Старият мъж бе обзет от безпокойство.

– Нали не планираш скоро да си тръгваш? Става ми много самотно, като ме оставяш тук със сестрите, дето никога нямат нищо интересно за казване, а и не могат да направят прилично мартини – тя се засмя и стана, пресягайки се за чашата му. На отсрещната стена в огромното огнище гореше малък огън.

– Не, няма да те оставя. От месеци не съм имала и една причина дори да се връщам в Ню Йорк за друго, освен да проверя апартамента си. Оставам тук, татко.

Навън беше тъмно и коледните светлинки, които тя беше закачила по вечнозелените растения пред къщата, осветяваха новия сняг. Нямаха такава украса, когато беше дете и идваха в тази къща в Беркшир за празниците. Родителите й не я одобряваха.

– Ние сме евреи в крайна сметка – казваше майка й. Но сега тя беше умряла, а баща й се наслаждаваше на искрящото им представление. Огромно коледно дърво, отсечено от техния двор, стоеше в предния салон. Под него тя слагаше подаръците, които всеки ден пристигаха за Александър от приятели, студенти и фенове. Имаше много. Той нямаше търпение да дойде коледната утрин и често я питаше още колко дни трябва да чака.

– Отивам в кухнята, за да ти направя питие и да се погрижа за вечерята – заяви тя и се наведе да го целуне по главата.

– Защо не посвириш малко? Подходящ момент е – и нагласи инвалидния стол с гръб към масата, като сложи спирачките. Сребърния лебед беше върху индийския шал, който покриваше рояла. Мариана му го донесе. Натърка с колофон лъка. Той засвири с гръб към огъня, докато тя прибра празната чаша и тръгна към кухнята.

Мариана отиде в килера, отвори стъклените вратички на шкафа и извади бутилките с джин и с вермут. Напълни сребърния шейкър с лед и внимателно отмери съставките на мартинито, после сипа за себе си чаша бяло вино. Откакто майка й почина, бяха прекарали толкова много вечери по този начин, сами или с компания, зиме и лете. Мариана управляваше красивата стара къща, даваше вечери и тържества за музикантите, които свиреха в Тангълуд, канеше на гости приятели, студенти и бивши колеги, някои от своите също. Бе летяла с него на десетки концерти „за сбогуване“, за майсторски класове и състезания, за фестивали в Пуерто Рико, Германия, Испания, Франция, Корея, Китай, Япония и Аржентина. Но през последната година той се умори, стана по-крехък, разсеян. Зрението му се влоши. Не търсеше компания, но нея държеше до себе си.

На Мариана й се струваше истинска ирония на съдбата, че животът, който сега споделяше с Александър, беше всичко, за което бе си мечтала майка й. Все по-отчаяна, тя го беше чакала да се умори от пътуванията и концертирането, да се върне вкъщи, да започне нормален живот с нея – живот като този, споделени вечери край камината, лежерни разговори, хванати ръце, докато гледат звездите над планината. Много й беше мъчно, че майка й не дочака тази нова сладост у него, лековатия хумор и нежността, която той проявяваше през последните няколко години. Нямаше ги вече ужасяващите гневни изблици, яростта и егоизма, който тероризираше нея и задушаваше Пилар. Имаше един любвеобилен старец, който се нуждаеше от нея. Майка й бе умряла твърде рано.

Нощната сестра на Александър хапваше вечерята си на масата в кухнята. Усмихна й се и леко повдигна вежда, като видя второто мартини на таблата, но не каза нищо. Старецът трябва да си има своите дребни удоволствия, всички бяха съгласни с това. Мариана се върна в хола, сложи чашите на масата и седна. Александър свиреше Сюитата на Бах в сол мажор, онази, която най-добре си спомняше. Очите му бяха затворени. Звукът на Сребърния лебед като резониращо течно злато изпълваше стаята и вибрираше в гърдите й. Докато слушаше и отпиваше от виното си, представяше си Лебеда в кремонското ателие от 18. век, където бе създаден; виждаше друг старец с четка в ръка, който с умели движения нанася лака пласт след пласт, докато самият инструмент не се превръща в блестящ източник на светлина. Това съкровище, предавано през вековете, и в момента притежание на Александър Фелдмън, скоро щеше да е нейно.

