И беше в беда.

Той промени посоката и ускори полета си през смрачаващото се небе, кипейки от ярост. Неприятностите бяха нещо, с което той можеше да се справи.

Те бяха негова специалност.

Докато той трептеше над върховете на дърветата, граничещи със сградата на щаба, видя блед, пулсиращ, оранжево-червен пламък, който заобикаляше Ерин и две тъмни фигури, насочили колове към нея. Вещици или магьосници. Вампирите не използваха пръчки и не обичаха много да са около някакви дървени или остри неща.

Той призова елементите, разсейвайки още повече мъглата, която оформяше тялото му, така че да не предизвика подозрение и се спусна надолу над тях. Двете фигури — определено човешки, един мъж и една жена при по-близък поглед — дори не трепнаха. Ерин се изправи, явно невредима, но замразена, в центъра на кълбо от странна светлина. Тя движеше устните си, но явно или беше загубила гласа си, или пък никакъв звук не можеше да проникне в сферата. Но той можеше да чуе копелетата, които я държаха като затворник и реши да послуша минута-две, преди да ги убие, задето я бяха докоснали.

Да събере информация. Да се държи като шибан посланик. После щеше да изтръгне белите дробове от гръдния им кош.

Жената говореше с нисък глас.

— Не обмислихме всичко добре. Трябваше да изчакаме. Какво ще стане, ако някой от сборището излезе тук и ни види?

Мъжът отговори:

— Хей, аз видях възможност и се възползвах. Той ще ни възнагради добре за това. Просто трябва да я измъкнем от тук, бързо. Колата е на път.

— Очакваш да поддържам този щит по целия път до планината? Аз вече съм уморена, идиот такъв. Тя е много силна — изсъска жената.

Мъжът извади нещо от джоба си, което проблесна с метален блясък на пулсиращата червена светлина.

— Не се притеснявай. Тя ще бъде в безсъзнание в продължение на часове, след като я пронижа с това. — Той се отправи към Ерин и всички мисли за посланици изчезнаха от главата на Вен. В него зарева вълна от първична ярост и той веднага се трансформира отново в тялото си, скачайки напред. Извади кинжал, но промени решението си в последната секунда, завъртя го с дръжката на обратно и го разби в задната част на главата на жената. Не достатъчно силно, за да я убие, но щеше да има адско главоболие.

Червеникавата светлина веднага изчезна и Ерин се срина на земята, вероятно в безсъзнание, удряйки главата си силно.

Мъжът се обърна и ахна, когато видя Вен. Той вдигна в едната си ръка пистолет, а в другата това, което воинът сега видя, че бе игла за подкожна инжекция.

— Приближиш ли се, ще я убия — изръмжа гангстерът, насочил пистолета към Ерин.

— Ти няма да я докосваш — каза Вен, който се насочваше стремително към него, докато изваждаше меча от ножницата си по пътя. — Всъщност, ти вече си мъртвец, заради това, че дори си помислил да я нараниш.

Времето сякаш забави скоростта си до една песъчинка, падаща от пясъчен часовник, когато пръста на мъжа притисна спусъка. В този миг в съзнанието на Вен се появи образът на Ерин, кървяща до смърт на земята, който почти го заслепи от ярост. Оръжията бяха бързи. Куршумите още по-бързи.

Но магията на Посейдон беше най-бърза.

Преди пръста на мъжа да успее да се затегне достатъчно, за да дръпне спусъка, Вен се спусна между него и Ерин и блъсна ръката му, така че пистолетът гръмна във въздуха. После изтръгна оръжието, стовари в лицето на копелето юмрук и се усмихна, когато мъжът падна на земята. Той коленичи, за да провери пулса на Ерин, който беше силен и постоянен и бе облекчен, да види как клепачите й вече потрепват. Мъжът простена и Вен го хвана за врата, като го издърпа от земята.

— Хубав заглушител. Сега ми кажи кои сте и защо сте тук.

Мъжът увисна в ръката на Вен, а краката му ритаха във въздуха, докато се опитваше да премахне пръстите на воина, сключени около гърлото му. Той издаваше задавени звуци, докато лицето му потъмняваше.

— О, грешката е моя. Предполагам, че трябва да дишаш, за да бъдеш в състояние да говориш — каза Вен и разхлаби леко хватката си. — Сега говори, преди да съм те убил само за забавление.

Очите на мъжа се взираха в него с омраза. Но имаше и нещо друго. Ужас, може би.

— Ако ти кажа нещо, те ще ме убият.

— Е, да, мразя да звуча като от нискобюджетен филм, но ако не говориш, аз ще те убия.

— Ти не разбираш. — Мъжът практически изплю думите си към него. — Има убийства и убийства. Покажи на какво си способен.

