Тя погледна към силното, гордо лице, което бе започнала да обича толкова много.

— Знам това. Не очаквам нищо друго.

— Ерин, обичам те повече отколкото бих могъл да обичам някой друг, но не мога да те помоля да се омъжиш за мен с тази задача, която виси над главата ми. Би било нечестно — каза той дрезгаво, сякаш думите бяха изтръгнати от дълбините на душата му. Сякаш всичко в него се бунтуваше срещу изричането им.

Точно, както всичко в нея се бунтуваше да ги чуе.

В продължение на няколко минути тя обмисля и отхвърля различни отговори, докато той стоеше до нея с ръце, притиснати до тялото му. Най-накрая Ерин намери перфектния отговор и му отправи най-ярката си усмивка.

— Значи ти си нечестен. Добави го към списъка. Няма да се измъкнеш толкова лесно от това да се ожениш за мен.

Лицето на Вен се озари от безумно щастие.

— Стана доста дълъг списък, моя обичана, певице на скъпоценни камъни и вещице. Ще ни отнеме цял живот да го напишем.

— Обичам те и започнах да чувствам Атлантида като свой дом. Така че цял живот ми звучи доста добре — каза тя замечтано и в този миг устните му й попречиха да каже каквото и да било друго за доста дълго време. Когато той най-после вдигна глава, тя се усмихна и осъзна, че е била права. Най-после си бе у дома. Бъдещето можеше да вещае мрак, но Вен щеше да бъде нейната светлина.

Атлантида се бе пробудила и възродила.