертаваха гледката към възвишението на „Бийкън Хил“ в далечината и магазините и колите отдолу. Имаше лампи със зелени абажури, тъмни кожени столове, кана с вода и четири чаши върху табла. Двама души – млад мъж и много по-стара жена – седяха край масата.

– Познавате се отпреди – каза Кристъфър Бийчър, – но ако не се лъжа, минало е много време оттогава.

Елегантният мъж стана, за да я поздрави. От снимките по стената на баща си се досети, че това е Клод Розел, но той беше дори по-красив в действителност. На повечето от снимките носеше фрак; днес бе облечен в тънък тъмносив италиански костюм. Той приближи с протегната ръка, усмихнат. Стисна дланта и с две ръце и я разтърси с топлота, като я гледаше право в очите.

– Прекрасно е, че се срещаме, Мариана.

Тя се втренчи в него, после в жената, седнала в далечния край на масата. Това трябва да е любовницата на Александър, Франсин Розел, жената, която го беше отделила от Пилар и също от Мариана. Нямаше снимка на майката на Клод, която да украсява стената в студиото на баща й, но тук очевидно беше певицата, която в миналото е била любовница на Фелдмън и за която неговата любов е била, както току-що прочете, „силна и страстна“.

В това време Кристъфър Бийчър казваше:

– А помните ли, или трябва да ви я представя, мадам Франсин Розел?

Жената се изправи. Беше ниска, закръглена, все още хубава, с опъната, гладка кожа. Косата й, боядисана в светло, сребристо русо, беше внимателно фризирана. Бе облечена в сиво-син костюм за път и бяла блуза от бродирана коприна. Около врата си носеше няколко реда перли. Мариана не би я познала на улицата, но като я видя сега, се сети за странното чувство на неудобство, което чувстваше винаги когато Александър споменеше, мимоходом, името й. Клод все още държеше ръката й.

– Толкова обичах и се възхищавах на баща ви. Той беше невероятно вдъхновен артист и учител. Изпитвам безкрайна благодарност, че съм бил негов ученик.

Франсин Розел бутна назад стола си и приближи, заобикаляйки масата, като се повдигна, за да я целуне по двете бузи. Мариана замръзна. Уханието на кожата й и беше познато: L’Heure Bleue – парфюмът на Guerlain, който баща й винаги й носеше от Европа и който никога не беше харесвала. Пилар му каза, че това не е подходящ парфюм за младо момиче, но той продължаваше да го купува, несъмнено набързо, в безмитния магазин на аерогарата на път за вкъщи. А може да го е вземал от нейните запаси. Всичките му подаръци бяха празни символи, оплакваше се Пилар, всичките му мили прояви – повърхностни, на юруш. Франсин се оттегли, свали ръцете си от раменете на Мариана, сякаш беше пипнала нещо горещо до изгаряне.

– Не сме се виждали от толкова ужасно дълго време, скъпа. Исках да ви пиша още в момента, в който баща ви почина, и щях да дойда на мемориалната му служба. Но имах концертен ангажимент, който не можех да отменя. – Тя сключи ръце, а очите и се напълниха със сълзи. – Неговата смърт ни се отрази дълбоко. Той ще ни липсва ужасно.

– Да – додаде Клод. – толкова трудно ни беше, маман плака със седмици. Бяхме, все още сме, толкова разсипани. Каква загуба.

– Как се чувствате, Мариана? – попита Франсин.

– Тъжна съм, разбира се – отвърна тя студено и заобиколи масата. Чакаше адвокатът да й посочи къде да седне. Той го стори и тя се настани. Но защо, попита се тя и започна да трепери, присъстваха тук тези двамата? Мадам Розел трябва да е не по-малко от седемдесет сега, макар да не й личеше. Защо я бяха поканили да дойде в Бостън и в кантората на Бийчър?