— Никога не бих забил нож в гърба на честен противник — каза Бренан. — За щастие, тези неживи нямат чест.

Бренан хвърли поглед към Алексий, за който Вен почти можеше да се закълне, че бе самодоволен — ако Бренан въобще можеше да бъде самодоволен.

— Вярвам, че това са петдесет процента от моята бройка?

Вампирите трябва да го приеха за знак, тъй като нападнаха едновременно със съскане и крясъци, показвайки зъбите и ноктите си. Алексий извика и се засмя диво, когато се хвърли към тях, като замахваше с меча си и ги пробождаше с кинжала. Вен скочи във въздуха, разтваряйки се в мъгла, като се отблъсна от земята и се материализира отново пред нападателите си.

— Изненада, жалки подобия на Дракула! Наричайте ме просто Вен Хелзинг! Схванахте ли?

Никой не се засмя. Явно чувството за хумор не се пренасяше отвъд гроба. С едно движение Вен отсече главите на трима от вампирите, които бяха много услужливо подредени, рамо до рамо, за да го атакуват.

— Лично подобрение, Бренан! Трима наведнъж! Видя ли?

— Прекрасно, Ваше височество — отговори Бренан, докато издърпваше кинжала си от гърдите на един от вампирите с едната си ръка и хвърляше поредната метална звезда с другата. — Брат ви ще бъде много горд.

Вен разсече още двама с кинжала и меча си, а след това простена, когато вампирът зад него се хвърли отгоре му достатъчно силно, за да забие мръсните си, гнусни нокти от едната страна на врата му.

— Мамка ти! — Той довърши този пред себе си и отметна глава настрани, но не можа да се освободи от дивия вампир, който сега бе увил едната си ръка в косата му и се опитваше да го приближи достатъчно, за да го ухапе. — Дръж противните си зъби далеч от мен! И къде си заврял ръцете си? Ще трябва да се дезинфекцирам след това.

Вампирът вдигна главата си назад и нападна, но Вен замахна с лакът, за да блокира гърдите му въпреки това неживият бе толкова близо до него, че той можеше да усети гранясалия му дъх. Твърде, твърде близо.

— Добре, но не казвай, че не съм те предупредил — заяви той, след което се протегна, без да изпуска вампира и отряза ръката му с кинжала си. Вампирът падна назад с крясъци, но ръката му все още висеше на ноктите си от врата на Вен.

— Със сигурност ще се нуждая от някакъв скапан йод — изръмжа Вен и смъкна вече откъснатата ръка от шията си, като при дърпането му се стори, че половината от кожата му се свлече с нея. Той притисна ръка към обилно кървящия си врат и се огледа наоколо, за да оцени останалата заплаха.

Само за да види, че заплахата вече не съществува. Деветнадесет вампира лежаха навсякъде около него в различни състояния на разлагаща се киселинна слуз. Алексий, чиито ботуши бяха внимателно отдалечени от гадостта, се бе облегнал на стената, а Бренан беше приклекнал на ръба на контейнера за боклук, на метър и половина от земята.

— И така, добра работа, момчета — каза Вен, докато изучаваше внимателно района за следи от още приятелчета на вече окончателно мъртвите вампири.

— Да, много мило от твоя страна, че забеляза. Аз очистих моите шест, между другото — каза Алексий и по устните му пробяга бледа сянка на усмивка. — Ваше височество!

— Още веднъж ме наречи така и ще ти сритам задника, приятелю — отвърна Вен, като се наведе да избърше остриетата си с чисто парче плат, което се вееше на земята от нечия риза.

— Моята собствена бройка също наброява шест, лорд Венджънс — докладва Бренан, скачайки от кофата върху чисто място на паважа. — Вярвам, че ти сам се справи с останалите седем.

— Май малко си свалил нивото, Вен — каза Алексий, като поклати тъжно глава. — В доброто старо време щеше да си убил най-малко десет от тях. Остаряваш, задават се големите пет.

Вен го изгледа свирепо.

— Да, да, смейте се сега, дами. Не сметнахте, че Вен Хелзинг е смешно, но сега ми се смеете? Загубеняци.

Той мрачно прибра меча си в канията, но след това му хрумна ободрителна мисъл.

— Ха! Просто изчакайте докато Съвета ви вземе на мушка за лотарията им със заспали девици. Като високопоставени синове на съответните управляващи домове, знаете, че сте се запътили по същия път на обречените като мен. Но за сега, ние сме свободни да си намерим жени, които отговарят на моите две изисквания: те трябва да бъдат…

Нов глас го прекъсна.

— Да, да, знаем. Безмозъчни и забравими.

Вен вдигна меча пред лицето си още преди второто „да“, но сега свали оръжието и се засмя.

— Схванал си, Кристоф. Безмозъчни и забравими. Спотайваше се, докато се биехме с вампирите, а?

Алексий се изсмя и бутна кинжалите си обратно в калъфите върху бедрата си.

