Никълъс Спаркс - Пристан за двама

В болницата оставиха Кейти под наблюдение почти през цялата нощ, преди да я изпишат. След това тя остана в чакалнята на болницата, тъй като не искаше да си тръгне, преди да се увери, че и Алекс е добре.

Ударът на Кевин за малко да пукне черепа му и той все още беше в безсъзнание. Светлината на утрото озаряваше тесните правоъгълни прозорци в чакалнята. Дойде новата смяна лекари и медицински сестри и залата започна да се пълни с хора: дете с треска, мъж със затруднено дишане. Бременна жена и нейният изпаднал в паника съпруг нахлуха през летящата врата. Всеки път, когато чуеше гласа на някой лекар, Кейти вдигаше поглед с надеждата да й позволят да види Алекс.

Лицето и ръцете й бяха осеяни със синини, коляното й беше подуто почти два пъти над нормалния си размер, но след задължителните рентгенови снимки и прегледи дежурният лекар просто й каза да наложи синините с лед и й предписа тиленол за болката. Същият лекар лекуваше и Алекс, но не можеше да й каже кога ще се събуди той, понеже скенерът не показал нищо категорично.

— Травмите по главата може да бъдат много сериозни — каза й той. — Надявам се да знаем повече след няколко часа.

Тя не можеше да мисли, не можеше да се храни, не можеше да спи, не можеше да престане да се тревожи. Джойс отведе децата от болницата и Кейти се надяваше да не сънуват кошмари. Или поне кошмарите им да не продължат вечно. Надяваше се Алекс да се възстанови напълно. Молеше се Богу за това.

Боеше се да затвори очи, понеже направеше ли го, пред погледа й се явяваше Кевин. Виждаше кървавите петна по лицето и ризата му, обезумелите му очи. Бог знае как бе успял да я издири, беше я намерил. Беше пристигнал в Саутпорт, за да я отведе със себе си или да я убие, и почти бе успял. За една нощ беше унищожил крехката илюзорна сигурност, която бе успяла да си изгради след пристигането си в града.

Ужасяващите видения, свързани с него не секваха, въртяха се безкрайно в най-различни варианти, понякога напълно променени. На моменти тя се виждаше как кърви и умира на верандата, вперила поглед в мъжа, когото ненавиждаше. Когато това се случи, Кейти инстинктивно опипа корема си, търсейки несъществуващи рани, но после се озова отново в болницата — седеше и чакаше на флуоресцентната светлина.

Притесняваше се за Кристен и за Джош. Скоро щяха да дойдат — Джойс щеше да ги доведе да видят баща си. Кейти се питаше дали ще я намразят заради всичко случило се и опасението извика горещи сълзи в очите й. Закри лицето си с ръце и й се прииска да се зарови толкова надълбоко, че никой никога да не я открие. За да не може и Кевин никога да я открие, помисли си тя, но после си спомни, че той бе издъхнал пред очите й на верандата. Думите „той е мъртъв“ отекнаха като мантра, от която не можеше да се отърси.

— Кейти?

Вдигна поглед и видя лекаря, който лекуваше Алекс.

— Вече мога да ви заведа. Той дойде в съзнание преди десетина минути. Още е в интензивното, така че не можете да останете дълго, но Алекс иска да ви види.

— Добре ли е?

— Доколкото е възможно в момента. Ударът е бил сериозен.

Накуцвайки, тя последва лекаря, който я поведе към стаята на Алекс. Пое си дълбоко дъх и се поизправи, преди да влезе, напомняйки се, че не бива да плаче.

Интензивното отделение беше пълно с апарати и с премигващи светлини. Алекс лежеше с превързана глава на легло в ъгъла. Обърна се към нея с полуотворени очи. Един монитор отстрани постоянно пиукаше. Тя приближи до леглото му и се пресегна да го хване за ръката.

— Как са децата? — прошепна той. Изрече думите бавно. Мъчително.

— Добре са. Джойс ги взе при себе си у дома.

По устните му пробяга немощна, едва забележима усмивка.

— А ти?

— Добре съм — кимна тя.

— Обичам те — каза Алекс.

Кейти едва се сдържа да не се разплаче.

— И аз те обичам, Алекс.

Клепачите му се отпуснаха и погледът му започна да блуждае.

— Какво се случи?

Тя му разказа накратко събитията от последните дванайсет часа, но някъде по средата очите му се затвориха. Когато се събуди отново, беше забравил какво му е разказала, затова Кейти повтори, като се стараеше да звучи спокойно и делово.

