„Виолет успешно е заблудила и него, както и останалите“ — осъзнах аз и оставих двамата ревенанти в библиотеката да работят за изкуплението си, задето се бяха проявили като такива слепци.



Два часа по-късно научих първите новини. Някакъв нума признал пред групата на Гаспар, че Виолет и други били отнесли тялото на Венсан извън града и се насочвали на юг. Щом разбрал, Амброуз върнал групата и донесли купища оръжия от наскоро изоставено скривалище на нума.

Аз чаках отвън, седнала на ръба на фонтана с ангела.

— Как мислиш, тя какво ще направи? — прошепнах аз, когато Амброуз седна до мен, облечен в кевлар и черна кожа.

— Кейти-Лу, що се отнася до Виолет, просто не знам какво да мисля.

— Ако изгори тялото днес…

— Той загива завинаги. Ако обаче изчака духът му да полети утре и го унищожи, след като е напуснал тялото, духът му ще остане на земята. Има и друг вариант. Ако се свърже с нас навреме и успеем да й предложим нещо, което много иска, може да го размени за тялото. Това е, което сме измислили, малка сестричке. Не бива да мислиш дори за момент за останалите възможности.

Той се наведе и ме целуна нежно по бузата.

— Това е от Жул. Той ме помоли да ти предам: „Кураж, Кейти. Ще открием твоя любим“.

Избърсах сълза и благодарих и на двамата, а Амброуз стана и отиде да докладва на Жан-Батист. Останах и загледах как луната се издига във великолепното, обсипано със звезди небе. Звездите в Париж обикновено не се виждат, тъй като губеха битката с градските светлини. Тази вечер обаче блестяха и предлагаха забележителна гледка на смъртните под тях. Върнах се отново към месеците след смъртта на мама и татко, когато имах чувството, че природата се подиграва на отчаянието ми с красотата си. Как бе възможно светът да продължи да съществува, как бе възможно тази космическа екстраваганца да натрапва великолепието си, след като Венсан бе напълно безпомощен в ръцете на враговете си? Нищо нямаше смисъл.

Имах нужда някой да ме върне към действителността. Извадих телефона си и пратих есемес на Джорджия.

Аз: Добре ли си?

Джорджия: Болкоуспокояващи = супер. Казах на мами и деди, че са ме ограбили.

Аз: Олеле!

Джорджия: Обясних, че си отишла у приятелка след училище и не си била с мен.

Аз: Те какво казаха?

Джорджия: Направо полудяха и наредиха да се прибереш веднага.

Аз: Не мога. Още не сме го открили.

Едва сега видях, че мами ми е звъняла, и разбрах, че трябва да измисля правдоподобно обяснение защо не съм й се обадила, но в момента не можех да мисля по този въпрос. Животът, в който можех да се прибера в изпълнения с обич, сигурен дом на баба и дядо, ми се струваше напълно чужд. Единственото, което ме интересуваше, бе да открия Венсан.

Потреперих от студ, но устоях на желанието да се върна в къщата, за да попитам дали има новини. Все някой щеше да ми каже, ако имаше. Дали? За поне стотен път усетих, че мястото ми не е тук. Никъде не беше. Тренирах с ревенанти, знаех тайните им, носех техния символ на врата си. Сега вече бях част от техния свят, а те бяха значителна част от моя. Въпреки това не бях една от тях.

Не се чувствах комфортно и в кожата на тийнейджърка, както допреди година. Бях нагазила твърде дълбоко и се бях отдалечила от света, за да навляза там, където тайнственото бе ежедневие.

Венсан бе връзката ми с ревенантите. Само че — ако трябваше да съм откровена със себе си — без него щях да увисна между двата свята без котва, която да ме задържи, и без гребла, които да ме насочат в правилната посока. Прогоних тази мисъл от ума си. „Ще го върнем“ — обещах си аз.

39.

Настроението в „Ла Мезон“ беше мрачно. Гаспар притискаше заловения нума за нова информация, но по всичко изглеждаше, че Виолет не е доверила на подчинените подробности от плана си. Междувременно бяха открити други двама нума, но и те нямаха представа къде е отведен Венсан. Знаеха единствено, че лидерът им е напуснал Париж с пленника.

Открих Амброуз в оръжейната да точи бойна брадва на старовремски уред. Стори ми се не по-малко притеснен от мен.

— Какво означава всичко това? Какво ще правим сега? — попитах го аз, тъй като не можех да приема, че просто ще се… предадем.

— Нямаме никакви нови следи и нямаме представа къде са отвели Венсан. Жан-Батист, Гаспар, Артур и някои от другите изготвят дългосрочен план. — Очите му срещнаха моите, докато въртеше колелото на уреда, и негодуванието му пролича по искрите, които хвърчаха от острието. — А и в краткосрочен план, Кейти-Лу, не можем да направим нищо, освен да чакаме да ни потърсят.