— Педикюрът вероятно му е отнел повече време, отколкото е очаквал.

Кристоф се спусна надолу към входа на алеята, а тялото му трепереше леко от силата на елементите, която бе призовал. Вен знаеше, че Аларик, върховния жрец на Посейдон, имаше някои опасения за неовладяната канализираща сила на Кристоф.

Да. И Аларик не бе единственият, който имаше… опасения.

Вен наблюдаваше как по-младият воин се спуска към земята и ботушите му стъпват здраво на тротоара.

— Мислех, че все още си в Атлантида. Има ли новини? Да не би Райли…

Кристоф вдигна ръка.

— Не, не. Доколкото знам, Райли е добре. Или поне не се е влошила повече от преди. Идвам заради вас, всъщност. Конлан иска да отидеш и да се срещнеш с един представител на главното сборище на вещици в този район. Светлините на Сиатъл или нещо подобно.

— Светлинният кръг на Сиатъл — каза Бренан, с намек за неодобрение в гласа. — Кристоф, може би, щом си удостоен с честта да донесеш съобщение от върховния принц на Атлантида до брат му лорд Венджънс, трябваше да се постараеш да запомниш точните думи.

Лицето Кристоф потъмня. Воинът никога не бе приемал критики от какъвто и да било вид. Докато Вен го изучаваше, си отбеляза наум, че Кристоф явно имаше нужда от сериозно сритване по задника.

Но това беше мисъл, над която щеше да разсъждава по-късно.

— Каква среща? Къде и кога? — попита Вен примирено. Конлан наскоро бе взел решение за създаване на съюз, особено след като сестрата на бъдещата му съпруга се оказа един от лидерите на човешките сили, борещи се срещу контрола на вампирите и шейпшифтърите. — Имам нужда да се почистя, да ми направят няколко шева на врата, може би и да обърна едно сериозно питие, за да се изтрие вкусът на вампирския дъх в устата ми. — Той потръпна. — Гадост.

— Това ще се наложи да почака — каза Кристоф с по-малко враждебен тон. — Срещата трябва да се проведе сега.

От устата на Вен се изсипа порой от думи, които поставяха под въпрос законния произход на всяка вещица, магьосник и чародеец в Северозападен Пасифик. Но накрая воинът отпусна глава примирено.

— Добре, заемам се. Но първо, на някой да му се намира йод?

Глава 2

Сиатъл, Пъб „Розовото прасе“

Вен искаше да смачка нещо. Невероятно много. За предпочитане, лицето на идиота, с когото трябваше да се срещне преди четиридесет и пет минути. Достатъчно лошо бе, че трябваше да отложи планираното забавление тази вечер, за да се срещне с магьосник, а на всичкото отгоре вратът го болеше и имаше чувството, че превръзката, която Бренан бе пльоснал там, не вършеше никаква работа.

Устната му се изви, докато оглеждаше мястото, опитвайки се да избегне непреодолимия импулс отново да погледне часовника. Мръсотия и капачки от бутилки се бореха за място във всеки ъгъл. Миризма на спарена бира и застоял цигарен дим се носеше във въздуха като отвратителен облак. Дори и след всички тези години, откакто Закона за забрана на тютюнопушенето на обществени места бе влязъл в сила, долнопробните заведения като това все още воняха на тези ракови пръчки.

Той изучаваше внимателно загубеняците, отпуснати върху напуканите червени пластмасови бар столове във вертепа, където представителят на сборището бе настоял да се срещнат. Професионални алкохолици. Всички тук бяха професионални загубеняци. Макар че кой друг би висял на място като това посред нощ във вторник?

Е, загубеняци, с изключение на един много ядосан атлантски воин. Мислите му се върнаха обратно към Алексий, който го бе нарекъл „Ваше височество“ и това го накара да се намръщи. Той не харесваше титлата, дори и изречена на шега. Принц Вен, да, добре. Колкото и да не харесваше тази идея, той бе втори на опашката за трона, поне докато Конлан и Райли не започнеха да бълват бебета. Което щеше да е добре да се случи скоро, защото нямаше начин Вен някога да пожелае да изпълни това малко задължение. Крал на седемте острова на Атлантида.

Той потръпна при тази мисъл и изпи бирата си до дъно. Не! Вен си беше много по-добре като ръководител на академията за обучение на воините. Отмъщението на краля, чийто клетвен дълг бе да защитава неговия брат, краля. Като побеждава всеки вампир или шейпшифтър, който реши да похапне малко човеци.

Той погледна към изпочупения рекламен часовник на Будвайзер, който висеше на стената. Може би щеше да срита някой вещерски задник. Особено задникът, с когото трябваше да се срещне, за да обсъди вещеро-атлантския съюз. Задникът, който закъсняваше вече с петдесет и две минути.

Вниманието му бе привлечено от проскърцването на пантите на вратата и погледът му се насочи в огледалото зад бара към човека, който влезе.