— Едва ли си очаквал това.

— Не — призна той, — това точно — не. Но всичко ще се нареди.

— Как можеш да го кажеш?

— Защото е вярно. Ние оцеляхме и само това има значение.

Пресегна се към ръката й и Кейти усети как пръстите му се преплитат с нейните.

— Досега нямах възможност да ти кажа колко съжалявам.

— Ти пък защо съжаляваш?

— За загубата ти.

Кейти знаеше, че той говори за Кевин, и не беше сигурна как да отговори. Алекс явно разбираше, че тя едновременно е мразела и е обичала съпруга си.

— Никога не съм желала смъртта му — поде тя. — Исках само да ме остави на мира.

— Знам.

Тя се извърна колебливо към него.

— Ние ще се оправим ли? Имам предвид след всичко това.

— Предполагам, че зависи от теб.

— От мен ли?

— Моите чувства не са се променили. Все още те обичам, но ти трябва да прецениш дали твоите не са се променили.

— Не са.

— В такъв случай ще намерим начин да се справим с всичко заедно, тъй като съм сигурен, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

Преди тя да успее да реагира, един от пожарникарите ги повика и те се обърнаха към него. Той се мъчеше да изрови нещо, после се изправи и в ръцете си държеше малък сейф.

— Как мислиш, повреден ли е? — попита Кейти.

— Не би трябвало — отговори Алекс. — Огнеупорен е. Затова го купих.

— Какво има вътре?

— Предимно лични документи, но ще ми трябват. Няколко диска със снимки и негативи. Неща, които ми се иска да съхраня.

— Радвам се, че го намериха.

— Аз също — призна Алекс и замълча. — Защото тук има нещо и за теб.

42

След като остави Алекс у Джойс, Кейти най-сетне подкара обратно към вкъщи. Не й се прибираше, но съзнаваше, че не може да отлага неизбежното до безкрай. Макар да не възнамеряваше да остава в онази къща, все пак трябваше да си вземе някои неща.

От чакъла се надигна прах и тя заподскача по дупките, преди най-сетне да спре. Остана да седи в джипа — одраскан и вдлъбнат на десетки места, но с все още изряден двигател — и се загледа към вратата, припомняйки си как кръвта на Кевин изтече на верандата и как той издъхна, забол очи в лицето й.

Не искаше да вижда кървавите петна. Страхуваше се да отвори вратата и да чуе как Кристен и Джош плачат истерично, вкопчили се в баща си. Не беше готова да преживее отново всичко.

Вместо това тръгна към къщата на Джо. Държеше в ръка писмото, което Алекс й беше дал. Когато го попита защо й е писал, той поклати глава:

— Не е от мен — отвърна, а когато тя впери объркан поглед в него, поясни: — Като го прочетеш, ще разбереш.

Докато наближаваше къщата на Джо, Кейти усети как се съживява един спомен. Нещо, което се бе случило в нощта на пожара. Нещо, което беше видяла, но не знаеше как да осмисли. И точно когато реши, че съзнанието й улавя спомена, той се изплъзна. Забави крачка, а когато съвсем наближи къщата на Джо, лицето й се навъси озадачено.

По прозорците имаше паяжини, капакът на единия прозорец беше паднал на земята и лежеше натрошен в тревата. Парапетът на верандата беше счупен и Кейти забеляза, че между дъските са избуяли бурени. Погледът й обходи всичко, но тя не проумяваше сцената пред себе си: ръждясала брава, наполовина провиснала от вратата, мръсотия по прозорците, като че не са чистени с години.

Нямаше пердета…

Нямаше изтривалка…

Нямаше вятърни камбанки…

Тя се поколеба, мъчейки се да проумее какво вижда.

Почувства се странно и някак безтегловна, сякаш се събуждаше от сън. Колкото повече приближаваше, толкова повече къщата сякаш се разпадаше пред нея.

Примигна и забеляза, че вратата е закована с дъска по средата, която я придържа към паянтовата рамка.

Примигна и видя, че част от стената горе в ъгъла е изгнила и там зее назъбена дупка.

Примигна за трети път и установи, че долната половина на прозореца е напукана и счупена, а по верандата има парчета стъкло.

Кейти не се сдържа и се качи на верандата. Приведе се и надникна през прозорците в тъмното бунгало.

