– Тази сутрин свърши добра работа – казва й. – Сега ела и ми изсвири Сарабандата на Сребърния лебед.

С чехлите на краката, тя пресича тичешком целия апартамент до студиото на Александър. Както и нейната спалня, то гледа към Сентръл Парк. Тук обаче върху прозорците няма нищо и слънчевите лъчи заливат стаята. Концертен роял „Стейнуей“, покрит с тъкан плат в оранжево и златисто, стои край стената. На отсрещната стена има рафтове от пода до тавана, изпълнени с музикални партитури и записи, както и кутии с папки с рецензии за Александър. Върху тях има също много негови снимки във вечерно облекло, на сцената или зад кулисите, или пък с други музиканти, стискат си ръцете и се усмихват. Има грамоти, обложки на плочи в рамки, също награди „Грами“ и две Grand Prix Du Disque.

В ъгъла са сложени два калъфа за виолончело, и двата затворени. В центъра на стаята, върху изтъркания персийски килим, стоят два стола един срещу друг. Върху малка масичка има метроном и пепелник, пълен с цигарени фасове. Великият каталунски челист Пабло Казалс, осведомява я баща й, пушел лула, докато свирел. Когато отворили челото на маестрото, твърди Александър, намерили кибритени клечки и тютюн, и една стара монета, която била паднала през ефовете и тракала вътре.

Тя се смее.

– Но ние ще бъдем много по-внимателни със Сребърния лебед, нали? – казва й той. Поръчва й да седне на стола, срещуположно на неговия, после отива до един от калъфите и внимателно изважда онова, което нарича „своето богатство“, голямата любов на живота му. – Говоря само за музиката, разбира се – добавя. – Ти си любовта на живота ми, ако се отнася до хората.

– А мама? – пита тя. Той не отговаря.

Докато носи страдивариуса към нея, Александър обръща инструмента ту наляво, ту надясно срещу утринното слънце. Лакът му блести в топли златисто-оранжеви нюанси. Той поглъща, но и генерира светлина, изпраща проблясъци от слънчеви лъчи по стените.

– Красиво е, нали, миличка? – казва и повдига Лебеда към нея. – Хайде да открием нашия таен знак.

Мариана изучава двете двусантиметрови сребърни фигурки, гравирани върху издатината на тъмния охлюв: два еднакви медальона с изображението на лебед с разперени криле над дървените ключове. Гравировката, макар и дребна, е сложна. С тях е свързана една история, която той често й разказва. Един художник на име Бенвенуто Челини, много известен италианец, използвал образа на лебед за сребърната фигурка, която направил за декорирането на някаква солница. Някак си някой я изрязал оттам и на Страдивари му подарили малките лебедчета. Когато правел този инструмент, той втъкал металния профил на птиците в резбования дървен охлюв.

– Затова го наричат Сребърния лебед. Това станало през 1712 г. Можеш ли да си представиш – повече от петдесет години преди Америка да се превърне в Америка. И сега това невероятно чело, това произведение на изкуството ми принадлежи... ни принадлежи.

От едната страна на огледалните образи инициалите на самия Александър са част от дизайна – добавени към филиграна, върху перата на крилото са гравирани буквите AF. Баща й и е разказвал, че само трима в света – тя, той и майка й – знаят за съществуването на тези добавени знаци. А човекът, който ги е изработил (тук той снишава глас), е отнесъл тази информация в гроба. Тъй че това е нашата семейна тайна, нашият скрит знак и начинът, по който ти, Мариана Александра Фелдмън, винаги ще разпознаваш истинското виолончело. Има много грозни патенца, казва Александър, но един истински, автентичен Лебед. Той настройва инструмента.

Сега тя наблюдава дългите пръсти на баща си, докато настройват дървените ключове. Щом свършва да го настройва, той поставя блестящия Лебед между коленете й и прикляква до нея на килима. Гали бузата й. Тя е зашеметена.

– Хайде, ангелче мое, свири красиво за татко си – и се изправя. – Един ден ще наемем „Карнеги Хол“ и ще изберем същата дата, на която аз дебютирах през 1945 г. Това случайно съвпада и с рождения ти ден – припомня й той. – Двайсет и седем години по-късно се появи ти на абсолютно същата дата. Това е нашето магическо число.

Мариана се чуди дали би желала толкова да се напъва навръх рождения си ден, но не го прекъсва. Прекрасно знае тази история.

– Ден, който никога няма да забравя – продължава той. – Дебютът ми. Така помня и рождения ти ден.

– Тази година няма да бъдеш тук – прошепва тя, но Александър се е зареял във фантазиите си.

– Ще идем в „Бергдорф Гудмън“, за да ти купим някоя зашеметяваща рокля и ти ще си избереш цвета. Много ще се гордея с теб, нали? – той подхваща нежно брадичката й, лицето й е почти опряно в неговото. Тя не отговаря.

– Помни и не забравяй – повтаря той. – Един ден ще свириш на Лебеда.

