— Благодаря, Амброуз. — Гласът ми прозвуча отчаяно. Не можех да си позволя да заплача. Ако заплачех, нямаше да мога да спра. А трябваше да бъда силна.

Обърнах се към стълбището и видях, че Артур слиза с Джорджия. Тя беше дошла в съзнание и се облягаше на него. Кърпичката, притисната към устата й, бе червена от кръв. Хукнах по стълбите към тях.

— Погледнах надолу и не видях тялото — рече Артур, щом се добрах до тях.

— Виолет го отнесе. Позвъних на Амброуз и Жан-Батист ще прати хора да го потърсят. — Гласът ми звучеше равнодушно, докато се опитвах да овладея чувствата си. Само още няколко минути и щях да се отпусна, казах си аз и прехвърлих свободната ръка на Джорджия през рамото си.

— Кого е отнесла, Кейти Дребосъчеста? — прошепна Джорджия и се подпря на мен. Беше изпаднала в безсъзнание преди пристигането на Венсан и не знаеше какво се е случило. Нямах никакво желание да обяснявам. Все още не.

— Трябва ли да местим Джорджия — обърнах се към Артур.

— Ранена е, но няма счупени кости. Туристи горе, на високо, я видяха. Най-добре да изчезваме оттук, преди някой да повика полиция.

Тръгнахме надолу и излязохме на улицата, където взехме такси, което тъкмо бе оставило малка група монахини. Вдигнах поглед към базиликата. Двама полицаи бяха застанали на най-горното стъпало и ни наблюдаваха, а хората сочеха към нас. Затворих облекчено очи, когато таксито потегли. Последното, което ми трябваше, бе да ме спрат за разпит.

„Венсан го няма. — При тази мисъл изтръпнах цялата. — Недей. Не мисли за това. Дръж се, иначе няма да успееш да му помогнеш.“

Стиснах ръката на Джорджия, когато тя отпусна глава на рамото ми.

— Добре ли си? — попитах.

— Боли — рече тя. — Устата ми отвътре кърви, където онова адско изчадие ми разклати зъб.

Погледнах към Артур.

— Амброуз каза, ако не се налага да я водим в болница, да я отведем в къщата при Жан-Батист.

— Там отиваме — потвърди той.

— Ааа… Няма да стане! Забранено ми е да влизам там — възкликна Джорджия.

— Не те питам — заяви твърдо Артур. — Ще се обадя на лекар, който ще те прегледа, когато пристигнем. Най-добре да ти осигурим частен лекар, вместо да те водим в болница. Тъкмо ще ти сложим лед на лицето, вместо да висим в претъпканата чакалня на някоя болница.

Той протегна ръка и стисна нейната. Джорджия веднага се успокои и отпусна глава назад.

— Не си въобразявай, че не знам какво правиш, господин Успокояваща Суперсила.

Артур изви уста в подобие на усмивка. За пръв път виждах да се усмихва, откакто Джорджия го нарече гериатрик в кафенето.

— Да престана ли? — попита той.

— Не, за бога — отвърна тя. — Страхотно е. Просто не исках да си мислиш, че си ме заблудил.

Той ме стрелна с поглед и усмивката му се стопи.

— Мислех, че си ти — признах гузно аз.

— Не те виня — отвърна той.

Двамата не откъсвахме очи един от друг, мълчахме, докато накрая аз се отпуснах на седалката, докоснах болезнено пулсиращото си рамо и затворих очи, когато ужасът, преживян през последния половин час, не ме връхлетя отново.

— Какво не е наред? — попита Джорджия.

Въздъхнах дълбоко.

— О, Джиджи — отвърнах и използвах галеното име на сестра ми, останало още от детството. — Докато беше в безсъзнание, дойде Венсан. Двамата с Артур те спасиха, но нума… те го убиха. После отнесоха тялото.

Повече не можех да се владея и избухнах в плач.

— О, Кейти Дребосъчеста. — Тя се отдръпна от Артур и ме прегърна. — Горкичката ми Кейти — рече с неуверен глас и сълзите й потекоха.

Докато таксито пресичаше спокойните парижки улици, двете със сестра ми останахме прегърнати, разплакани.



Лекарят ни чакаше, когато пристигнахме у Жан-Батист. Артур помогна на Джорджия да се настани в хола, излезе и затвори вратата след себе си. Човекът зададе на Джорджия куп въпроси за случилото се, колко време е била в безсъзнание, светна с фенерче в очите й и най-сетне заяви, че е добре. Посъветва я да отиде на зъболекар заради разклатения зъб, след това й предписа студен компрес за челюстта и обезболяващи.

Оказа се, че рамото ме боли, защото имам спукана ключица. Лекарят стегна гърдите и рамото ми с ластичен бинт и ми каза да си сложа лед.

— И на двете ви трябва почивка — разпореди се той.

„Да, сигурно“ — помислих си. Щом върнех Джорджия вкъщи, отивах да търся Венсан.

