Очите му се разшириха, а след това се стесниха преценяващо. Ако трябваше да си губи времето в чакане на идиота, който бе изпратила Куин, поне сега имаше нещо, което си струваше да гледа. Той се завъртя на стола си, така че да застане срещу нея. С перфектните си извивки и походка, блондинката крачеше през мястото, сякаш го притежаваше.

Кожени ботуши на висок ток, под плътно прилепнали дънки, заоблени бедра, върху които той с удоволствие би сложил ръцете си и вталено черно кожено яке. О, да. Беше точно негов тип жена.

И сигурно сънуваше, защото тя тръгна направо през отрепките, чиито лиги потекоха щом я видяха и спря пред него.

Вен беше свикнал с реакциите на човешките жени към него. По дяволите, след няколко века той знаеше, че го смятат за привлекателен. Тези дни нямаше много двуметрови мускулести воини, които да обикалят наоколо и при това с човешка ДНК.

Тази едва плъзна леденосиния си взор от горе до долу по него и устните й се извиха леко. Би погледнал изпаренията от купчина паунски лайна по пода на двореца с по-голям ентусиазъм.

— Значи — каза тя провлечено, а гласът й бе изпълнен с отвращение, — ти си гордостта на Атлантида?

Тя наперено го заобиколи, облегна се на свободния бар стол от лявата му страна и отново го погледна. После завъртя необикновените си очи.

Вен бе видял и чул повече от достатъчно. Той се изправи в цял ръст, което го направи висок повече от една глава над нея и се взря надолу.

— Закъсня.

Добре, това беше тъпо. За съжаление обаче, бе единственото, което успя да измисли, като се има предвид, че мозъчните му клетки отлетяха на юг при вида на кадифената цепка, сгушена в пропастта между реверите на якето й и онова дантелено нещо, което носеше под него.

Поради някаква причина, той искаше да оближе тази цепка.

И нея.

— О, боже ти си проблем с главно…

— Направи го главно „В“, воине — каза тя. — И вече можеш да седнеш и да оставиш своите 101 тактики на сплашване за някого, който ще се впечатли от тях.

Той седна и я погледна, чувствайки се като пълен глупак.

— Главно „В“? Откъде знаеш…

Тя се усмихна бавно и чувствените й устни се извиха над великолепен набор от зъби. Боже, дори зъбите й го възбуждаха. Изведнъж той се почувства като надървен шибан зъболекар.

Вен се размърда на стола, надявайки се тя да не е забелязала, че дънките внезапно му бяха отеснели.

— Главно В за вещица, воине — каза тя. — Добре дошъл в революцията.

Ерин Конърс направи едно малко заклинание за отвличане на вниманието и пияниците в стаята решиха, че съдържанието на чашите им е по-интересно от двамата души, седнали върху бар столовете. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да напълни дробовете си, които внезапно бяха останали без въздух. Куин не й бе казала, че атлантските воини приличат на оживели гръцки богове и имат способността да изсмукват кислорода от стаята. И че освен като гръцки богове, изглеждат като хищници, които ядат вещици за обяд? Този със сигурност го правеше. Той бе абсолютен алфа-мъжкар и всеки женски инстинкт в тялото й я молеше да побегне… или да скочи в скута му.

Разтревожена от внезапната топлина, обхванала пръстите й и мелодиите, зашепнали в ума й, тя погледна надолу към трите пръстена със сила, които носеше на всяка ръка и видя, как започват да светят и пулсират с топлина и светлина.

Не сега, не сега, помисли си тя и насочи цялата си концентрация върху спирането на магията. Имаше достатъчно проблеми със сборището и без да допуска Стихийната магия да се освободи по време на първата й среща с мъжа. А тя се нуждаеше и от сборището, и от атлантите. Нуждаеше се от всички тях.

След като скъпоценните камъни върху пръстените й утихнаха и пеенето им отшумя, тя най-накрая се осмели да срещне погледа му, обгръщайки мантия от упоритост около себе си като щит.

Ерин реши, че единственият начин да спечели уважението на воина е, самата тя да се превърне във воин. Но как да го направи, когато бе съвсем сама, на двадесет и шест години и единствената магьосница в трите щата, които вярваха в нейната задача. Пое си дълбоко дъх и се подготви да срита някого по задника:

— И така, Вен ли да те наричам? Г-н Венджънс? Ваше височество?

Той повдигна вежда, трепвайки малко от неочакваното ехо на по-ранните си мисли.

— Ваше височество? Куин се е пошегувала с теб. Аз съм просто Вен. Или можеш да започнеш да ме наричаш „скъпи“ сега и да спестим време по-късно.

Дразненето му бе нож с две остриета и тя имаше чувството, че ръба бе от наточена стомана. Но хумора докосна Ерин, която някога знаеше как да се смее. Всичко, което Ерин можеше да направи, бе да кимне.

