Зад нас долових движение, когато двама нума изскочиха от сенките и хукнаха към нас. В същата секунда видях и Артур, малко по-назад, да се втурва към тях.

— Тези човешки същества са мои! — изписка дребничката дама-ревенант, без дори да поглежда през рамо. Тримата мъже се заковаха на място, на няколко метра от нея. Артур остана на разстояние от нума и се провикна:

— Виолет, пусни момичетата!

Без да откъсва очи от нас с Джорджия, тя заговори:

— Ще ти се, Артур, нали? Какво стана със стария ми партньор, който бе на мнение, че човеците не си струват кръвта, която проливаме за тях?

— Това беше твоето мнение, Ви. Никога не съм казвал подобно нещо.

— Познавам те, Артур. Познавам те от половин хилядолетие. Ти си същият човек. Защо не дойде с мен, когато те помолих? Сега вече следваме нов път.

— Никога не съм избирал този път, Ви. Освен това, твърде дълго ти слугувах и тичах всеки път, когато свирнеш. Направих както искаше и Кейт беше изхвърлена от събранията ни. Затворих очи дори когато разбрах, че поддържаш връзка с врага. За бога, дори предадох съобщението ти на онзи… на онзи тип Никола — рече той и посочи с неприкрито отвращение мъжа в кожено палто, застанал неподвижно в сенките. — Открай време ги използваше за информация, но дори за миг не ми мина през ума, че ще се принизиш дотолкова, че да работиш с тях, или че ще започнеш да се кланяш на новоизлюпения им американски нума, за бога.

— Няма никакъв американец, Артур — рече Виолет и се изсмя, когато аз ахнах невярващо. — Измислих си го и се престорих, че съм негов пратеник. Представих се за влиятелна бардиа сред нума, в случай че те откажеха да ми се подчинят. Само че те следват заповедите ми вече повече от година. Ако Люсиен не се беше отметнал от обещанието си да ми донесе главата на Венсан, нямаше да ни се налага да търпим цялата тази простотия с Жан-Батист. Сега вече нума приемат заповеди единствено от мен, а ревенантите много скоро ще бъдат смачкани.

— Искаш да кажеш, че ти се подчиняват ли? — попита недоумяващо Артур. — Четирима нума ни нападнаха в алеята. Ти уби един от тях. След това стоя напълно бездейно, докато Венсан унищожаваше друг.

— Нека кажем, че неколцина бяха проблематични, не ме признаваха, затова с радост се отървах от тях. А и това беше чудесен начин да преценя лично с какви сили разполага Венсан. Обичам да прилагам различни стратегии не по-малко от теб, скъпи Артур.

След като вече всичко си е на мястото, можеш да заемеш полагаемото ти се място до мен. Щом получа уверение във вярността ти, ще ти простя колебанието.

— Никога — заяви убедено Артур като средновековен рицар, какъвто е бил навремето или по-скоро като съименника си, най-великия от всички крале.

Виолет извика гневно и се завъртя толкова бързо, че аз забелязах движението едва когато каратисткият ритник попадна в главата на Джорджия. Тя изкара гнева си на сестра ми.

Хвърлих се към Виолет и ми се прииска да имах нещо друго освен тялото си, за да се бия с нея. Нещо като меч или поне бойна тояга. Бях готова да използвам всяко оръжие, с което бях тренирала, защото никога досега не бях участвала в ръкопашен бой.

Напрегнах се, за да си спомня уроците на Гаспар, когато се приведох, за да избегна нападението, заимствано от някое бойно изкуство. Тя не ми остави никаква възможност да замахна, още повече че сестра ми ме разсея, когато започна да ругае на висок глас, докато се надигаше на длани и колене.

— Бягай, Джорджия! — провикнах се. — Махай се оттук!

— И да те остава да се биеш сама ли? — отвърна възмутено тя. С периферното си зрение я видях да прикляква, след което скочи към нас.

Чух как нума се нахвърлят на Артур и разбрах, че той е твърде зает и няма да може да ни помогне. Тази битка беше изцяло наша и макар двете с Джорджия да бяхме неопитни, разчитах, че съотношението две към едно ще ни даде предимство.

Надеждата ми скоро угасна, когато юмрукът на Виолет се стовари в рамото ми. Чух пропукване, усетих остра болка и се олюлях назад. В следващия момент тя ритна Джорджия в ребрата. Сестра ми отново се подпря на парапета, притиснала ръка отстрани, лицето й беше разкривено от болка.

— Забелязах как гледаш Артур. Да не би да си въобразяваш, че можеш да ми отмъкнеш партньора? — попита Виолет със студен, напълно спокоен глас.

— Доколкото разбрах, изобщо не е твой — засече я Джорджия и на устните й се появи усмивка.

— Ти пък откъде знаеш, тъпо човешко същество? — сопна се Виолет и се врътна към Артур. Ето това беше възможността, която очаквах.

Използвах здравата си ръка и я ударих по главата. Кокалчетата ми изхрущяха в челюстта й. Тя изкрещя от болка и се отплесна назад, но други поражения изглежда нямаше. Виолет беше по-силна, отколкото си представях.

