— Можеш ли да си представиш как мисис Мартин извива тяло в страстни движения? — попита Грант с половин уста, докато се отдалечаваха.

Шели почти изтърва чашата си. Бе я поела от един сребърен поднос, който нает специално за вечерта сервитьор разнасяше из стаята. Тя избухна в беззвучен смях.

— Млъкни — процеди през зъби Шели, докато се опитваше да запази благоприлично поведение. — Ще се залея с вино заради теб и после ще трябва да нося блузата си на химическо чистене, а смятах да я облека още веднъж.

Те се смесиха с тълпата и Шели забеляза как жените в стаята, преподавателки от факултета или съпруги, се навъртаха около Грант като досадни мухи. Отврати се от небрежните им въпроси, съвсем преднамерено целящи да го предизвикат да заговори за Миси Ланкастър и самоубийството й. Той умело ги отклоняваше към други теми.

Мъжете обсъждаха днешния мач, футболния сезон по принцип и шансовете на отбора да играе за купата. Грант представяше Шели, без да обяснява коя е, но един от предишните й преподаватели все пак си я спомни. Шели бе сигурна, че мълвата за тяхната връзка вече се разпространяваше из къщата.

Половин час по-късно Шели и Грант се озоваха в кабинета на ректора Мартин. Те обсъждаха предимствата на дамата пред шаха, когато самият ректор влезе.

— А, ето ви мистър Чапмън. Надявах се да разменя няколко думи с вас. — Гласът му звучеше съвсем дружелюбно, но начинът, по който бе затворил двойните врати към съседната стая, изпълни Шели с мрачни предчувствия.

— Тъкмо се възхищавахме на кабинета Ви — каза Грант любезно. — Красив е като цялата къща.

— Да, да — отвърна ректорът и се прокашля без причина. — Както знаете, тя е собственост на университета, но когато бях назначен и се нанесохме, Марджъри я обзаведе наново.

Като се придвижи към стената, той сплете ръце зад гърба си и се залюля на пети.

— Мистър Чапмън…

— Извинете ме — обади се Шели и се отправи към вратата.

— Не мисис Робинс, тъй като това засяга и вас, ще ви помоля да останете.

Тя крадешком погледна към Грант и се съгласи:

— Добре.

— Така — произнесе ректорът замислено, — както знаете, университетът ни поддържа високи стандарти, както в академичен, така и в морален смисъл. Ние, имам предвид управителният съвет, сме загрижени за репутацията на това учебно заведение, както като институция за висше образование, така и като общност сама по себе си. Тъй като сме университет, спонсориран от църквата, трябва да бдим за репутацията си. Следователно — обобщи той, като завъртя глава и ги погледна с изражение, способно да смрази сърцето на всеки провинил се, — членовете на факултета трябва да имат безукорно поведение, както в района на университета, така и извън него.

Мъртва тишина се спусна над стаята. Нито Грант, нито Шели проговориха или помръднаха, но с крайчеца на окото си тя видя, че ръцете на Грант са свити в юмруци от двете страни на тялото му.

— Поехме риск, като ви назначихме за преподавател в този университет, мистър Чапмън. Управителният съвет разгледа вашата кандидатура много внимателно. Имаха чувството, че пресата във Вашингтон се е отнесла несправедливо с вас. Те добронамерено решиха да се усъмнят във вината ви… Вашите акредитиви са отлични. Когато започнете да публикувате, както изразихте желанието си, това ще допринесе за издигането на университета. Но да поддържате връзка със студентка, даже и по-възрастна от повечето, ви прави уязвим на критики и представя университета ни в недобра светлина. Особено след злощастния случай, отразен наскоро. Трябва да помоля вас и мисис Робинс, чието положение на разведена жена само прибавя допълнителни съмнения към ситуацията, да спрете да се срещате извън учебните занятия.

Грант явно не бе впечатлен нито от заповедта на ректора, нито от проявената му набожност.

— Или какво? — попита той спокойно. Овладяният му тон не съответстваше на гневното изражение на лицето му.

— Или може да се наложи да преразгледаме договора ви за следващия семестър — отвърна ректорът Мартин.

Грант отиде до Шели и я хвана за ръка.

— Вие не само ме обидихте и поставихте под въпрос моралността ми, която, сигурен съм, съответства на стандартите на университета, но оскърбихте мисис Робинс…

— Грант!

— … чиято репутация е безупречна.

Тя се бе опитала да го прекъсне, опасявайки се, че той ще каже нещо в нейна защита, което още повече ще вбеси ректора. Защото, ако се съдеше по бледността на лицето му, малцина, ако изобщо бе имало такива, бяха пренебрегвали неговите предупреждения.

— Благодаря ви за гостоприемството — изрече Грант, докато я дърпаше към вратата. — И благодарете на мисис Мартин от наше име.

Той отвори вратата широко, премина през нея гордо вдигнал глава и си проправи път през тези, които още висяха на партито. Даже и да забелязваше как някои глави любопитно се завъртаха след него, не го показа. Шели само се молеше руменината по бузите й да не е тъй ярка, както я чувстваше, и коленете й да я удържат поне до входната врата.

Всъщност удържаха я до колата. Веднага щом Грант отвори вратата, тя се отпусна на седалката и се разтрепери.

