Лора Лей - Под повърхността на звяра

Шера мрачно наблюдаваше Кейн, не можеше да откъсне очите си от него, неспособна да продължава да отхвърля това, което тялото й й говореше в продължение на месеци. Беше разгонена. Усещаше малките пипала на желанието да се забиват в плътта й, настояващи да се предаде на инстинкта за размножаване. Изискваха тя да отиде при човека, който я бе направил своя жена, своя половинка, преди повече от десетилетие.

Господи, дали наистина бе изминало толкова време? Повече от единадесет години. Единадесет дълги, мъчителни години, Шера бе страдала заради една нощ, заради фанатичните планове на един брат, който беше роден ексцентричен и луд, като създателите си. Страдаше за един мъж, който никога не я бе обичал. Никога не я бе желал истински. Ако беше направил нещо, може би, само може би, толкова много други неща нямаше да се случат.

Шера. Бейби. Да! По дяволите, да, бейби, позволи ми да вляза… Споменът за думите му се забиваше като нож в душата й. И колкото повече се бореше със спомените, те ставаха по-ярки.

Кейн Тайлър. Висок, силен, самото му присъствие беше достатъчно да й отнеме дъха, а след това да я изпълни с желание, толкова силно, че почти я смазваше. Докосването му изгаряше сетивата й, а целувката му… Шера изскимтя. Нямаше да си спомня за целувките. Нямаше да си спомня как сърцето й се свиваше при докосването на езика му. Тръпка премина през тялото й, когато тя се изправи на крака, принуждавайки се да се отдръпне от прозореца, да избяга от гледката на Кейн, движещ се с уверена, арогантна мощ през двора.

Колко дълго Меринъс щеше да пази тайната й, питаше се тя, докато прокарваше пръсти през дългата коса, падаща на лицето й. Колко време щеше да измине, преди сестрата да информира брата за детето, което той бе изгубил преди толкова много години? Детето, което бе убито още в утробата й?

Ръката й се придвижи към корема й, плъзвайки се по него с едно призрачно докосване, докато утробата й потръпваше от нужда. Колко често беше мечтала за това какво би било детето? Мечтаеше за интелигентен син с дълбоките, сини очи на баща си или дъщеря с неговата дълга черна коса. Едно дете, което би притежавало най-доброто от двама им.

Шера се бореше да сдържи сълзите си, бореше се с празните мечти, с надеждите, които някога я изпълваха. Животът я беше научил, че няма никакъв шанс миналото да се върне. Че няма смисъл да се съжалява за онова, което не може да бъде променено.

Обичам те, Шера… Думите му шептяха в съзнанието й. Ще се върна, бейби. Кълна се. Ще се върна и ще доведа помощ… Но той никога не го направи. Никога не се върна за нея.

Учените изпаднаха във възторг като научиха, че е заченала. Бяха взети всякакви предпазни мерки, за да се обезпечи животът на детето. Всякакви предпазни мерки, с изключение на една-единствена мисъл за убийство. Смъртта на нейното бебе.

Скимтенето, което отекна около нея не можеше да бъде нейно, уверяваше се Шера. Тя беше плакала за това изгубено дете преди години. Беше плакала, докато душата й прокърви от солената влага на болката й. Беше плакала, докато в сърцето й не бе останало нищо друго, освен празна черупка. До завръщането на Кейн. И заедно с него се върнаха спомените, срещу които се бореше толкова отчаяно.

Ох, Шера. Да, бейби. Толкова си тясна. Толкова гореща и стегната. Вагината й се сви конвулсивно при спомена за пениса му, движещ се вътре в нея. Той беше гледал. Шера помнеше това. Наблюдаваше как всеки сантиметър от мощната му ерекция потъва в горещите дълбини на неокосмената й женственост. Кейн беше очарован от липсата на окосмяване. Обичаше да ближе пълните устни, усещайки как соковете й се плъзгат по езика му.

— Стига — прошепна младата жена, пръстите й се забиха в косата и се вкопчиха, надявайки се болката да разкъса воала на душевното й страдание.

Бяха имали само една нощ. Само осем откраднати часа от времето, през което той би трябвало да я обучава. И я беше обучил, но не на уроците, които му беше наредено да предаде. Вместо това я бе тренирал с пениса си. С целувките си. С докосването на ръцете си. Беше я научил да обича, и след това да мрази. Шера като че ли не можеше да се отърве от омразата и без значение бе фактът, че Кейн е бил толкова безсилен, колкото и тя.

