— Каква лудост те е обхванала, та да се чукаш с този изрод? — каза презрително баща й, крачейки из стаята. Дишането му бе тежко, всяка фибра от тялото му излъчваше ярост.

Реджиналд Андрюс беше едър мъж, не толкова мускулест и висок като Тайбър, но достатъчно силен, та гневът му да накара Рони да потрепери при спомена за побоищата. Тя вече не бе дете. Не допускаше да я малтретират, но никога не забрави страха от баща си и побоищата му. Нито пък омразата си.

— Връщай се там, откъдето си дошъл — каза му рязко момичето, като продължи да се взира в телевизионния екран. — Те грешат…

Рони бе живяла добре без Тайбър, дори и след начина, по който бе белязал кожата й, унищожавайки мечтите й. Бе преживяла безкрайните заплахи и опити за нападения от страна на кредиторите на баща си, и го бе направила сама. Можеше и щеше да премине през това.

— Мислиш ли, че би могла да ме излъжеш? — изплю Реджиналд, приближавайки се до дъщеря си. Дръпна я рязко, като я накара да го погледне, а кървясалите му кафяви очи бяха потъмнели от ярост. — Поглеждаш ли се в огледалото достатъчно често, за да видиш това отвратително петно на врата си, Рони? Или ти се гади прекалено много при спомена за това как си отваряла краката си за едно животно?

Рони го погледна подозрително. На него не му пукаше за нея по един или друг начин, и тя имаше достатъчно здрав разум, за да го разбере. Силно се съмняваше да го е грижа с кого се чука тя, което означаваше, че зад гнева му имаше нещо повече от родителска загриженост или лична обида.

— Махни си ръцете от мен, преди да съм се обадила на последния ти работодател, за да му кажа къде точно се намираш — Рони говореше тихо, но не криеше омразата към баща си, която напираше вътре в нея.

През последните три години го бе виждала не повече от десетина пъти. И никое от тези посещения не бе приятно. А това бе най-неприятното от всички.

— Рони, ти пропадна и съсипа всичко — извика яростно той, но не я освободи. — Почти те бях омъжил, момиче. Господин Търнс би платил, за да те използва, а ти позволи на този котарак да те има за нищо.

Ах, значи най-сетне стигнахме до същината на въпроса, помисли си момичето подигравателно. Колко типично за Реджиналд! Сключването на брак с шефа му обаче бе малко крайно.

— Да се омъжа? За твоя шеф? — Рони се изсмя. — Затова ли се появи, Реджи? Смяташ, че бих искала да имам нещо общо със змиите, с които общуваш? Аз не мисля така. Грижа се сама за себе си. Това е, което правя.

Което винаги бе правила. Рони отново се обърна към телевизора и дъхът й почти секна при вида на записаните интервюта с петте Котешки породи. Гласът на Тайбър изпрати прилив на топлина по цялото й тялото, с която дори не се опита да се пребори. През годините се бе научила да не се бори с това. Само щеше да я заболи, още повече ако го направеше.

— Гадно шибано животно! — презрително повтори баща й. — Ще бъда истински късметлия, ако остана жив, след като някой види белега на шията ти, Рони. Обзалагам се, че онези копелета от Съвета ще се радват да се сдобият с теб.

През Рони премина вълна от страх и тя отново се обърна към него. Колко ли е отчаян, запита се момичето. Не бе толкова глупава да мисли, че някаква бащина връзка ще го възпре да продаде информацията си на най-висока цена. Той щеше да я предаде, и това щеше да му отнеме само един удар на сърцето, ако вече не го бе сторил.

— Не ме гледай така, момиченце — устата му се изви с отвращение. — Не съм тръгнал да казвам на никого. По дяволите, сякаш искам да се разбере, че някакъв мръсен котарак е чукал детето ми.

Рони почти трепна на края. Почти. Той не я бе чукал, дори не я бе целунал. Единственото, което бе направил, бе да я маркира, и да унищожи завинаги възможността й някога да бъде с друг мъж. След това я бе оставил по начин, който караше бягствата на баща й да бледнеят в сравнение с неговото.