Чак когато бързо се бяха спуснали по алеята до главния път и се бяха влели в оскъдния поток от коли, Грант проговори:

— Умирам от глад. Какво ти се яде? Пица?

Тя извърна глава към него невярваща на ушите си.

— Пица! Грант, ректорът на университета току-що те заплаши с уволнение.

— Нещо, което не може да направи без мнозинство в управителния съвет. А въпреки неблагоприятните публикации за мен и ореола на нещо скандално, който ме съпътства, някои от хората в съвета са суетни и искат да ме задържат. Други си дават сметка, че наистина съм добър преподавател… Единственото, което ме вбесява, е това, което каза за теб. Този лицемерен негодник! Ако имаше възможност, не мисля, че би имал нещо против и той да се среща с теб извън учебните занятия.

— Грант! — проплака Шели, преди да зарови лице в ръцете си.

Бе толкова очевидно разстроена, че това моментално го отрезви. След като изминаха разстоянието до къщата й в мълчание, разкъсвано от задавените прохлипвания на Шели от време на време, той приближи колата до бордюра и рязко натисна спирачките. Предишното му предложение за вечеря бе забравено.

Дълго останаха така в гробна тишина. Профилът на Грант, осветен от меката светлина на уличната лампа до колата бе също толкова заплашителен, колкото и лицето на самия ректор Мартин.

Шели събра кураж, за да промълви:

— Не може да се виждаме повече, Грант. Не като днес.

Той се извърна на седалката си, за да я погледне, а дрехите му прошумоляха в тъмнината. Прехвърли ръка през облегалката и я загледа безизразно.

— Наистина ли ще позволиш на такава пародия на благоприличието като Мартин да ни раздели?

Тя уморено въздъхна.

— Знам какъв е и ако не заемаше такъв пост, не бих обърнала внимание на мнението му. Но той е ректор на университета, а ти си негов подчинен.

— В договора ми нямаше клауза с кого да не се срещам.

— Но това е неписан закон — преподавателите не ходят със студентките си. Опитах се да ти обясня още преди седмици какво ще си помислят, хората тук за нас двамата. Ти не ме послуша. Това не са съвременните възгледи на Източния или Западния бряг. Това е Централна Америка. Такива неща тук просто не се правят.

— Защо усложняваме всичко толкова много? — извика той, губейки спокойствието, което тъй усилено се опитваше да запази. Когато я видя как уплашено се отдръпва, изруга тихо и въздъхна дълго и раздразнено.

— Извинявай. Не се сърдя на теб.

— Знам — отвърна тя.

Безнадеждността на ситуацията го вбесяваше. Грант обаче трудно си го призна.

— Не искам друга буря в живота си. По дяволите, това е последното, което бих пожелал, особено ако може да засегне и теб по някакъв начин. Но не мога и да се откажа от теб.

— Ще трябва. Как мислиш ще се чувствам, ако знам, че си загубил работата си заради мен. Мислиш ли, че мога да го преживея?

— Преживял съм много по-лоши неща, Шели. Повярвай ми, аз умея да оцелявам. Това не би ме засегнало.

— Е, но мен ще ме засегне, и то много. — Тя постави ръка на дръжката на вратата. — Довиждане, Грант.

Той стегна пръстите си около ръката й като железен обръч.

— Няма да им позволя да ни разделят, каквито и заплахи да отправят. И няма да ти позволя на теб да захвърлиш всичко на вятъра. Нуждая се от теб. Желая те. И знам, че и ти ме желаеш също толкова силно.

Другата му ръка се стрелна и обгърна врата й.

— Не… — успя да изрече тя, преди устните му да се долепят до нейните. В целувката му имаше ярост, а страстта му само подсилваше отчаянието.

Като я държеше неподвижна с едната си ръка, той плъзна другата към гърдата й. Зърното й бързо реагира на кръговете, които описваше дланта му. После пръстите, опитни в изкуството на съблазънта, с фини докосвания го моделираха в твърдо доказателство за нарастващата й възбуда.

— Моля те недей — тя прошепна до устните му, когато целувката му стана не толкова настойчива, — не ме докосвай повече.

— Не ни лишавай от това, Шели. След цялата тази игра, не ни лишавай. Не сме ли си платили достатъчно, за да се порадваме на това щастие? Искам да те опозная цялата.

Той започна с ухото й. Обходи го задълбочено с кадифено грапавия си език, който закачливо дразнеше и галеше. Ръката й несъзнателно се бе вкопчила в бедрото му. Тя разсеяно стискаше мускулестата плът под панталоните му, като го сграбчваше силно, когато неговите докосвания увеличаваха възбудата й.

Ако Грант не бе вече завладян от нуждата да я притежава, местоположението на ръката й щеше да му даде повече от достатъчно поводи за това. Сега неосъзнатото й докосване само разпалваше огньовете на страстта му и го караше да бъде по-решен от всякога да се пребори със страховете и задръжките й.

Устата му вкусваше гладката кожа на шията и ключиците й, като я хапеше леко. Сама Шели усети, че посреща със задоволство надигащата се в нея буря. Искаше да бъде въвлечена във вихъра й, в урагана, който предизвикваха у нея милувките му.