Джойс доведе Джош и Кристен и макар обикновено в интензивното да не пускаха деца, лекарят им позволи да постоят при баща си няколко минути. Кристен му беше нарисувала мъж в болнично легло с изписано с пастели пожелание да оздравява по-бързо, а Джош му донесе списание за риболов.

С напредването на деня съзнанието на Алекс се проясни. Вече не се унасяше и макар да имаше адско главоболие, паметта му повече или по-малко се възвърна. Гласът му зазвуча по-силно, а когато съобщи на сестрата, че е гладен, Кейти се усмихна облекчено, най-сетне напълно сигурна, че той ще се оправи.

Изписаха Алекс на следващия ден, а шерифът ги посети в дома на Джойс, за да вземе официално показанията им. Съобщи им, че алкохолното съдържание в кръвта на Кевин било толкова високо, че на практика се е натровил. В съчетание със загубата на кръв, която беше претърпял, било същинско чудо, че изобщо е бил в съзнание и с що-годе ясна мисъл. Кейти не каза нищо, но си помисли, че тези хора не познаваха Кевин и не можеха да разберат демоните, които го движеха.

След като шерифът си тръгна, тя излезе навън и застана на слънце, мъчейки се да подреди чувствата си. Беше разказала на шерифа за събитията от изминалата нощ, но не му бе казала всичко. Не беше казала всичко и на Алекс — как би могла, след като самата тя едва проумяваше? Не им каза, че след смъртта на Кевин, когато тя се втурна към Алекс, всъщност бе плакала и за двамата. Струваше й се невероятно, че дори докато преживяваше ужаса от тези последни часове с Кевин, тя си спомняше и редките им щастливи мигове заедно — как се бяха смели на свои си шеги или как блажено се бяха излежавали заедно на дивана.

Не знаеше как да примири тези противоречиви чувства от миналото си с ужаса, който току-що бе преживяла. Имаше обаче и още нещо, което й бе непонятно: беше останала в къщата на Джойс, понеже се страхуваше да се прибере в своята.

По-късно същия ден Алекс и Кейти стояха на паркинга, загледани към овъглените останки на магазина. Тук-там се виждаха познати предмети: диванът, полуизгорял и килнат на една страна в развалините; лавица, на която преди имаше стоки, обгорялата до черно вана.

Неколцина пожарникари ровеха из развалините. Алекс ги помоли да потърсят сейфа, който държеше в дрешника си. Беше свалил превръзката и Кейти виждаше обръснатото място, където го бяха шили — синкавочерно и подуто.

— Съжалявам за всичко — изломоти тя смутено.

— Вината не е твоя — поклати глава Алекс. — Не си го направила ти.

— Но Кевин дойде заради мен…

— Знам — отговори той и после се смълча. — Кристен и Джош ми разказаха, че си им помогнала да излязат от къщата. Джош каза, че след като си притиснала Кевин, си им извикала да бягат. Твърди, че си опитала да отвлечеш вниманието му от тях. Исках само да ти благодаря.

Кейти затвори очи.

— Не трябва да ми благодариш за това. Ако им се беше случило нещо, не знам как щях да продължа да живея.

Алекс кимна, но без да я поглежда. Кейти подритна малка купчинка пепел, довяна на паркинга.

— Какво ще правиш с магазина?

— Сигурно ще го построя наново.

— А къде ще живееш?

— Още не знам. Може да поостанем у Джойс, но ще се опитам да намеря някое тихо местенце с хубава гледка. Не мога да работя, така че поне да се възползвам от свободното време.

Коремът я стегна.

— Дори не мога да си представя какво изпитваш в момента.

— Като вцепенен съм. Мъчно ми е за децата. Шокиран съм.

— И ядосан?

— Не, не съм ядосан.

— Но ти изгуби всичко.

— Не всичко — отвърна той, — не и най-важните неща. Децата ми са добре. Ти си добре. Това е най-важното. А това тук — посочи той — са просто вещи. Повечето от тях не са незаменими. Просто е нужно време.

Алекс замълча, присви очи и се вгледа към нещо насред развалините.

— Почакай един момент.

Тръгна към купчина овъглени останки и извади една въдица, заседнала между почернелите греди. Беше мръсна, но иначе изглеждаше съвсем здрава. Алекс се усмихна за пръв път, откакто бяха пристигнали.

— Джош много ще й се зарадва. Така ми се иска да намеря и някоя кукла на Кристен.

Кейти скръсти ръце пред корема си и усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Ще й купя нова.

— Не е нужно да го правиш. Имам застраховка.

— Но аз го искам. Това изобщо нямаше да случи, ако не бях аз.

Той я погледна.

— Знаех в какво се замесвам, когато за пръв път те поканих на среща.