Обработка sqnka

© Анелия Данилова, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайн на корица

Разпространява се безплатно в Интернет с любезното съдействие на Христо Блажев

София 2016

Сиела Норма АД

ISBN: 978-954-28-2143-4

Предупреждение!

Бойкотирайте Сиела - НЕ КУПУВАЙТЕ КНИГИТЕ ИМ!

Анотация

„Сребърният лебед“ е легендарно виолончело, създадено от самия Антонио Страдивариус през 1712 г. В наши дни то е собственост на прословутия виртуоз Александър Фелдмън, който иска да го предаде в ръцете на своята най-талантлива ученичка – дъщеря му Мариана. Тя обаче внезапно решава да прекрати бляскавата си кариера и да се посвети на грижи за баща си до неговата смърт.

При прочитането на завещанието я очаква жестока изненада – Фелдмън е оставил „Сребърният лебед“ на друг свой ученик, швейцареца Клод, син на негова близка приятелка. Още по-влудяващо е, че Мариана започва да изпитва неудържимо влечение към Клод, а и той не е безразличен към красивата дъщеря на виртуоза. В миналото на Фелдмън обаче се крие тайна, която ще постави двамата на изпитание – а любовта към музиката може да е по-могъща от привличането между тях.

Бащата на Елена Делбанко е бил известен челист, който е притежавал виолончелото „Графинята на Стайнлайн“, на което свирел самият Паганини. В своя роман тя описва колко красив, но и жесток е светът на класическата музика.

Съдържание:

ПРОЛОГ

1980

ПЪРВА ГЛАВА

Мариана, 2010

ВТОРА ГЛАВА

Клод

ТРЕТА ГЛАВА

Мариана

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Клод

ПЕТА ГЛАВА

Мариана

ШЕСТА ГЛАВА

Клод

СЕДМА ГЛАВА

Мариана

ОСМА ГЛАВА

Клод

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мариана

ДЕСЕТА ГЛАВА

Клод

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод и Мариана

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мариана и Клод

2014

ЕПИЛОГ

2018

Sqnka

На Никълъс, завинаги

Сребърния лебед, който, докато беше жив, не можеше и нота да изпее,

Щом наближи смъртта, отключи закърнялото си гърло. Облегна гърдите си на обраслия с папури бряг

И така изпя първата си и последна песен.

„Сбогом радост, о, смърт, ела и затвори очите ми,

Сега живеят повече гъски, отколкото лебеди, повече

глупци, отколкото мъдреци.“

Орландо Гибънс,

Стар английски мадригал (1612 г.)

ПРОЛОГ

1980

Дървеният под в дългия коридор скърца и Мариана ясно чува, че баща й приближава. Обръща се към вратата. Докато тя се отваря, момичето поглежда към малкото чело, на което е свирило досега, и стисва здраво лъка в ръката си. Александър Фелдмън се обляга на касата на вратата. Облечен е в копринен халат с индийски мотиви и бродирани чехли. Държи в ръка цигаре и, вглеждайки се в лицето й, издишва дима.

– Мариана, звучиш ниско. Ла-то ти е твърде ниско.

На шейсет години Александър е доста над метър и осемдесет, красив, с тъмна коса, вече посребрена на слепоочията; кафявите му очи са потънали, челюстта – силна. Тя усеща миризмата на лавандуловия му парфюм, примесен с тази на тютюн. Той я упреква нежно, с по-малко раздразнение:

– Пръстите ти не могат да стигнат дотам, миличка. Като ти пораснат още малко ръцете, няма да ти е толкова трудно.

Тя поглежда към челото и кимва с глава.

– Ама ти се мотаеш, Мариана, не се упражняваш наистина. Виждам го. И защо си седнала върху работния си стол? Краката ти не стигат до земята. Как ще свириш, като не си стабилна и нямаш опора в земята?

– Не обичам да седя на малкото столче, татко. Сложих го в килера. Омаляло ми е.

Той се засмива и застава зад нея. Мариана се срамува в присъствието на баща си, който рядко си е вкъщи. Световноизвестен изпълнител, концертната му програма непрекъснато го държи далеч от дома; времето му вече е разпределено за следващите три години. Дори когато е в Манхатън, Александър е зает с всекидневното си свирене, с даването на уроци в студиото на апартамента. Учениците му, предимно от Джулиърд, идват и си отиват през целия ден, всеки в отредения му един час.