Мръсотия и прах, изпочупени мебели, купчини отпадъци. Никъде не беше боядисано, никъде не беше почистено. Рязко отстъпи назад към верандата и едва не падна от счупеното стъпало. Не. Не беше възможно, просто не беше. Какво се беше случило с Джо? Ами с дребните подобрения, които беше направила в къщата? Кейти я беше видяла да окачва вятърните камбанки. Джо й беше гостувала в нейната къща и се беше оплаквала, че трябва да боядисва и да чисти. Бяха пили кафе, бяха ходили и на бар. Сервитьорката ги беше видяла. Кейти поръча вино и за двете…

Но чашата на Джо остана недокосната, сега си спомни…

Разтри слепоочията си, а мислите й трескаво препускаха в търсене на отговори. Спомни си, че Джо седеше на стълбите, когато Алекс я беше докарал. И той я беше видял…

Всъщност видя ли я?

Кейти се отдалечи от рушащата се къща. Джо беше реална. Нямаше начин да е плод на въображението й. Не си я беше измислила.

Само че Джо харесваше всичко, което правеше и самата тя: обичаше кафето си като нейното, хареса дрехите, които Кейти си купи, мнението й за служителите в ресторанта на Айвън беше досущ като нейното.

Десетина случайни подробности изведнъж започнаха да се трупат в мислите й и различни гласове се сблъскаха в главата й…

Тя живееше тук!

Но защо къщата е такава съборетина?

Двете заедно се любуваха на звездите!

Ти гледа звездите сама, затова още не знаеш имената на съзвездията.

Пихме вино в моята къща!

Ти изпи бутилката сама, затова така ти се зави свят.

Тя ми разказа за Алекс! Искаше двамата с него да се съберем!

Тя спомена името му едва след като ти вече го знаеше, а ти през цялото време проявяваше интерес към този мъж.

Тя е била психолог на децата.

И точно с това извинение ти така и не каза на Алекс за нея.

Но…

Но…

Но…

Отговорите започнаха бързо да й хрумват един по един: причината така и да не научи фамилията на Джо, нито да я види да кара кола… причината Джо нито веднъж да не я покани в дома си или да приеме предложението й да й помогне с боядисването… появата й като по чудо до Кейти по спортен екип…

Кейти усети, че нещо в нея рухва, когато всичко си дойде на мястото.

Внезапно си даде сметка, че Джо никога не е била тук.

43

В унес Кейти влезе в къщата си с несигурна крачка. Седна на люлеещия се стол и се загледа към къщата на Джо, чудейки се дали не е полудяла съвсем.

Знаеше, че децата често си имат въображаеми приятели, но тя не беше дете. Да, откакто беше пристигнала в Саутпорт, наистина беше изложена на огромен стрес. Сама и без приятели, непрекъснато озъртайки се през рамо, ужасена, че Кевин може да е наблизо — кой не би се тревожил? Но това достатъчно ли беше, че да предизвика появата на алтер его? Някои психиатри вероятно биха отговорил утвърдително, но Кейти не беше толкова сигурна.

Проблемът беше, че тя не искаше да го повярва. Не можеше да повярва, понеже усещането беше толкова реално… Спомняше си онези разговори, все още виждаше изражението на Джо, още чуваше смеха й. Спомените й за нея бяха толкова истински, колкото и спомените й за Алекс. Разбира се, той сигурно също не беше реален. Може би и него си бе въобразила. А също Кристен и Джош. Може би лежеше вързана за леглото в някоя лудница, потънала в цял един измислен от самата нея свят. Поклати глава, безсилна и объркана, но все пак…

Още нещо я гризеше отвътре, но не можеше да определи точно какво. Сякаш пропускаше нещо. Нещо важно.

Колкото и да се опитваше, не успя да установи какво е. Събитията от последните няколко дни бяха изпили силите й и я бяха напрегнали. Вдигна поглед. По небето вече се стелеше здрач и температурите падаха. Близо до дърветата се бе появила мъгла.

Кейти отмести поглед от къщата на Джо — така я наричаше винаги, каквото и да говореше това за умственото й състояние — пресегна се към писмото и го разгледа. Пликът не беше надписан.

Имаше нещо плашещо в неотвореното писмо, макар да не беше сигурна точно какво. Може би се дължеше на изражението на Алекс, когато й го подаде… Тя усети, че той е не просто сериозен, но и че това е много важно за него, и се запита защо не й е казал нищо по въпроса.

Не знаеше, но скоро щеше да се стъмни и съзнаваше, че не разполага с достатъчно време. Обърна плика и разчупи печата. На избледняващата светлина тя плъзна ръка по жълтите листове, преди да ги разгърне. Най-накрая се зачете:

„До жената, която съпругът ми обича

Сигурно ще ти се стори необичайно, докато четеш тези страници, но повярвай ми, за мен е също толкова необичайно, че ги пиша. Но пък нищо, свързано с това писмо, не е нормално. Искам да ти кажа толкова много неща… и когато се наканих да ти пиша, всичко ми се струваше съвсем ясно. Сега обаче се измъчвам и не знам откъде да започна.