Зад нея Артур се биеше с двамата нума, докато Никола чакаше търпеливо и наблюдаваше от другия край на двора. Жан-Батист беше казал, че е вторият след Люсиен. Макар да беше верен на Виолет, претенциозният нума нямаше желание да си цапа ръцете, като я защитава.

За пръв път нито една от страните не се беше сетила да донесе оръжия. Нума очевидно са планирали мирна среща с Виолет, а пък Артур изглежда й бе имал твърде голямо доверие.

Виолет се провикна:

— Ален! Помогни ми и поеми момичето.

Преди да успея да се защитя, по-дребният от двамата нума се отдели от боя с Артур, озова се зад мен и ме стисна като в менгеме. Раненото ми рамо пламна от болка. Ритах и се дърпах, но врагът ми беше твърде силен и не успях да постигна абсолютно нищо.

Сестра ми нямаше да успее да се справи сама с Виолет. Никой нямаше да ни се притече на помощ, тъй като никой не знаеше къде сме. Виолет ритна Джорджия в главата и аз видях как сестра ми се просва на земята. Обзе ме отчаяние. Нямаше да доживея да видя отново Венсан. Изритах похитителя си отново в напразен опит да се отскубна от ръцете му.

— Пусни я — чу се глас от терасата. Обърнах се и видях Венсан, мургавото му лице беше разкривено от ярост, докато идваше откъм църквата. Без да забави крачка, той подмина огромната статуя на архангела и стисна мраморния меч с две ръце, за да го откъсне точно под ефеса. Размаха го и порази в главата противника на Артур. Каменното оръжие се разтроши от удара.

Обзет от изненада, похитителят ми ме пусна. Аз тупнах на земята като котка и веднага скочих на крака.

— Кейт! — повика ме Венсан, извади меч изпод палтото си и го подхвърли към мен с ефеса напред. Времето забави хода си, докато наблюдавах как сребърното острие описва дъга, усетих кожената ръкохватка и я стиснах здраво. След това времето забърза отново, аз замахнах с всички сили и ударът ми попадна под брадичката на нума. Острието преряза врата му и обезглавеното му тяло се свлече на земята.

Наблюдавах как главата подскача по каменната настилка и оставя след себе си кървава следа. За частица от секундата ми прилоша, след това бях принудена да се овладея. Сега не му беше времето.

Завъртях се и вдигнах оръжието пред себе си, готова за следващия удар. Рамото ме болеше толкова много, че трябваше да стискам зъби, за да не изпусна меча. Пред мен, в далечния край на терасата, Никола тичаше към сенките зад църквата, а Артур се втурна по тъмното стълбище след него.

От лявата ми страна Венсан се бе насочил към Виолет, коленичила до изпадналата в безсъзнание Джорджия. Макар да беше цели петнайсет сантиметра по-ниска от сестра ми, Виолет вдигна отпуснатото й тяло със същата лекота, с която майка пренася детето си в леглото, и пристъпи към перилата.

— Не! — изкрещях аз и изпуснах меча. Втурнах се към тях, след това се заковах на място. И при най-незначителното движение тя щеше да хвърли Джорджия през перилата и сестра ми щеше да загине. „А защо не я хвърли досега?“ Мисълта ми хрумна, докато я наблюдавах как се колебае.

— Какво правиш, Виолет? — възкликна Венсан. Беше учуден. Осъзнах, че той все още не разбира какво става. Изобщо не я подозираше. Никой от нас не я бе заподозрял. Само Джорджия, която в момента висеше над пропастта. Виолет бе застанала като статуя и се вглеждаше надолу към бездната.

Зад нас нума, повален от Венсан, започна да се надига. Кървеше обилно от едната страна на главата, въпреки това, щом се надигна, се заклатушка към нас.

— Виолет, накарай всичките си нума да спрат! — изкрещях аз.

Колкото и да бе необяснимо, тя се подчини.

— Спри, Пол.

Едрият мъжага застина на място. Аз направих предпазлива стъпка към нея.

— Никога досега не си убивала човек, нали? — попитах и се зачудих дали това не е причината за колебанието й.

— Не съм — потвърди Виолет, без да откъсва очи от пропастта. Пусна Джорджия, подпря я на парапета така, че металните перила да поемат тежестта на сестра ми. Достатъчно бе да я пусне и Джорджия щеше да падне. „Не я пускай“ — молех се безгласно. Тялото на сестра ми изглеждаше напълно безжизнено. Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— Защо точно сега? — попитах.

— Нали знаеш формулата, Венсан? Ако ревенант убие човешко същество…

— Се превръща в нума — довърши тихо той.

Паниката ми бе толкова силна, че не можех дори да мисля, въпреки това си наложих да се стегна. Виолет ненавиждаше Джорджия. Беше повече от очевидно, че ненавижда и останалите хора. Имаше ли нещо, на което да държи? Отговорът беше повече от ясен — на себе си.