Най-добрите виолончела си имат имена. Спомни си някои от тях: Баса на Испания, Гор-Бут, Пиати. Често ги наричат на хората, които са ги притежавали или свирили на тях: Бата, Графиня Стейнлайн, Паганини, Серве, Дюпор, Давидоф. „Може би – често и казваше Александър, – това ще стане един Фелдмън. Може един ден да носи моето име.“

– Не я прибирай още, миличка – прошепна Александър. – Бих искал да чуя как ти, със силата на младостта си, свириш на Лебеда за мен. Откривам, че вече не мога да го карам да пее.

– Не бих казала, че си прав – отвърна тя. – Не си загубил много – истината не беше точно такава, но това искаше да чуе той. Със свободната си ръка тя премести един стол пред него и сложи Лебеда между краката си. – Какво искаш да ти изсвиря?

– Ре мажор – рече той. Тя поспря за миг, после настървено се впусна в сюитата. Той седеше – със затворени очи и усмихнат – и с дясната си ръка отмерваше ритъма.

Мариана върна Лебеда в сейфа в студиото на баща си и забута стола му към трапезарията за вечеря, като го настани начело на дългата полирана маса. Запали свещите върху бюфета, втъкна салфетката под брадата му и отиде в кухнята. Върна се с две купички лучена супа и седна до него.

– Чудя се как ли ще ме запомнят – започна Александър. Мариана въздъхна, предчувствайки още една вечеря, на която ще се обсъжда наследството на баща й, но както обикновено, не се противопостави.

– О, татко, твоите плочи наистина ще се слушат вечно. Никой никога няма да изпълни по-добре Дворжаковия концерт.

– Колко тъжно – продължи той, – че никога не записах сюитите на Бах. Май твърде дълго чаках. Това е голяма загуба за света. – Фелдмън замълча. – Чудя се дали е твърде късно.

Тя не отговори. И на нея й се искаше да ги беше записал, но сега със сигурност бе твърде късно. Към края на вечерята той се обезпокои.

– Любов моя – рече и потупа ръката й, – толкова си добра с мен. Но какво ще правиш, като си замина? – Той направи пауза. – Знаеш, че отдавна съм готов да умра, ама не мога, защото знам колко много се нуждаеш от мен, колко си зависима от мен.

Мариана едва потисна раздразнението си, когато той я погледна тъжно.

– Трябва ти съпруг.

– Имах много гаджета като малка, татко, и ти създаде възможно най-много проблеми и за тях, и за мен. Помниш ли колко застрашителен можеше да бъдеш? – усмихна се, като каза това, но очевидно беше ядосана. – Мисля, че изпитваше ревност всеки път, когато излизах. Ти уплаши всички и ги прогони. А когато се влюбих в Пиетовски, мислех, че ще получиш удар, толкова се беше разпенил – продължи тя с малко по-рязък тон.

– Ами, той беше женен мъж, Мариана, не ставаше за теб. Кой баща би искал това за дъщеря си? Двамата с майка ти искахме единствено да си намериш добър съпруг.

Тя го изгледа невярващо.

– Ако имах съпруг, все едно добър или лош, никога нямаше да мога да прекарам всички тия години тук, с теб.

– И ... – продължи той, без да обръща внимание на отговора й, – не биваше да спираш да свириш; такъв рядък талант имаше. Каква трагедия. За това обвинявам само Пиетовски.

– Въпреки това си останахте близки приятели.

– Ти трябваше да имаш фантастична кариера. Животът ти се развиваше толкова брилянтно.

– Недей да обвиняваш Пиетовски. Освен това, ако бях направила голяма кариера, тази вечер щях да свиря на някой концерт нейде из Европа. Мама щеше да умре самотна, а ти щеше да си тук само със сестрите за компания.

Още веднъж той я игнорира напълно.

– И със сигурност, щом нямаше да имаш велика кариера, трябваше да си имаш детенце. По природа си толкова грижовна, миличка.

– О, татко – въздъхна тя отново и стана да разчисти купичките от супата. – Повярвай, имала съм дете. Продължавам да имам дете. То всеки момент ще навърши деветдесет и въпреки това е дете – тя се наведе да целуне бузата му и тръгна да търси нощната сестра.

В кантората на адвоката тя бе посрещната от застаряваща администраторка и после от самия Кристъфър Бийчър, нисък джентълмен с гъста бяла коса, пронизващи сини очи и леко прегърбено телосложение, което някак си го правеше да изглежда благ. Ризата му беше синя, вратовръзката – на червени и зелени райета. Край брадичката му се люлееше чифт очила с рогови рамки. Бийчър я покани в конферентна зала, цялата опасана с рафтове с книги, и там й обясни, че Александър специално е помолил за тази среща, за да се прочете завещанието, макар подобно изправяне очи в очи всъщност не беше необходимо.