Рони отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Усещаше омразата му, мрачна и противна, която сякаш извираше от тялото му.

— Няма да отговоря на това — отсече тя, отказвайки да му позволи да види страха й.

— На каква възраст беше, когато той те откри за първи път, спотайваща се като сополива пикла на онези хълмове? Десет? Единадесет? Чука ли те тогава, Рони? Затова ли вървеше след него при всяка възможност, която получаваше?

Младата жена поклати отчаяно глава, чудейки се къде, по дяволите, са хората, които се предполагаше, че трябва да бъдат в къщата?

— Няма да удостоя и това с отговор — тя се опитваше да увеличи пространството помежду им възможно най-много. — Не всеки е извратен като твоите приятели, Реджи.

— Ако знаех за твоя интерес към секса, щях сам да ти го осигуря — подигра се мъжът. — Бих могъл да получа малко удоволствие в леглото си, след като тази глупава кучка майка ти умря…

— Престани — Рони поклати отчаяно глава. — Не намесвай мама в това, Реджи.

Нейната крехка, уморена майка. Рони потрепери при спомена за нея. Рядко си го позволяваше. Спомените бяха тъжни и болезнени. Марджи Андрюс беше твърде деликатна, твърде нежна за живота, който я бе принудил да живее Реджиналд.

— Не намесвай мама в това — подигра се той жестоко. — Добре, ще оставим скъпата ти майка на спокойствие. Изкарай задника си през вратата и влизай в колата ми, за да можем да предприемем малкото си пътуване.

— Защо? — диванът стоеше между тях, но пътят й към отворената врата все още беше блокиран. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, че да тръгна с теб? Да позволя на теб или на някого, когото познаваш, да ме докосне? Това няма да стане.

— Какво ще кажеш за една сделка тогава? — Реджиналд замълча, наблюдавайки я внимателно, а изражението му бе триумфиращо.

— Какво? — той беше луд. Рони можеше само да примигва към него, удивена от това, че той може дори да си помисли, че тя ще продаде собствената си душа за нещо, което той притежава.

— Сделка — повтори мъжът спокойно. — Идваш с мен и позволяваш на момчетата да направят тестовете си, а аз ще ти кажа защо майка ти се бори толкова усърдно да остане скрита в онази планина. Ще ти кажа защо тя ми позволи да я използвам както си искам и както приятелите ми искаха. Ще ти кажа, момиче, кой е истинският ти баща.

За Рони времето сякаш спря. Взираше се в Реджиналд с хипнотизиращ ужас, но и със зрънце благодарност. Благодарност, която стигна толкова далеч, че почти накара коленете й да омекнат.

— Ти не си истинският ми баща.

— Виждам, че това направо разбива сърцето ти — отсече той заплашително. — Какво, смяташ, че си прекалено добра да бъдеш моя дъщеря?

— Мисля, че една змия би била прекалено добра за твое дете, но това е само мое мнение — Рони искаше да го разсее, да го накара да се премести на позиция, достатъчна за нея да прибяга около дивана и да изтича към вратата. Докато той стоеше срещу нея от другата страна обаче, тя беше в капан. — Е, кажи ми, Реджи, защо да ме интересува кой е баща ми? Той не може да е толкова важен или вече си продал информацията.

— Бих ли го направил? — изхили се мъжът. Боже, всъщност се кискаше като стара вещица. Вещиците не бяха ли жени?

— Разбира се, че би, Реджи — Рони запази гласа си спокоен, надявайки се той да не стане прекалено настоятелен да я хване. Виждаше как намерението се промъква в изражението му, а тялото му се стяга в подготовка.

— Не-е, няма да ти кажа, Рони. Не и за всичката земя в Тексас, момиченце. Не без причина. Защото това би коствало собствения ми живот. Но ще ти кажа веднага, ако дойдеш с мен мирно и тихо. — Погледът му, хитър и налудничав, й напомняше за едно бясно куче, което бе видяла веднъж.

Не можеше да му позволи да я изведе от къщата. Ако го направеше, предимството му щеше да бъде още по-голямо.

— Няма да тръгна с теб — каза тя предпазливо, придвижвайки се още малко назад, докато го наблюдаваше, убедена, че е луд. — Тайбър няма да ти позволи да ме вземеш, Реджиналд. Няма да можеш да напуснеш имението заедно с мен. Трябва да тръгваш, докато можеш.

Очите му се присвиха.

— Твоят смрадлив малък котарак е твърде зает, за да се притеснява за теб, момиченце. Няма да приема „не“ за отговор.

Тогава той скочи към нея. Рони знаеше, че има само секунда, за да го заобиколи, само минимален шанс да се стрелне покрай него към вратата. Когато ръката му се пресегна за косата й, тя се раздвижи. Всеки път, когато й се ядосаше, първо сграбчваше косата й. Задържаше я неподвижна за наказанието, което считаше за необходимо.

Рони усети как пръстите му докосват главата й, когато се втурна покрай дивана, крещейки името на Тайбър. Къде, по дяволите бяха всички?

