За няколко дълги и изпълнени с напрежение секунди се възцари мълчание.

— Очаквахме това — въпреки думите, гласът на Калън звучеше уморено и тъжно. — Колко близо сме до приключването на мерките за сигурност?

— Близо — Кейн сви рамене. — Но никоя система не е идеална, Калън. Трябва да се покрие голяма площ, периметрите бяха проучени от всеки ъгъл. През повечето време са спокойни, не потриват нетърпеливо ръце, но наблюдават. Носи се слух, че се опитват да внедрят шпионин.

Рони замръзна, ръцете й се свиха в скута й, докато се бореше да отхвърли собствените си подозрения.

— Тогава го залови — каза рязко Шера, поглеждайки към Кейн. — Защо си тук все пак? През повечето време само говориш, вместо да си вършиш работата.

— Поне проявявам желание за общуване — усмивката му беше напрегната и сериозна. — За разлика от някои в тази къща, аз наистина мога да се държа цивилизовано за повече от пет минути в даден момент.

— О, наистина ли? — провлече тя саркастично. — Странно, не съм го забелязала на фона на всичките малки нападки и полузавоалирани обиди. Прости ми, Кейн. Сигурна съм, че даваш най-доброто от себе си.

Очите му се присвиха. Сцената, разиграваща се пред хипнотизирания поглед на Рони, беше по-добра от всяка сапунена опера, която някога бе създавана.

— Продължавай да ме предизвикваш, Шера, и може да не харесаш последствията.

Подводните течения от емоции се сгъстяваха между тях.

— Не те харесвам и точка — Шера се изправи на крака и погледна към Калън. — Когато имаш истински отговори, Калън, уведоми ме. Всичко, с което той разполага, са проклетите му конспиративни теории, а аз се уморих от тях.

Тя прекоси стаята с високо вдигната глава, дългата й невероятно гъста руса коса се люлееше около раменете й и улови светлината, когато премина през вратата.

— Един ден, много скоро… — промърмори Кейн.

— Остави я на мира, Кейн — гласът на Меринъс беше равен и строг. — Притискаш я прекалено силно.

Брат й я стрелна с изненадан поглед.

— Ще я притискам по-силно, преди да свърша с това — отсече той. — А ти можеш или да наблюдаваш, или да ми кажеш каква, по дяволите, е работата. Изборът е твой, Мери. Така или иначе ще получа отговорите, които искам.

— Стига вече — нареди Калън, чувството му за безсилие очевидно бе достигнало своята връхна точка, когато се изправи на крака и застана пред Кейн. — Разправяй се с личния си живот по друго време — след това се обърна към най-младия мъж от Породите. — Танер, отиди в града тази вечер. Виж какво можеш да научиш от източниците ни. Искам да знам кой и какво участва в това.

— Първо, бих започнал с разпит на нашия нов гост — грубият, отекващ глас, който се включи в разговора, дойде от вратата на кухнята.

Рони разпозна Породата от миналата нощ. Мерк, помисли си тя, така го бяха нарекли. Той се взираше в тях със спокойни, дълбоки кафяви очи, но нищо не можеше да скрие аурата на смърт, която го заобикаляше.

— В смисъл? — попита го Калън тихо.

— В смисъл, че го хванах да се опитва да се промъкне до хангара с оръжията по-рано днес. Когато сложих край на това, един от хората, поставени да го наблюдават, го е спипал да се опитва да проникне в комуникационния офис. Това момче има Жътвар на рамото си, Калън. Не смятам да предизвиквам смъртта.

Глава тридесет и втора

— Искам да накараш Реджиналд да си тръгне веднага — обърна се Рони към Тайбър, когато влязоха в закътаната градина от външната страна на кухнята.

Това беше единственото открито място, където Тайбър и останалите позволяваха на жените да излизат, когато в къщата станеше прекалено задушно. Беше един голям двор, но се простираше нагоре, от стена до стена, където дебели дървени греди придържаха множество лозя. Дори в горещината на деня, това беше едно хладно бягство от напрежението, което бавно изпълваше къщата.

Рони се придвижи по-навътре в малката изкуствена пещера, докосвайки гъстите надвиснали храсти и нискорастящите дървета, които бяха поставени около централния фонтан. Най-различни цъфтящи храсти изпълваха въздуха с опияняващия аромат на цветовете си. Фонтанът пръскаше игриво, изпълваше пространството с влага и създаваше атмосфера на чувственост и отмора. Атмосфера, с която Рони се бореше отчаяно, докато се опитваше да убеди Тайбър, да отпратят баща й от имението.

Тя сложи длан на корема си, в опит да успокои нервите, разтърсващи стомаха й. Силната възбуда, от която бе страдала през последните няколко дни постепенно се притъпяваше. Беше бременна и ужасена. И бе по-изплашена, отколкото някога през живота си.