Останах при него известно време, след това се качих отново горе. Десетки парижки ревенанти се лутаха от стая в стая като призраци, говореха приглушено и чакаха телефонното обаждане, което може би никога нямаше да бъде направено. Часовете минаваха, новини нямаше. Никой не си тръгваше. Ревенантите се умълчаха, но бяха нащрек. Бяха в готовност.

Жан настоя да остана. Тя също се въртеше наоколо и поставяше подноси с храна навсякъде, чистеше след онези, които бяха хапнали.

— Да ти приготвя ли нещо специално, милото ми? — попита тя и ме прегърна за милионен път, откакто се бяхме върнали. Първия път, когато ме прегърна, поплака, но моите сълзи изглежда бяха пресъхнали и сега се чувствах изтръпнала.

— Не ми се яде, Жан.

— Знам — рече тя и ме погали по рамото. — Трябваше обаче да ти предложа. Просто не мога да направя нищо друго за теб.

Най-сетне около полунощ казах на Амброуз, че си тръгвам. Не можех повече да търпя мрачните физиономии и приглушени разговори.

— Ще се върна. Сега искам да се поразходя.

— Значи идвам с теб.

Поклатих глава.

— Амброуз, след преследването на нума, което организирахте двамата с Гаспар днес, наистина ли мислиш, че някой ще се осмели да се покаже в центъра на Париж?

— Не, но някои от хората са същите гадове като тях.

Насилих се да се усмихна.

— Ще се оправя. Само че ако вие, момчета, чуете… — започнах аз.

Той ме прекъсна:

— Ще ти звънна. Кълна се.

— Благодаря ти, Амброуз.

Излязох през портата и се насочих към реката. Когато стигнах до брега, имах чувството, че нещо се всели в мен, в ръцете и краката ми, и аз хукнах. Раненото ми рамо болеше, но аз не му обръщах внимание, тичах, за да притъпя болката в сърцето и страха в ума си. Дори когато тези чувства се изтощиха и призраците, които ме преследваха, бяха отхвърлени решително, аз продължих да тичам.

Най-сетне спрях, превих се и се опитах да си поема дъх. Притъмнелият Пон дез Ар се бе извил над Сена. Без дори да се замисля, пристъпих към него, качих се по стълбите и излязох на дървения пасаж. Когато стигнах до средата на моста, спрях, наведох се над перилата и се загледах надолу към тъмната буйна вода. Студеният вятър подхвана косата ми и я удари в лицето ми, а аз я отметнах назад и вдъхнах соления дъх на реката. След това си позволих да се отдам на спомени.

Тук двамата с Венсан се целунахме за пръв път. Случи се преди пет месеца. Сякаш бе минал цял един живот оттогава. Беше в деня, когато му казах, че не съм сигурна дали искам да го виждам отново. Обясних му, че ще излезем само на една среща и никога повече. Той ме доведе тук и ме целуна. Сега, след като вече го познавах по-добре, бях убедена, че е планирал всичко предварително. Беше решил да открадне сърцето ми, но пък аз доброволно се отказах от здравия разум.

Запитах се дали ще го видя отново и се опитах да спра сълзите, които напълниха очите ми. Не биваше да мисля по този начин, защото това означаваше, че Виолет вече го е унищожила и него вече го няма. Заговорих на водата, която се пенеше под мен:

— Отказвам да повярвам.

— Какво отказваш да повярваш? — прозвуча дрезгав глас зад мен.

Обърнах се и видях мъж в дълго кожено палто, застанал на няколко крачки от мен. Веднага разбрах кой — и какво — е той и не изпитах никакъв страх. Вместо това ме завладя заслепяваща омраза.

— Ти! — извиках аз и се хвърлих върху него, вдигнала ръце със свити юмруци. Той изпусна онова, което носеше, и бързо стисна китките ми, преди да успея да го ударя.

— Е, стига де. Така ли се посреща пратеник? — рече Никола и погледна предмета, който падна.

Сведох очи и когато видях какво има долу, нещо у мен се пречупи.

— Не — прошепнах.

Той пусна ръцете ми и аз се наведох, за да вдигна букета бели лилии.

— Виолет каза, ако книжката не е в теб, да ти обясня какво означават.

— Белите лилии са за погребения. Не ми трябва наръчник за значението на цветята, за да разбера. — Имах желание да го удуша, но вместо това стиснах цветята и ги смачках, изтръгнах цветовете от дръжките и ги изхвърлих през моста във водата. — Какво сте направили с него?

— Безстрашният ни водач отнесе тялото на любовника ти в замъка си на Лоара, където ще се отърве от него, когато намери за необходимо. На мен ми нареди да предам съобщението.

— Какво друго ти беше наредено? — Усетих как коленете ми се подгъват и юмруците ми се свиват, докато тялото ми заемаше защитната поза, на която ме беше научил Гаспар.