Дейън. Той беше неин брат. Неин верен приятел. Беше един от малкото хора, на които бе имала доверие. Предателството му беше най-лошата част. Меринъс й бе казала, че се е опитал да убие Кейн. Той е бил този, който е пуснал наркотик в храната й. Наркотикът бе причинил нежелан аборт във вече отслабналото й тяло. Нейният брат бе този, който бе унищожил всичко, което някога бе била. И ето я сега, единадесет години по-късно, с измъчвано от страст тяло, страст, която изглежда не можеше да контролира, а сърцето й се разкъсваше от спомени, с които не можеше да се бори повече.

Боже, да! Смучи пениса ми, бейби. Да, Шера, о, по дяволите, о, по дяволите… Той се бе опитал да се отдръпне назад, да се сдържи от това да излее спермата си в устата й, но тя беше отчаяна за вкуса на неговата есенция. Отчаяно искаше да узнае всеки аспект от действията, в които участваха.

Шера облиза устните си при спомена за вкуса.

— Кога ще му кажеш? — Мерк застана на вратата на кабинета, взирайки се в нея с остър празен поглед. Той знаеше, помисли си тя, знаеше добре болката от загубата на всичко, което имаше значение в живота му.

— Кой казва, че ще го направя? — Нямаше как да скрие този факт — Мерк знаеше, че е в период на разгонване. По дяволите, всички знаеха. Нейната миризма бе недоловима само за Кейн. Само той не бе наясно през какво преминава тялото й.

— Не можеш да го криеш вечно. Той не е глупак — Мерк поклати глава и скръсти ръце пред мощните си гърди. — Време е да оставиш миналото зад себе си, Шера.

Жената изръмжа.

— Чудесен съвет и ти също би трябвало да го последваш — каза остро тя. — Когато станеш достатъчно силен, за да приемеш собственото си минало, Меркюри, тогава ще можеш да ме съдиш за това, че не приемам моето.

Това бе удар под кръста. Шера разтърси глава и простена нещастно.

— Мерк, съжалявам.

Мъжът въздъхна уморено.

— Това е самата истина. Но сега ти имаш шанс, Шера. Твоята половинка все още е жива. И той е повече от готов да облекчи болката, която е започнала да се надига вътре в теб. Защо ти е да се бориш? Не заслужаваш ли повече от това?

— Не заслужаваме ли всички? — прошепна тя. — Не мога, Мерк. Не мога — не би могла да понесе загубата на още едно дете. Не би могла отново да понесе да изгуби Кейн. — Твърде много години, твърде много гняв.

— Той е твоят мъж — каза Марк просто. — Скоро няма да приеме „не“ за отговор. Какво ще правиш тогава? Какво ще направиш, когато научи истината, която си крила от него, откакто те е открил?

По устните на Шера премина уморена, горчива усмивка.

— Не знам — въздъхна мрачно. — Просто не знам. А може би тази част от истината ме ужасява най-много, Мерк. Не знам дали бих могла да се изправя срещу наказанието му.

Меркюри бавно поклати глава.

— Започни да броиш дните, Шера. Защото скоро, много скоро няма да можеш да се криеш повече. Кейн ще разбере и когато това стане, ще ти покаже защо е твоят мъж. Може би тогава ще осъзнаеш, колко безсмислена е борбата ти.

Мерк се обърна да напусне стаята и в този момент Шера осъзна колко е прав. Скоро тя нямаше да бъде в състояние да прикрива желанията си. Те щяха да завладеят всяка клетка на тялото й, оставяйки я безпомощна и толкова възбудена, че щеше да крещи за освобождение.

Тя знаеше. Знаеше, защото това беше един цикъл. Всяка година. Всяка дълга пропиляна година, през която бе разделена от него, тя страдаше. Щеше да страда докато умре, което изглежда бе единствената осъществима алтернатива. Да страда, докато го проклина, да го мрази, и накрая, като последна отчаяна възможност, да уверява себе си и природата, че никакво дете никога не ще порасне в тялото й. Беше измамила Док, за да я стерилизира, унищожавайки завинаги шанса си за дете и за мъжа, който бе откраднат от нея. Беше направила немислимото. И сега щеше да страда още повече. Както винаги. Сама.