— Хей, аз съм приятел. Не ме превръщайте в крастава жаба. Аз съм Вен от Атлантида и трябва да поговорим.

Ерин вдигна глава от рамото му и каза с немощен дъх:

— Вярно е, Дженай — тя го погледна със своите огромни сини очи, — той може би току-що спаси живота ми.

Трите жени започнаха да говорят едновременно.

— Какво?

— Кой…

— Ти…

И тогава червенокосата ги прекъсна.

— Вътре. Ще обсъдим това вътре.

Вещиците се отправиха към вратата и Вен ги последва.

— Добре ли си? — попита той Ерин и ръцете му се стегнаха около нея. — Наистина ли си добре? Как е главата ти? Какво ти причини тази гадна светлина?

Тя отпусна глава на рамото му, сякаш бе прекалено тежка и врата й не можеше да я държи.

— Мисля, че съм добре. Вен, това беше черна магия. Кехлибарът ми пееше за мен. Те ме откъснаха от собствената ми сила. Тази вещица трябва да е била по-могъща от всяка друга, която познавам с изключение на тях трите. — Тя посочи вещиците, които влизаха в сградата пред тях.

— Да, е, имаме още по-големи проблеми — каза той, понижавайки гласа си до шепот, така че само тя да може да го чуе. — Познато ли ти е името Калигула?

Тя ахна и пръстите й конвулсивно се вкопчиха в раменете му. Ерин бавно извърна очи, за да огледа лицето му. Той никога не бе виждал толкова бледа кожа върху живо същество. Но тя изрече само две кратки думи:

— Не отново!



Небето над Пюджет Саунд

Вен се трансформира обратно във физическата си форма секунди преди тялото му да се забие с главата напред в ледената вода. Сила, далеч по-стара от тази на Атлантида, бе създала магията на портала, който щеше да го отведе у дома, за да намери Аларик. И някои отговори.

Самият Посейдон знаеше, че отговорите са недостатъчни, помисли си Вен. Ерин го бе помолила да не разкрива на никого името на Калигула, докато тя успее да му обясни някои неща. От погледа в очите й в онзи момент, той имаше усещането, че това е наистина много лоша история.

Главните вещици или каквото бяха там, му се заклеха, че сградата е защитена от вековна магия и че за Ерин ще бъде безопасно да остане през нощта.

Вен беше на косъм да поиска демонстрация, преди да се съгласи, но му направи впечатление, че Ерин бе на път да припадне, както си стоеше на мястото. Затова трябваше да го направи, иначе онази страшната, Беренис или нещо подобно, щеше да изстреля някаква гадна магия към него от вълшебната си пръчка, която пазеше в ъгъла.

В края на краищата го убедиха, че тя наистина ще е в безопасност. Той поиска и получи обещание, че тя няма да прекрачва прага на вратата, докато не успеят да поговорят и си тръгна. Сега Вен трябваше да се прибере и да докладва. Може би и да разбере какъв сложен заговор са намислили вампирите този път. Да събере момчетата и да срита няколко вампирски задника.

Той се гмурна по-надолу и по-надълбоко, мръщейки се на неудобството от това, че му се налага да минава през маса от истинска вода по пътя към родината си. Никой, с изключение на Аларик, не можеше да призовава портала от сушата. Той се спусна рязко в мрака на ледените води, като си пожела вълните бушуващи около него да му помогнат да избяга от остатъчния ужас, който бе изпитал, когато Ерин бе паднала на земята. Това не можеше да е чувство. Той не изпитваше чувства. Прекрасната малка вещица трябва да му е направила някакво странно музикално заклинание.

Да, това трябваше да е.

Той се гмурна още по-дълбоко, призовавайки силата с ума и сетивата си. Представяйки се като принц на Атлантида. Минавайки през вековния ритуал и призовавайки да бъде приет с волята на портала. Вен се гмуркаше все по-надолу и по-надолу. Дълго след спомена за светлината, мелодията на нейната магия все още звънеше в главата му. Отекваше във всяка клетка на съществото му.

По-дълбоко. Порталът все още не се появяваше. Вен не се разтревожи. Принцовете никога не се тревожат или поне така Конлан му бе казвал, достатъчно много пъти. Образът на Ерин проблесна в главата му. Добре, почти никога не се тревожат.

Но първата тръпка на безпокойство се промъкна в съзнанието му, когато липсата на кислород стегна желязната си хватка около белите му дробове.

Принцовете може и да не се тревожат, но бе напълно възможно да се удавят.

Сетивният дълбокомер, програмиран в мозъка на всеки атлант, го предупреждаваше, че преминава безопасната зона. Той се гмуркаше от почти пет минути. След около минута щеше да премине точката, в която белите му дробове да имат достатъчно кислород, за да се върне на повърхността. Атлантите имаха по-голям капацитет на белите дробове.

