– Ние сме напълно зависими от дарителите.

– Окей – смънка той, без да разбира какво общо има това с него. Мигна няколко пъти, щеше му се кофеинът, с който се беше наливал цяла сутрин, някак да можеше да разнесе мъглите из мозъка му. – Значи, ако съм разбрал правилно, някъде липсват някакви пари? – обобщи той, но още докато говореше, усети, че е пропуснал основен момент.

Изабел замига яростно. Свитите устни прогониха и последните остатъци от професионалното ù изражение.

– Нека повторя най-важното – процеди тя и се хвърли в нов монолог за глад, деца и пари.

Този път Александър се постара да слуша внимателно. Независимо какво мислеше за него Изабел, той не беше бавноразвиващ се. И сега най-сетне успя да дешифрира думите ù.

– Давали сме пари на организацията ти. А сега сме престанали. И ти си… ъъъ… разстроена – избра той в крайна сметка.

– Знам, че си го направил за отмъщение. Но аз…

– Отмъщение? – прекъсна я той.

Вече съвсем нищо не схващаше.

– Ами да! Задето аз…

Тя леко се изчерви. Възможно ли беше да го възбужда жена, която поруменява? Но иначе тя приличаше на амазонка, а тази уязвимост само я правеше още по-секси.

– Защото се държах лошо.

– Лошо? Аха, имаш предвид, когато ми каза да си го начукам? – попита той услужливо. – Или когато ми обърна гръб на Арланда? Или може би когато се престори, че не говориш шведски? Извинявай, но стана толкова пъти, че не съм сигурен кой точно имаш предвид.

Руменината се беше разляла към шията ù. Кожата ù беше почти прозрачна, бяла като коприна и сметана, изпъстрена със златисти лунички.

– Значи причината да дойдеш тук да ми крещиш… – продължи той.

– Не крещя – прекъсна го тя.

– Причината за този разговор е: ти си казала нещо грубо, аз съм се скапал, спрял съм парите за фондацията ви и съм предизвикал масова смърт сред децата в Африка? – обобщи той.

– Не цяла Африка. Чад.

– Натам ли беше тръгнала, като се видяхме на Арланда?

– Да.

– Тогава каза Африка – посочи той.

– Предположих, че не знаеш къде е Чад – отвърна тя кисело.

– Хм.

По-голямата част от думите ù му бяха напълно непознати, но какво ли знаеше той. Доста от събитията през последната половин година му се губеха.

– „Медпакс“ развива изключително важна дейност в Чад. Но ние сме малка организация и следователно уязвима. Искрено съжалявам, че те обидих. Бих искала да ти покажа как работим.

Тя взе да вади още папки от платнената си чанта и Александър вдигна ръка да я спре:

– Умолявам те – изстена той. – Само не още документи.

Тя спря и му се усмихна сковано:

– Можеш ли поне да помислиш над казаното?

– Обещавам.

Тя го изгледа с подозрение:

– Това е наистина важно.

– Казах, че ще помисля – сопна се той.

Може би защото току-що беше прекарал цяла сутрин с четирима изпълнени с презрение мъже, чиито семейства вероятно той издържаше. А може би просто нямаше опит с жени като Изабел. Но така или иначе, главата му взе да тупти и цялата тази враждебност му идваше в повече.

Не беше дошъл в Стокхолм, за да го обиждат хора, на които не е навредил по никакъв начин. Поне не нарочно.

– „Медпакс“ започна няколко кампании за ваксиниране. Вършим извънредно важна работа срещу маларията, срещу недохранването. Ние…

– Изабел, ще помисля! – прекъсна я той.

Ако чуеше само дума още за умиращи деца и героични лекари, щеше да се пръсне.

– Това не е някакво глупаво хоби. Нашите лекари променят света. Трябва да разбереш, че…

Александър се изтегна на стола. Отпусна ръка върху масата и я погледна.

– Проблемът е, че нищо не трябва да правя.

Той все още не беше съвсем сигурен за какво всъщност става дума, все още беше твърде пиян, но поне му беше ясно, че говорят за много пари, които тази насилено учтива лекарка искаше да му измъкне.

– Ще проверя, както казах вече няколко пъти.

Идваше му да добави още, че елементарната логика подсказва да не демонстрираш презрението си толкова явно пред хора, от които се мъчиш да изкопчиш пари. Точно сега обаче нямаше сили за спорове.

– Все пак мисля… – започна тя.

– Стига – каза той кратко, изправи се и се постара да не обръща внимание на световъртежа. Може би трябваше да хапне нещо. – Ще ти се обадя – добави възможно най-решително.

Тя сякаш искаше да каже още нещо, но премълча, събра си книжата, напъха ги в избелялата чанта и се изправи.

– Благодаря за отделеното време!

Подаде му ръка. Александър я пое и се ръкува възможно най-делово, макар да почувства внезапен импулс да вдигне ръката ù към устните си и да я целуне. Задоволи се с това да я гледа, докато се ръкуват. Тя имаше дълги пръсти, отрязани нокти, никакви бижута. Ръце на компетентен лекар.

– Ще ти се обадя – повтори той.

Изабел издърпа ръката си и се обърна към вратата със захабената чанта през рамо. Шлиферът леко прошумоля.

Той побърза да ù отвори вратата.