— Кучка — тя почти успя. Беше преминала покрай дивана, когато той я улови за глезена и я издърпа обратно с достатъчно сила да й отнеме дъха, докато тя се бореше да завърти тялото си, да защити корема си и крехкия живот, който растеше там.

Рони скочи върху възглавничките и го изрита с другия си крак, докато той се опитваше да задържи хватката си около нея. Нямаше въздух да изкрещи за помощ. Нуждаеше се от силата си, от съобразителността си, за да се опита да избяга. Ако никой не беше чул виковете й, значи никой не беше достатъчно близо, за да й помогне.

Рони ритна към слабините му и пропусна, но силата, с която уцели бедрото му го накара да политне назад. Тя скочи и се превъртя върху дивана, глезенът й пулсираше от агонизираща болка от грубото извиване на Реджиналд. Накуцвайки, тя се втурна към вратата, крещейки отново името на Тайбър и чувайки как Реджиналд проклина злобно зад нея.

— Казах, идваш с мен — той отново я хвана за косата, този път я удари силно отстрани по главата и я остави замаяна и свита на пода от болка.

— Тайбър — Рони се опита да извика отново името му, да го предупреди, да предупреди някого. Но мракът се затвори около нея, помете съзнанието й и тя знаеше, че само си е въобразила кръвожадния, животински рев, който отекна в главата й.

Глава тридесет и четвърта

Яростта заля Тайбър с бурни, почти задушаващи вълни, когато чу неистовите викове на Рони да отекват из къщата. Меринъс бе тръгнала да търси него и Калън, когато бе видяла Реджиналд да се промъква в имението, ужасена от намерението му.

Тайбър беше в задния двор, когато за първи път чу писъците. Влезе във всекидневната навреме, за да види как копелето замахва със стиснат юмрук и я пронизва в слепоочието с удар, който я изпрати на пода.

Нямаше място за милост. Нито можеше да обуздае яростта, която го разкъсваше. Ревът му отекна през помещението, когато се хвърли към другия мъж, в отчаян опит да смекчи опасността, заплашваща неговата жена.

Оказа се, че Реджиналд е по-бърз и в по-добра форма, отколкото Тайбър бе очаквал. Те се търколиха по пода, по-възрастният мъж сумтеше, докато удряше Тайбър в ребрата с достатъчно сила, за да му отнеме дъха и за да го удари отново след секунда.

Но животното, което Тайбър бе държал внимателно под контрол през целия си съзнателен живот, сега се бе освободило. Нямаше да има спасение, нямаше да има милост за човека, който се бе осмелил да застраши всичко скъпо за Тайбър.

Той неясно осъзнаваше присъствието на другите хора, които вече се движеха из стаята. Рони беше измъкната на безопасно разстояние, а Калън излая заповед към един от останалите мъже да доведе лекаря.

— Тя е жива, Тайбър — извика Калън, когато Тайбър се сблъска с Реджиналд. — Пусни го. Нека мъжете се погрижат за него.

Приглушеният рев на Тайбър накара Реджиналд да пребледнее, препъвайки се назад.

Тайбър се впусна към него. Юмрукът му улучи главата на Реджиналд отстрани и плисна кръв, щом плътта се разкъса. Когато той падна, Тайбър го издърпа от пода, раздрусвайки го безмилостно, докато очите на по-възрастния мъж се изцъклиха.

— Ако ме убиеш знаеш какво ще стане — изхриптя Реджиналд, успявайки да се отскубне от хватката. — Това ще бъде отразено във всички новини, момче. Всички ще разберат.

— Питай ме дали ми пука — изръмжа Тайбър, пристъпвайки след него, докато той се отдръпваше назад.

Устата на Реджиналд се изкриви отчаяно.

— Не съм я наранил.

— Ще умреш.

— Хайде, човече — Реджиналд вече го умоляваше. Промъкваше се назад през стаята, в опит да избяга от Тайбър, докато той го дебнеше безмилостно. — Знаеш, че не съм я наранил.

Тайбър се усмири. Може би щеше да успее да успокои жаждата за мъст, яростта си, ако другият мъж не беше направил решаващ ход. Реджиналд извади малък, смъртоносен пистолет зад гърба си и се прицели в гърдите на Тайбър. Доволна усмивка заля лицето му.

— Умри, котарако!

Тайбър се хвърли настрани, когато оръжието изгърмя. Едновременно с него и няколко други. Претъркулвайки се, той се изправи на крака и видя как тялото на Реджиналд потръпва конвулсивно от улучилите го куршуми. Един в сърцето му. Един точно между очите. Реджиналд падна почти със забавено движение, глухото тупване на тялото му отекна през стаята.

— По дяволите, момче-котка, колко пъти трябва да ти показвам как се убива бясно животно? — каза остро Кейн, като влезе в помещението и побутна предпазливо тялото с крак. — Да, това е начинът, по който трябва да го направиш. Един куршум в подходящия момент.