Иронията от това, атлантски принц да умре в морето, би трябвало да го забавлява, но всъщност само го вбесяваше. С всяка частица от силата, която притежаваше, той изпрати нов призив, преминавайки към официалната реч на ритуала, която никога не използваше, освен по време на церемония или при крайно напрежение.

Портал! Отмъщението на краля изисква вход! Аз служа на Атлантида и на брат ми, върховният принц — ако ме провалиш, проваляш всички нас.

Още един дълъг миг не се случи нищо. Упорството — или споменът за едни ясни сини очи — го тласна още по-надолу, в търсене на познанието, от което се нуждаеше така отчаяно. По-дълбоко и все по-дълбоко. Щрихи на тъмнина танцуваха по ръба на съзнанието му, преди — най-накрая да се появят познатите преливащи сребристо-сини искри и да формират яйцевидна форма под него, докато той рязко се спускаше през ледената вода.

Потъвайки в блещукащата магия на портала, той мигновено се зачуди защо единственият образ, който нахлу в съзнанието му, беше лицето й. И тогава страдащият му от липса на кислород мозък се отказа от борбата, и блещукането се превърна в тъмнина.

Глава 4

Пещера дълбоко под Маунт Рейниър

Каскадите, Вашингтон

Слабата светлина от факли и свещи едва осветяваше стаята достатъчно добре, за да се види говорителят, но лицето му беше по-подходящо за тъмнината.

— Мислете за това, като за празнуване на рожден ден, ако щете. Просто, рожденият ден в случая ще отбележи две хиляди години.

Гласът на вампира звучеше с древна сила, която гърмеше през огромното празно пространство на пещерата, трептеше през влагата и плесента, събрала се по черните стени и стържеше в тъпанчетата на слушателя. Това беше глас, предназначен да утвърди влиянието на собственика си над слабите, робите и страхливите.

Слушателят не беше нито едно от трите. Но бе любопитен.

— И имате намерение да използвате удобен случай, за да направите какво? Да възстановите властта, която сте изгубили преди толкова много дълги години?

— Не съм загубил нищо. Бях зверски убит в разцвета на живота си. — Вампирът го изгледа свирепо. Очите му разпръскваха яростен червен блясък, който прорязваше непрогледния мрак. Но после смехът му звънна, дрезгав и леко ръждясал. Костите на лицето му рязко се открояваха, подчертавайки изпъкналия му римски нос. Правата му черна коса беше оформена в антична военна прическа. — Освен това, Римската империя е отдавна изчезнала и е далеч по-малка от това, което смятам да постигна днес.

Той се плъзна към центъра на пещерата и се качи върху покритата с червено кадифе платформа.

— Светът трябва да чуе името на Гай Юлий Цезар Август Германик отново.

Слушателят остана с безизразно лице, което до известна степен бе постижение, предвид обстоятелствата. Точно така. Може би Холивуд щеше да бъде по-добра цел, като се има предвид усета му за драма.

— Но знаел ли е някога светът това име? Или просто искате да чуете отново името, което са ви дали войниците като дете? Да гърми от безбройните телевизионни екрани, да отеква по улиците? — Той направи пауза и напук на желанието му да остане безстрастен, челюстите му се стиснаха преди да продължи: — Не е ли Калигула името, което искате да направите отново известно?

Най-страшният и презрян император в историята на Римската империя се усмихна и дългите му зъби проблеснаха.

— И така да е какво? Това е мое рождено право. — Той обърна поглед към слушателя, който все още стоеше в сянка, близо до стената на пещерата. — Разбира се, ти знаеш, че не ти вярвам, Дракос.

Най-новият генерал на Калигула най-сетне срещна погледа на новооткрития си… господар.

— Така и трябва да бъде. Моят първи съвет към вас е: никога не се доверявайте на никого.



Дворецът на принц Конлан, Атлантида

— Това не ми харесва — каза Джъстис, докато крачеше по мраморния под във военната зала на Конлан. Вен наблюдаваше как воинът, чийто меч както винаги бе в ножницата на гърба му, кръстосваше дължината на стаята с големите си крачки. Джъстис сновеше без да спира, откакто бяха започнали събранието преди около десетина минути.

След като се срещна насаме с Вен, Конлан извика своите воини на съвещание, за да обсъдят заплахата от Калигула, увеличаващата се активност на вампирите в района на Сиатъл, и онова, което по дяволите, бе направила Ерин Конърс на брат му.

Вен издиша. Да се каже, че е обезсърчен, не бе достатъчно. Той обаче не се помръдна от мястото си и продължи да стои облегнат на стената срещу входната врата на залата. Застанал между всяка възможна заплаха и брат му, както повеляваше дългът и правото му като Отмъщението на краля.