Тя го изгледа продължително и макар да не каза нищо, Александър прочете в сивите ù очи – съвсем същия цвят като на облачен ноемврийски ден, – че и без това ниското ù мнение за него се е потвърдило още повече след днешната им среща. Колкото и да бе необичайно, това го разстрои.

– Довиждане, Изабел – рече тихо.

Тя си тръгна, без да каже и дума, и той дълго гледа след нея.

4

Изабел покани следващата пациентка – жена на нейната възраст, чиито проблеми бяха свързани отчасти с безсъние и стрес, отчасти с майка ù. Докато слушаше разказа на жената, лекарката си помисли, че и тя самата има нужда от помощ по същите причини. Поколеба се дали да не я изпрати при психолог, но реши да се въздържи, като същевременно установи, че колкото и да се старае, не успява да се отърси от ужасното чувство, че не се е представила особено добре на вчерашната среща с Александър де ла Грип.

Написа рецепта, препоръча по-редки контакти с майката и повика следващия пациент. Но при всичките си усилия да се съсредоточи върху работата не можеше да се отърве от неприятното усещане, че се е провалила. Наистина.

„Как е възможно“, питаше се, докато мереше кръвното на пациента и му изписваше лекарство против болки в корема. Тя, която беше известна със своя такт и спокойствие. Все при нея изпращаха всички истерични и придирчиви пациенти, все тя успокояваше измъчените медицински сестри и затрупаните с работа лекари в Африка, все тя четеше лекции в медицинския университет за важността на социалните умения. А сега се натрапи на Александър де ла Грип и се държа като нацупена тийнейджърка. В лъскавия му офис. В богаташката му фондация, от която зависеше оцеляването на „Медпакс“.

Коя дума я описваше най-добре?

Смотана.

Беше се притеснила. Александър се държа толкова мило, че я хвана неподготвена. Никой мъж няма право да изглежда толкова добре, направо е неестествено. Въпреки разрошената руса коса, наболата остра брада и омачкания костюм, той беше толкова привлекателен, че ù беше трудно да го гледа, без лицето ù да пламне. На всичкото отгоре беше богат и с благороднически произход. Не просто богат, ами богат, та богат. Не че тя някога си бе правила илюзии, че животът е справедлив, но това вече беше прекалено. Как можеше да е толкова отвратително несправедлив? Чашата направо бе преляла, когато видя кръвясалия му поглед и усети вонята на алкохол. Как имаше очи да стои в собствената си фирма, сред служителите си, в този вид? Все едно през последната седмица не бе правил друго, освен да купонясва, докато тя се бореше за оцеляването на „Медпакс“. Просто ù дойде в повече. Затова се остави да ù повлияят неща, на които не биваше да обръща внимание, позволи дребнавите ù лични чувства, които нямаха място там, да контролират държането ù, и резултатът се оказа катастрофален. Тя затвори вратата, взе телефона, въздъхна дълбоко и набра Лейла.

– Звънял ли е Александър де ла Грип? – попита я.

– Не. Трябваше ли?

Изабел се отпусна на стола и качи крака на бюрото. Оставаха ù още поне осем, може би и повече пациенти, но реши, че може да вмъкне един кратък разговор.

– Вчера здравата го нахоках. И май го обидих. Отново. Тъй че не, предполагам, че няма да се обади.

– Ясно. А днес как се чувстваш?

– Разстроена съм. Анализирай ме, щом искаш. Къде ми е умът?

Лейла изсумтя.

– Няма нужда да те анализирам, не представляваш никакво предизвикателство за психолога. Вероятно още в утро­бата си държала да се представиш възможно най-добре, вечно се безпокоиш да не се изложиш. Държиш приятелите и колегите ти да се чувстват обгрижвани от теб. Всички ти се възхищават, но не го осъзнаваш, понеже все се тревожиш как да накараш самовлюбената си майка и мъртвия си баща да се гордеят с теб. Пропуснах ли нещо?

Изабел затвори очи и се замисли дали идеята да се обади на Лейла е била добра.

– Беше доста… изчерпателна – отвърна тя кротко.

– Всеки иска да си в неговия отбор, Изабел.

– Само че прецаках всичко.

– Да. Добре дошла в истинския свят, в който човек понякога прецаква нещата. Успокой се.

– Това ли ти е решението? Не е толкова лесно.

– Не, но пък ти не искаш да ти е лесно. Готово. Терапията беше безплатна.

Изабел прие следващия пациент, пиар консултант, който идваше редовно заради проблемите си със съня и дисковата херния. Тя се въздържа да му каже, че може би сънят му ще се оправи, ако престане да изневерява на жена си, и вместо това му изписа болкоуспокояващи и му записа нов час възможно най-далеч в бъдещето. След това изслуша един притеснен журналист, който се оплака от „лека болка в гърлото“, но се оказа с висока температура и в състояние, което Изабел диагностицира като скарлатина още преди да получи резултатите от лабораторията. Когато най-сетне смогна да погледне часовника, минаваше три и тя реши да пропусне кафето с колегите и да се заключи в кабинета си. Хапна сухар с портокалово сладко пред компютъра, докато търсеше „Александър де ла Грип снимки“. Сега изглеждаше още по-мускулест, отколкото при предишната им среща, а и тогава никак не беше хилав. Висок, значително по-висок от нея, която често гледаше дори мъжете отгоре, и докато растеше, все се изкушаваше да се привежда напред.