— Рони, остави ни да си вършим работата — каза й Тайбър меко, когато тя се обърна към него. Гледаше я с топлина и загриженост, пред които тя още не можеше да се изправи.

— И каква точно е работата ви? — попита го горчиво. — Да стоите тук и да чакате някой да ви убие? Да чакате Реджиналд да направи това, за което е дошъл?

— Моята работа е да предотвратя всички заплахи насочени към това имение — гласът му се бе снижил, но Рони чу грубото тътнене, отекващо в гърдите му. — Мислиш ли, че не мога да те защитя?

Рони извъртя разочаровано очи.

— Това няма нищо общо с вярата ми в теб, а с това, че знам на какво е способен Реджиналд — ръката й разсече въздуха помежду им и Рони едва не опря носа си в неговия.

Тя почувства как страхът се надига в нея, усещаше болезнено, отвратително напрежение в стомаха си, което я предупреждаваше, че Реджиналд е по-озлобен от всякога. Беше стаено в погледа му, в хитрото подмятане, когато го измъкнаха от къщата миналата вечер. Той беше затънал до шия в неприятности и беше решен да забърка и нея в това.

— Забравяш, че го познавам толкова добре, колкото и ти, Рони — напомни й Тайбър внимателно. — Знам на какво е способен.

Ненавиждаше сдържания тон на гласа му. Сякаш подбираше всяка дума, всеки ход с нея. Сякаш й даваше само части от себе си, които искаше тя да види.

— Защо му даваш шанс, Тайбър? — искаше й се да изкрещи, но задържа гласа си до предпазливо съскане, като продължи да се движи по-навътре в двора. — Защо? Рискът е прекалено голям.

— Какво може да направи той? — попита я Тайбър логично. Рони мразеше логиката. Мразеше неговата логика. Така спокойна и самоуверена. — Трябва да разберем кой го е наел и какво иска. Ако го отпратим, може да не разберем, докато не стане твърде късно да предотвратим заплахата. Не можем да рискуваме, Рони.

— Вместо това рискуваш живота си — тя поклати глава, напъха треперещите си ръце в джобовете на дънките си и седна на една от широките каменни пейки в най-отдалечения край на двора.

— Моят живот е изложен на риск всеки ден, бейби — мъжът въздъхна тежко, седна до нея и я придърпа в прегръдките си. — Мислиш, че не знам за какво се тревожиш толкова силно? Че не знам, че носиш детето ми, Рони? Че не бих могъл да почувствам промяната в тялото ти, когато това се е случило?

Рони замръзна в ръцете му.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

— Когато Меринъс забременя, периодът й на разгонване приключи. Отчаяната нужда не те докарва до лудост вече, Рони. Утихва — Тайбър се сгуши в шията й, топлият му дъх облъхна кожата й с такова удоволствие, че тя потръпна.

— Това не означава нищо — тя се опита да отхвърли думите му, да запази ума си от мъглата на желанието, когато друга, по-силна възбуда започна да я изпълва. — Само защото Меринъс е бременна не означава, че и аз съм.

Естественото желание беше нещо, което тя си мислеше, че никога няма да почувства отново.

Нещо, без което можеше да мине. Би могла да отблъсне Тайбър много по-лесно, ако не я подлудяваше от желание да го чука само с усещането на дъха му по шията си.

Рони неволно се изви под милувката, дъхът й секна в една въздишка от копнеж. Сенчестата, подобна на пещерна атмосфера внезапно стана гореща, прекалено влажна, и я направи свръхчувствителна, всмука я в земната страст, която винаги я разтърсваше само като погледнеше към Тайбър.

Той се засмя. Звукът беше нисък, горещ. Повдигна я към себе си и я завъртя, докато тя седна в скута му с лице към него.

— Позволи ми да стана — тя се бореше с него, но в сърцето си знаеше, че не иска да бъде освободена.

Ръцете му я задържаха лесно, докато се взираше в нея, очите му се присвиха и станаха по-тъмни и напрегнати. Рони потръпна под погледа му.

— Още искам да те чукам лудо. Точно тук, Рони — прошепна той порочно, ръката му се плъзна нагоре по бедрото й, под меката памучна риза, след това се изви около заоблеността на гърдите й.

Рони усети как връхчетата на зърната й пулсират в очакване. Те болезнено туптяха за неговото докосване, за устата му, предвиждаха усещането на езика му, драскащ по тях еротично. Утробата й се стегна от желание, женствеността й се овлажняваше, подготвяйки се за нахлуването, за което крещеше всяка клетка на тялото й.

— Някой ще ни види — Рони се опитваше да не диша тежко. — Освен това спорехме…

— Ти спореше, аз не бях съгласен — отбеляза Тайбър, гласът му беше по-малко търпелив, когато избута ризата й над закръглените хълмчета на гърдите й. — И приключих с несъгласията. Сега ще започна да пирувам.