Тайбър се обърна към брата на Меринъс, адреналинът все още препускаше в него, яростта удряше като чук в мозъка му.

— Наречи ме още веднъж момче-котка и ще натикам този пистолет в задника ти и ще те застрелям със собствените ти шибани куршуми — изръмжа яростно, когато застана лице в лице с другия мъж. — Няма да ти хареса това, с което се захващаш, така че се разкарай, Кейн.

Кейн примигна към него. Сините очи, по цвят доближаващи се до тези на Рони, обикновено сурови и студени, като че ли се разтопиха леко. Ръцете му се вдигнаха към раменете му.

— Примирие? — предложи той.

Тайбър пое остро дъх и разтърси глава, борейки се с яростта, която сякаш не отслабваше.

— Как е успяло копелето да влезе в къщата? — обърна се той към Калън. — Мислех, че Мерк го пази. Какво, по дяволите, е станало?

— По някакъв начин, е хванал Мерк неподготвен. Ударил го е доста здраво — Калън кимна с глава, давайки знак на двама от хората си да издърпат тялото на Реджиналд от стаята. — Хванахме го, Тайбър. Всичко свърши — водачът на Прайда го потупа по рамото и въздъхна уморено. — Отиди при жена си. Тя ще има нужда от теб, когато се събуди.

* * *

Рони вече беше будна, когато Тайбър влезе в спалнята. Меринъс седеше до нея на леглото и й говореше тихо, докато Рони притискаше една влажна кърпа към лицето си.

Ризата й беше разкъсана, рамото й одраскано, страната на лицето й вече беше синя. Тя беше най-красивата гледка, която някога бе виждал.

— Мъртъв ли е? — Тайбър беше очаквал сълзи, може би съжаление. Но очите й блестяха с горчива надежда да е.

— Съжалявам — прошепна Тайбър към нея, когато Меринъс се изправи на крака и тръгна да излиза от стаята.

— Тайбър, направил си това, което трябваше — тя спря до него, вдигна ръка и потри рамото му утешително. — Не се самообвинявай. Сигурна съм, че не си имал друг избор.

Нямаше друго приемливо решение, помисли си Тайбър. На никой човек, който бе отгледал дете и бе злоупотребил с него, не трябваше да му бъде позволено да живее.

Тайбър наблюдаваше Рони, докато вратата се затвори безшумно зад Меринъс, и виждаше болката и страха, които тя се опитваше да скрие.

— Той не ми беше баща — гласът й се прекърши. — Защо мама не ми е казала, че той не ми е баща, Тайбър? Защо го е скрила от мен?

Сякаш нещо вътре в нея се разби безвъзвратно. Тайбър се придвижи бързо до леглото и я притегли в прегръдките си. Сърцето му се късаше заради нея.

— Не знам, бейби — прошепна той с болка.

— Тя обичаше баща ми — ръцете й стиснаха плата на ризата му. — Знам, че е така. Тя ми го каза. Защо е стояла с това копеле? Защо му е позволявала да я наранява?

Тайбър усещаше как яростта пулсира вътре в нея, болката от годините на пренебрежение и емоционално насилие. Той не беше способен да я предпази от всичко, без значение колко усърдно се опитваше. И дори сега, не можеше да я предпази от пълното осъзнаване на живота, пред който бе изправена. Животът, пред който щеше да се изправи тяхното дете. Можеше само да я държи и да се моли.

— Бих дал всичко, което съм, за да ти отнема тази болка — Тайбър се отдръпна назад, гледайки надолу към Рони, сърцето го болеше за нея дори когато душата му ликуваше от знанието, че именно той притежава сърцето й. Рони не го мразеше. Не се страхуваше от животното, което понякога се освобождаваше. Тя приемаше всичко от него. И ако можеше, би дал всичко, което имаше, за да я спаси от тази болка.

Очите й бяха тъмни езера от объркване и страдание, но той можеше да види доверието й в него. Необходимостта й от него.

— Не мога — въздъхна най-сетне младата жена. — Няма да променя нищо, Тайбър. Нищо, ако това означава, че не мога да те имам целия. Останалото няма значение, нищо по-различно от бележка под линия, каквато бе бруталността на Реджиналд. Мога да живея с това. Но не бих могла да живея без теб.

Как можеше Рони да направи такова нещо за него? Да накара гърдите му да се изпълнят с гордост от подобни простички думи? Да го накара да се почувства така, сякаш можеше да завладее света само с нейната усмивка за подкрепа?

— Винаги ще ме имаш — закле се Тайбър, гласът му беше дрезгав. Емоцията, която го бе завладяла изненада дори него. Рони изпълваше всяка частица от него. — Винаги, Рони. Винаги ще ме имаш.

Тя докосна бузата му. Почти конвулсивно, ръката му се повдигна към нейната и я улови, поднесе я към устата му и постави една гореща целувка върху дланта й, целувка, с която сякаш казваше, че душата му й принадлежи.