ПЪРВА ГЛАВА

Мариана, 2010

Зимата беше сурова и дълга: сняг, дъжд, внезапно размразяване, после пак сняг. Най-сетне към средата на април земята се изчисти. Мариана пътуваше към Бостън, за да се види с адвоката на баща си. Щом самолетът кацна на „Логън“, тя придърпа високите си до коляното кожени ботуши, закрепи косата си с шнола от кост на костенурка и върна книгата в чантата „Ермес“ между краката си. Идваше от Ню Йорк само за един ден и не носеше багаж. Мъжът от отсрещната страна на пътечката, с когото бе разговаряла набързо, докато се качваха на борда, я наблюдаваше най-безсрамно. Висока почти метър и осемдесет, тъмна и ъгловата красавица, тя бе свикнала с подобно внимание; мъжете я заглеждаха откакто се помнеше. Скръсти крака и ги долепи до таблата пред себе си, после се облегна назад. Въздушните течения, беше ги предупредил пилотът, можеше да се окажат силни. Турбуленцията не я притесняваше.

Щом пристигнаха, тя разкопча колана и разрови в багажното над главата си за дъждобрана, който, изглежда, щеше да й дотрябва. Сега усещаше ботушите си с високи токчета отеснели и съжали, че ги беше събула по време на полета.

Баща й беше починал внезапно в къщата си в Беркшир на 10 януари, десет дни след празненството по случай 90-ия си рожден ден. Тъй като двамата с Мариана тъкмо щяха да си пийват ритуалния коктейл в пет и половина, тя бе успяла да даде съвсем точно часа на падането му на съдебния медик: 17.28. Докато чакаше нетърпеливо на стълбищната площадка на втория етаж и викаше медицинската сестра, той се бе изправил от инвалидния стол, оплел се бе в тръбите на кислородния апарат и се бе катурнал надолу по стълбите. Мариана, в този момент в кухнята, затича към него, но той беше в безсъзнание. Сестрата набра 911. Мариана винеше себе си. Ако бе стояла близо до баща си, а не беше зяпала през кухненския прозорец към снежните преспи и виелицата, можеше да го хване, докато пада от стола, или просто можеше да омекоти удара. Винеше и медицинската сестра.

Фелдмън беше надживял жена си, която беше петнайсет години по-млада от него, със седем години. Когато майка й си отиде една ясна мартенска утрин, Мариана бе до нея. Със сестрата от хосписа тъкмо бяха свършили с подмяната на нощницата й и сресването на сребърната й коса. Пилар лежеше тихо, докато сестрата събираше мръсните чаршафи, за да ги отнесе в пералнята. Мариана държеше майка си за ръката и изучаваше лицето й, сладкото спокойствие на изражението й. Говореше й с нежността, която Пилар открай време отхвърляше. С тези моменти трябваше да се задоволи. Тях щеше да запомни: леко стисване на ръката, въздишка. Наведе се, за да й прошепне „Обичам те, мамо“, и усети дъха й. Изкрещя на сестрата да дойде.

В момента, в който жена му умря, Александър беше в Полша в комисията на едно състезание. Той се юрна обратно, оплакваше загубата си, прокламираше вечната си вярност в паметта й и се тюхкаше пред онези, които го успокояваха, че няма да може да продължи без нея. Фелдмън изигра скръбта си, цяла траурна оратория.

Към края на 2003 г. той продаде апартамента в Сентръл Парк Уест и се премести в Стокбридж, Беркшир. Обясни на Мариана, че градът му е омръзнал и е готов да живее „сред природата“. Семейството отдавна притежаваше една лятна къща близо до Тангълуд, която Александър бе нарекъл „На път към „Суан“, макар никога да не беше чел и дума от Пруст. Мариана опакова багажа от апартамента на Александър, затвори и своя собствен – само няколко преки по-нагоре в една облицована в пясъчник кооперация – и се премести в Стокбридж с баща си, за да се грижи за него през лятото. Съставът за камерна музика, в който свиреше, откакто се отказа от самостоятелна кариера, Нюйоркският камерен ансамбъл, нямаше представления през летните месеци. Щом дойде есента, тя си взе отпуск, за да остане с него. Той казваше, че не може да оцелее без нея, макар всекидневно да я критикуваше, че е пренебрегнала кариерата си.

Александър изискваше непрекъснато внимание и към края Мариана единствена имаше нерви да му го осигурява. Рядко го оставяше сам. Една вечер, малко преди да умре, двамата седяха заедно.

– Изпил ли съм си мартинито, миличка? – пръстите му треперливо се придвижваха по мраморния плот на масата и търсеха столчето на чашата, която не можеше да види.

– Има още глътка, татко, и маслинката на дъното – отвърна Мариана и побутна чашата към ръката му. – И понеже е почти Коледа, ще празнуваме. Ще ти направя още едно. Малко, мини мартини. Но не бива да ти се приспива твърде много преди вечеря. Днес тя ще е прекрасна.

Той вдигна чашата си за последните капки.

– Тъй добре се грижиш за мен, скъпа. Трябва да ти е много тъпо в провинцията със старец като мен и старите му приятели за компания.

Мариана му се усмихна. Винаги беше обърквал двете думи: тъп и скучен, както едно време и родителите му, които бяха виенчани и през целия си живот бяха говорили предпазлив английски. Приятно й ставаше от тези остатъци на чуждоземна реч, затова не го поправи.

– Изобщо не ми е тъпо тук. Имам доста работа, свързана с грижите по теб. Обикнах нашия живот в Стокбридж и освен това, винаги мога да се върна в Ню Йорк за няколко дни, ако започне да не ме свърта.