Сега той докосва рамото й развеселен.

– Мама ми каза, че си изтрила името на Ерик Кац и си сложила твоето в днешния списък с уроците. Какво непослушно дете!

– Знам, че пак ще заминаваш – прошепва тя. – Рано утре сутрин.

– И?

Тя спира и извръща поглед.

– Исках да съм с теб.

Александър дръпва от цигарата.

– Е, като свършиш да се упражняваш, ела да закусим заедно. Двамата с мама трябва да говорим, преди да замина за Швейцария.

Той се навежда и хваща лявата й ръка, за да й покаже какво положение трябва да заеме, за да достигне както трябва ла-то. Лицето му е гладко, уханието на афтършейва му – силно. Нежно отмахва косата й и я целува по врата. Тя затваря очи. Той й шепне:

– Трябва да бъдеш по-прилежна, миличка. Нужно е повече от талант, за да станеш велика челистка. Трябва много работа, всеотдайност. – И напускайки стаята, добавя: – Като специална награда, ако работиш сериозно върху Сарабандата тази сутрин, ще ти позволя да ми я изсвириш на Сребърния лебед след закуска. Сега продължавай. Ще хапнем, когато приключиш.

И после вече го няма. Мариана изчаква за миг. Заравя ръчичка в косата си, после я души замечтано, търсейки следи от него. Когато той пътува, тя ходи в стаята му и си пръсва малко от парфюма му върху пръстите. После тича обратно в спалнята си и търка пръсти върху възглавницата. Уханието му я успокоява, помага й да заспи.

Започва пак да свири. Още по нощница, Мариана работи върху Бах. Висока е за своите осем години, само ръце и крака и остри ъгли; на лицето й са посети семената на бъдеща красавица. Навежда се напред и дългата й тъмна коса пада върху инструмента. Отмахва я с дясната си ръка и вдига нетърпеливо лъка. Насилва се да се концентрира и повтаря встъпителните тактове на Сарабандата от Сюита в до мажор. Филтрирано през венецианските щори, слънцето се издига над покривите на Пето Авеню и над зимния парк. Макар вратата на спалнята й да е затворена, в паузите, докато си почива, тя чува, че родителите й повишават глас и се карат.

След като минават двайсет минути – на стената виси часовник, придирчив и укорителен, – тя слага лъка си на музикалния пулт и скача от стола. После, като оставя внимателно инструмента върху килима, тръгва по дългия тъмен коридор, минава край трапезарията и кухнята, за да се озове в помещението, което родителите й наричат „закусвалнята“, където я чакат. Осем часът сутринта е, неделя в средата на февруари. Стените на апартамента току-що са боядисани – това също е избор на майка й – в графитно сиво.

Родителите й са спрели да спорят. Пушат и пият еспресо. Пред майка й стои сгънат на две вестник и очилата й със сребърната нишка, на която висят, са поставени върху главата. Бялата й коса е гъста и невчесана. Макар че Александър я подтиква да я боядиса, тя не иска. Едно време невероятна красавица (така са казвали на Мариана и тя може да го види по снимките на младата Пилар, поставени в рамка), майка й категорично отказва да се „поддържа“. Това е фраза на баща й, когато я укорява или се гневи, а сега той й изглежда гневен. Пилар също е облечена в халат. Той не е нито копринен, нито на индийски шарки, а е найлонов и черен. Когато Александър замине, тя често го носи по цял ден.

Мариана се протяга към каната с портокалов сок и майка й казва, без да я поглежда:

– Мариана, нали знаеш, че не обичам да ходиш боса? Къде са ти чехлите?

– Съжалявам.

– Остави я на мира – отвръща Александър. – Ден за почивка е...

Очите на майка й са плувнали в сълзи. Тя знае, че родителите й често се карат, преди баща й да тръгне на турне. Това я прави неспокойна и тъжна. Пилар поставя чиния с препечени филийки пред нея и й налива безмълвно чаша сок.

– Благодаря – казва Мариана и се мъчи да докосне ръката на майка си, но тя я е отдръпнала. Момичето поглъща онова, което едва е сдъвкала. Послушно се смъква от стола си, за да донесе чехлите. Докато тя напуска „закусвалнята“, баща й сгъва салфетката, сръбва последна глътка кафе и й поръчва да иде с него в студиото му.