— Тогава аз съм щастлива — младата жена въздъхна, с една уморена, изтощена, лека въздишка. — Прегърни ме, Тайбър. Легни до мен и просто ме дръж. Полежи с мен.

Той я отпусна на леглото, притегли я в прегръдките си и я задържа плътно до гърдите си. Главата й се пъхна под брадичката му. Рони се намести до тялото му толкова естествено, колкото дишането. Успокоително. Стоплящо.

— Нашето дете ще бъде обичано — прошепна тя сънливо.

— Винаги, Рони. Ще бъде обожавано — той знаеше, от дълбините на душата си, че не би могло да бъде по друг начин.

Тя въздъхна тежко, отпускайки се на него, когато събитията от последните дни най-сетне изсмукаха остатъка от силите й. Тайбър чу как дишането й стана по-дълбоко, усети как тялото й се отпуска и позволи на една сълза да се отрони бавно от окото му. Тя беше неговият подарък. Неговата душа. С нея бе дошло спасението за един човек, който се бореше ежедневно с животното, което се криеше вътре в него. С нея, той най-сетне бе открил своя мир.

Глава тридесет и пета

Арън Лоурънс стоеше неподвижен, замръзнал, очите му не се откъсваха от телевизионния екран. Миналото го заливаше със силата на приливна вълна. Думите, проникващи във вцепененото му съзнание, съдържаха малко смисъл. Всичко, което виждаше, бе лицето й. Едно лице, което мислеше, че никога няма да зърне.

Вероника Андрюс. Дъщеря на Реджиналд и Маргарет Андрюс. Душата му изкрещя в знак на протест. Тя не беше нищо за копелето, което го бе предало. Тя беше негова. Негово дете. Последната му връзка с жената, допълваща душата му. Жената, която бе избягала ужасена от престъпленията, които смяташе, че той е извършил.

Неговата дъщеря. Той се бореше да сдържи сълзите и мъката си. Тя приличаше толкова много на майка си. Същата нежна извивка на челото, тъмносини очи, извивката на бузата. Страхът, който правеше лицето й бледо.

Репортерите бяха като глутница животни, докато я преследваха. Разкъсваха дрехите й. Крещяха към нея. Той гледаше записания репортаж и в гърдите му кипеше ярост.

— Разбери имената им — Арън дори не погледна сина си. Сет щеше да се погрижи за всичко. Той щеше да знае какво да прави сега.

Челюстта му се стегна, докато се бореше с гнева, надигащ се вътре в него. Белегът на шията й беше нещо отвратително. Чудовищно. В продължение на месеци, въпреки неутралната позиция на Сет по отношение на Породите, Арън беше изразходвал много пари, в опит да унищожи животните.

Докато следеше внимателно новините, видя краткото интервю, което дойде по-късно и след малката сватбена церемония на дъщеря му и нейния домашен любимец той уморено си призна, че финансирането ще трябва да спре. Но само при положение, че тя е щастлива.

Арън се намръщи. Какво щеше да стане, ако не беше? Ако по някакъв начин е била принудена да участва в това? Тогава, той щеше да я отведе у дома. Щеше да се погрижи за нея. Да й даде всичко, което не бе могъл да й даде през целия й живот. Можеше да бъде неин баща.

Това е, помисли си той. Надеждата се надигна у него. Сет би могъл да направи това. Разбира се.

Арън знаеше, че ще трябва да убеди сина си да го направи по неговия начин. Сет беше прекалено прям, прекалено дяволски честен. Имаше дни, в които би заподозрял, че бащата на момчето е друг, ако не беше фактът, че приличаше дяволски много на Арън.

Същата тъмно кестенява коса и стоманеносиви очи. Същите аристократични черти на лицето. Сякаш се взираше в огледалото на миналото, когато погледнеше към сина си. Но той беше добро момче, напомни си Арън. Силен. Жилав. Достатъчно едър и достатъчно умен, за да получи онова, което искаше, когато го поискаше. Той не трябваше да бъде мамен. Не както баща му.

— Не можеш да й кажеш — Арън се обърна към Сет, виждайки твърдата решителност, която се четеше по лицето му. — Обещай ми, Сет. Кълна се, ако не й кажеш истината, аз никога повече няма да те лъжа.

Една цинична усмивка премина по лицето на Сет, въпреки че не гледаше към баща си. Взираше се в телевизора. Още едно от редките интервюта с целия Прайд.

— Ти винаги ще ме лъжеш, Арън — Сет сви широките си рамене примирено.

Арън трепна. Той не го беше наричал „татко“ от толкова дълго време, че Арън беше забравил как звучи.

— Не можеш да й кажеш, Сет — мъката се заби в сърцето му. Ако Сет й кажеше истината, тя никога нямаше да му прости. Никога нямаше да го нарече татко.

Сет въздъхна дълбоко.

— Няма да й кажа.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди го Арън. — Трябва първо да проследим нещата. Нека момчетата ти проверят хубаво. Наистина хубаво. Увери се, че тя е щастлива.