Докато изпращах лекаря, Артур се появи с пощенски плик. Подаде го на човека, стисна ръката му и го изпрати до портата.

После се обърна към мен. Стори ми се, че много се старае да прикрие аристократичната си студенина. Тази незначителна промяна най-неочаквано му придаде вид на нормален човек, а не на восъчна фигура от някой музей.

— Кейт — рече той, — много се извинявам за случилото се. Трябваше да направя нещо повече и да го предотвратя. Само че Виолет… тя и преди е имала откачени моменти, затова реших, че ще мога да я вразумя. А и нямах представа какво е намислила.

— След като си знаел, че има връзка с нума, защо си мълчал? С мълчанието си излагаш всички на риск — обвиних го аз и усетих как в гърдите ми се надига изпепеляваща ярост. Ако беше направил нещо, сега нямаше да сме в това положение.

— Всички знаеха, че Виолет има връзки с нума. Всички разчитаха на информацията, която тя донасяше. Никой нямаше представа какви ги върши. Когато започна да поддържа връзки с Никола, реших, че го използва, за да се сближи с парижките нума, за да ги дразни. Щеше да пофлиртува с тях, преди ние да се намесим и да ги унищожим. В миналото се е заигравала с враговете, преди да ги убие. Когато обаче Венсан ми каза, че нума знаят как е бил убит Люсиен, заподозрях, че тя — несъзнателно — е издала информацията. Нито за миг не предположих, че работи с тях и си сътрудничат.

Не откъсвах очи от него. Двамата с Виолет бяха заедно от векове. Как бе възможно той да не знае какво е намислила тя? Само че действията му в Монмартър, както и измъченото му лице ме убедиха, че ми казва истината.

Вдигнах поглед и видях, че Жан-Батист слиза по широкото стълбище. Обичайната му изправена, горда стойка я нямаше, докато крачеше към мен. Знаех, че Венсан е любимецът му, заместникът му. Той го приемаше като свой син. Спря пред мен, след това направи нещо напълно неочаквано. Прегърна ме, а аз много се постарах да не се мръщя от болка, когато рамото ми докосна неговото.

— Много ми е мъчно — бе единственото, което каза.

Тези четири думи възроди страха ми от Господ. Та това бе Жан-Батист. Нямаше намерение да ми изнесе дълга реч за това как възнамерява да върне Венсан, нито пък да обсъжда други възможности. Тези четири думи бяха напълно достатъчни и те сякаш казваха „Няма надежда“, защото това бе смисълът им.

38.

Помогнах на Джорджия да се прибере и благодарих на щастливата си звезда, че деди е на работа, а мами не се мярка. Настаних я в леглото и разбрах, че болкоуспокояващото, което взе преди половин час, е подействало. Сестра ми започна да се унася още преди да изляза от стаята. Тъкмо затварях вратата, когато тя ми каза сънено:

— Ще си го върнеш, Кейти Дребосъчеста. Сигурна съм.

Докато се върна в „Ла Мезон“, воините вече бяха изпратени на мисия. Жан-Батист ми каза, че Амброуз е повел отряд към пещерите под Монмартър. Не само защото Виолет си бе направила среща с нума край „Сакре Кьор“, ами защото някои от парижките ревенанти докладваха, че са видели нума в района, така че там бе най-подходящото място.

Жул, който спеше, придружи групата на Гаспар, която се отправи към друг край на Париж.

Други двама ревенанти останаха в библиотеката, където се опитваха да изработят стратегия. Артур с удоволствие предостави всичко, което знаеше за Виолет и навиците й. Той вече бе информирал Жан-Батист за най-важното — планът на Виолет да залови Героя и да смаже парижките ревенанти. Тъй като той бе чул само края на разговора между Виолет и Венсан, аз им разказах всичко. След това обобщих онова, което знаех. Обясних всички подробности около срещата с Гуенел и Бран. Припомних си всички въпроси, които Виолет ми беше задавала за Венсан, и информацията — колкото и подвеждаща и ненадеждна да беше — която ми беше дала за Героя, както и историите й за нума.

Жан-Батист си водеше бележки и когато приключих, той ми благодари по такъв начин, че веднага разбрах, че е желателно да си тръгна. Станах, погледнах първо него, след това Артур, докато не забелязах, че по-възрастният ревенант ме наблюдава нетърпеливо.

— Какво друго да направя, за да помогна? — попитах го аз. През последния час отчаянието ми се беше превърнало в пламтяща решителност и ако сега си тръгнех, не знаех къде да отида.

— В момента не можем да направим абсолютно нищо — рече мрачно възрастният ревенант, — освен да се надяваме, че екипите ни ще измислят нещо.

— Но аз искам да направя нещо. Трябва да направя нещо.

— Ти вече изигра ролята си, мила Кейт. Предупреди Амброуз веднага, след като се случи. Погрижи се за сестра си. Даде ми безценна информация. Сега можем единствено да чакаме. — В гласа му имаше много съчувствие, но като практичен човек той бързо се наведе над бележките си.