Тогава той се изсмя в лицето на Вен и в същия момент воинът едва чу острия звук от изстрела, който направи дупка в средата на челото на мъжа. Вен пусна безжизненото тяло на земята и се обърна, за да се изправи пред новата заплаха, само за да види как тъмна фигура до дърветата вдига меч във въздуха и отрязва главата на друга коленичила фигура, държаща пистолет с две ръце. Стрелецът веднага започна да се разтваря в слуз.

Спомняйки си за вещицата, Вен хвърли поглед към мястото, където бе паднала, но видя, че тя е изчезнала. Той се изстреля във въздуха и огледа района, но не успя да открие нищо. Воинът скочи обратно на земята и застана между Ерин, която все още лежеше тихо на земята, и новата заплаха. Слузта почти изцяло бе попила в земята.

— Вампир.

— Да, такъв беше. Какъвто съм и аз — каза този с меча. — Но по-добре вампир, когото познаваш, не беше ли така старата поговорка?

Вен разпозна гласа и се почувства малко по-добре. Съвсем малко.

— Даниъл. Или Дракос. Или каквото е името ти, мисля че беше „дявол, когото познаваш“. И не ме разбирай погрешно, радвам се на помощта, но какво точно правиш тук?

Даниъл пристъпи напред. Той изглеждаше по същия начин, както през онази нощ, в която бе предал своя бивш господар Барабас на атлантите, каквато и извратена причина да го бе подтикнала към това.

— Дяволи, вампири, има ли наистина някаква разлика, метафорично казано? — Даниъл замълча и наклони глава. — Лорд Венджънс. Интересно е… да ви видя тук.

— Аз пък си мислех, че Анубиса те е убила във Вашингтон за това, което направи.

Устата на Даниъл се сви.

— Аз самият се оттеглих от битката, когато тя се появи. За щастие бях зад гърба й по онова време, макар че кой би могъл да каже какво зрение има богинята на нощта? Може би съм ти длъжник за смъртта й през онзи ден.

— Да, тогава смятам, че сме квит. Откъде се взе този кръвопиец… ъъ, не се обиждай? И видя ли покрай теб да минава вещица?

Даниъл посочи към алеята.

— Той караше кола, която паркира точно зад редицата от дървета и след това дойде тук, предполагам за да помогне на този. Не видях жена, нито усетих пулса на някой друг, освен на вас тримата — вече двамата.

Вен погледна надолу към Ерин, която най-накрая се събуждаше, слава на Посейдон. Той отчаяно искаше да я вдигне от земята, но не можеше да се довери особено много на вампир — дори и на този, който може би току-що бе спасил живота му. Вероятно, изобщо не можеше да му се довери.

— Какво става, Даниъл? Защо преследват Ерин? Защо си тук?

Вампирът присви очи и погледна към Ерин по начин, който се стори твърде загрижен според Вен. Примитивен, покровителствен инстинкт, се надигна вътре в него, премина през тялото му и стегна мускулите му.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш веднага. Тук съм, за да направя съюз с Ерин и нейното сборище и няма да търпя никаква намеса в това. — Той се приближи с една крачка до Даниъл, взирайки се право в очите му. — Само да знаеш.

— Само да знаеш — повтори подигравателно вампира, очевидно без да изпитва ни най-малка уплаха, — че аз също се опитвам да защитя Ерин. Той я иска и няма да спре, докато не я получи.

Главата на Даниъл се наклони настрани, сякаш чуваше звуци, които бяха извън обхвата на Вен.

— Трябва да тръгвам. Вещиците се прибират у дома. Ще почистя боклука вместо теб. — Той се наведе и грабна мъртвото тяло, което лежеше в краката им. — Грижи се за нея, ясно? Не сваляй гарда дори за миг. Той е прекалено силен.

Със свръхестествена скорост, така характерна за неживите, Даниъл се стрелна от земята към дърветата, като повдигна трупа и се изстреля във въздуха, както бе направил Вен по-рано.

— За кого в името на деветте кръга на ада говориш, по дяволите? — изкрещя Вен след него, защото вече му беше писнало до смърт от вампирите и техните полуистини и скрити заплахи.

Даниъл се обърна и погледна към Вен.

— О, възможно е той да идва от някакъв единадесети кръг на ада, атланте. Говоря за Калигула.

След като вампирът изчезна, Ерин се надигна и седна, като примигваше и придържаше главата си. Вен коленичи, за да я вдигне от земята, като неспирно шепнеше успокояващи звуци до копринената й коса и обещаваше с жестока решимост да я предпази. Това му беше работата. Нямаше нищо общо с начина, по който тялото му се стягаше, когато бе близо до нея.

Да бе. Как не.

Той видя как по алеята отби лъскава лимузина и три жени, облечени в дълги копринени роби, слязоха и изблъскаха шофьора, забързани към Вен. Воинът се напрегна, но една от тях, която имаше дълга червена коса започна да пее монотонно и той усети силния натиск на магията й върху кожата си, преди тя да е произнесла повече от три думи. Ерин се усмихна на новодошлите, така че Вен донякъде се отпусна.