— Не се ласкай, атланте. Твоят чар не е чак толкова впечатляващ, както може би са те накарали да повярваш. Или жените в Атлантида са доста отчаяни? Да не би при вас да е като в Аляска? Шансовете са добри, но стоката не струва1?

Това си беше чисто перчене. Нямаше нищо, което да не струва в този мъж — той бе стопроцентов, силен мъжкар. Вълнистата, твърде дълга черна коса, обрамчваше изваяни скули. Очите му бяха тъмни като обещание за мъст. Стена от мускулести гърди опъваше черната фланелка, която носеше под коженото си яке. Да не споменаваме избелелите дънки, които обгръщаха огромните му мускулести бедра. Устата й изведнъж леко пресъхна.

Да, тук нямаше нищо, което да не струва.

Той присви очи, но изглеждаше по-скоро замислен, отколкото раздразнен.

— Мислиш ли, че стоката ми не струва, вещице? С удоволствие бих…

— Не тук! — Тя бързо огледа стаята, но изглежда нито един от пияниците не им обръщаше дори и най-малко внимание. Долнопробната кръчма бе прекалено ниска класа за вампирите и техните шпиони, или поне така се надяваше. Хора бяха умирали заради допускането на много по-малки грешки. — Тази дума все още предизвиква генетични спомени за огньове и клади у твърде много немагьосници — промърмори тя.

Той се надигна от стола си с плавно движение, което й напомни за затворена в клетка пантера и застана прекалено близо до нея. Големите опали, които красяха двата й безименни пръста, започнаха да пеят — нисък, настоятелен повик. Тя благодари на богинята, че той не можеше да ги чуе.

— Да се махаме от тук тогава — каза той.

Вен протегна ръка, за да й помогне, но след това спря насред движението и наклони главата си.

— Чуваш ли това? Каква е тази музика?

Ерин усети как кръвта буквално се отдръпва от лицето й. Може би бе благодарила на богинята прекалено рано.



Храмът на Посейдон, Атлантида

Аларик, върховният жрец на Посейдон, се облегна на тънката мраморна колона и скръсти ръце пред гърдите си, докато изучаваше воина, който крачеше пред него, напред-назад из храма.

— От какво точно се притесняваш, Конлан?

Върховният принц на Атлантида хвърли на Аларик раздразнен поглед.

— Не съм притеснен, Аларик. Принцовете не се притесняват. Кралете също, а ти продължаваш да ми напомняш, че трябва да минем през Ритуала на възкачването и коронацията в рамките на следващите тридесет дни или рискуваме да нарушим някоя свещена традиция, или нещо друго — Конлан изсумтя и възобнови темпото.

— Тогава какво е това, което не те притеснява и те кара да препускаш през Храма на Посейдон като плъх, който се опитва да избяга от потъващ кораб, принце мой, станал почти крал? — отвърна Аларик с мек глас. — А свещените традиции са свещени не без причина, но, разбира се, ти знаеш това.

Аларик сдържа нетърпението си, когато Конлан отново спря, обърна се към него и прокара ръка през косата си. Познатият жест сякаш отново изправи жреца пред най-добрия му приятел от детството.

Обезпокоеният принц тревожеше върховния жрец. Обезпокоеният приятел тревожеше мъжа.

— Кажи ми!

— Заради Райли е — каза Конлан, а мъката му личеше в задълбочените бръчки около устата и очите му. — Акушерките казват, че бременността не върви добре. Тя се чувства много зле всеки ден, през цялото време. Вместо да наддаде на тегло и здравето й да укрепне от бременността, тя чезне пред очите ми.

Аларик се изправи.

— А човешкият лекар?

Конлан поклати мрачно глава.

— Нищо. Казват, че бебето е добре и че Райли ще го преодолее. Това е „фаза“. Наричат го сутрешно гадене, което е дяволски глупаво име, защото тя се чувства зле през целия ден. Но Райли е акнаша и като емоционален емпат, тя може да прочете истината зад успокоителните думи. Бебето е в опасност. — Той си пое дълбоко дъх. — Имаме нужда от теб, Аларик. Ти си най-силният лечител от всички.

Аларик призова сила и почувства как елементите незабавно реагираха. От топлината в очите си той знаеше, че те светят в яркозелено от силата, с която ги канализираше. Изпрати мисловна молба към Посейдон и получи същия отговор, какъвто бе получавал всеки път, когато искаше, дори молеше да получи силата, с която да помогне на Райли.

Тишина.

— Посейдон никога не е предоставял на жреците си лечебната сила, в който и да е етап от бременността или раждането, Конлан. Знаеш това. Акушерките от Храма на нереидите са единствените, които могат да помогнат по тези въпроси.