— Тръгвай си, Реджи — Рони изключи телевизора. — Точно сега не се нуждая от теб, както беше и през последните години. Нямам никакви пари и не искам да търпя глупостите ти. Просто си върви.

Младата жена бе разбрала, че няма да й послужи за нещо добро, ако се нуждае от него. В момента, в който Реджи решеше, че тя може да разчита на него, той винаги я изоставяше.

— Можеш да използваш това, Рони — каза най-накрая мъжът, носовият му глас звучеше така, сякаш се опитваше да я подкупи. — Можем да им дадем история, която ще ни направи милионери. Няма да се налага да се притесняваме повече за пари.

По тялото й се разля ужас, примесен с вълна от отвращение. Не бе виждала баща си от месеци, а сега той бе тук. С нов план, с нова идея за бързо забогатяване и за пореден път не го бе грижа как щеше да я използва, за да постигне целите си.

Беше време да си тръгне. Рони безмълвно си призна, че няма начин Реджиналд да запази тази тайна за себе си. Може би разполагаше най-много с няколко дни, за да си събере багажа и да избяга.

Огледа малката къща, в която бе живяла през целия си живот. Не бе много, но бе всичко, което притежаваше. Домът, за който майка й бе мечтала, но не бе живяла достатъчно дълго, за да му се наслади. Сега щеше да го изгуби.

Малката къща вече не бе обикновена барака, каквато бе някога. Работата като счетоводител, която Рони бе намерила в Морхед, й бе позволила да я стегне. Бе купила нови завеси и уреди, удобно канапе в тъмен, горско зелен цвят, съчетано със столове, малка яркочервена масичка за кафе, която по цвят си пасваше с другата маса и деликатна стъклена лампа. Имаше и ново легло, а не матрака на пода, който бе използвала в продължение на години. А сега трябваше да си тръгне от всичко това.

— Върви си — каза му отново младата жена. — И си дръж устата затворена, освен ако не искаш да умреш. Съветът звучи ли ти като нещо, с което наистина искаш да се замесваш, Реджи? Те ще те убият, преди да ти платят и цент — каза тя, макар да знаеше, че няма шанс той да се вслуша в нея.

Ярост потече през вените й като киселина, разяждаща спокойствието, което младата жена бе успяла да намери в живота си през последните петнадесет месеца. Точно от това се нуждаеше! Да бъде въвлечена в нещо толкова опасно, че да накара щуротиите на баща й да изглеждат като чаени партита.

— Ще си тръгна. Но ще се върна. Помисли за това, Рони. Копелето те изчука и те остави. Какво му дължиш? Накарай го да си плати, както трябваше да направиш още в самото начало.

Реджиналд хвърли на дъщеря си гневен поглед през присвитите си очи, преди да напусне къщата, затръшвайки вратата, оставяйки я сама за пореден път. Рони поклати глава и уморено, се отпусна се на новия стол. Бе кожен, греховно мек и успокояващ под тялото й.

— Боже, а сега какво? — Рони вдигна очи към тавана, като се бореше със сълзите си и болката от този пореден удар.

Не искаше да напуска дома си. През по-голямата част от живота си се бе борила да остане, да задържи крехките останки от по-щастливи дни, като някаква утеха. Не че я бе получила.

Трябваше да поправи пикапа. Той бе по-надежден от колата и щеше да я закара по-далеч. За съжаление, както и колата, той не бе в добра форма. Но можеше да бъде поправен. И щеше да е по-добре да го стори веднага, защото със сигурност баща й нямаше да чака дълго, преди да се опита да я продаде на този, който предложеше най-високата цена. Рони потръпна от страх.

— Защо ми стори това, Тайбър? — прошепна тя с тъжно съжаление към празната стая и празното си сърце.

Рони бе сама от деня, в който Дейън й бе връчил писмото, което Тайбър й бе изпратил. В началото ходеше на срещи, решена да преодолее мъжа, за когото винаги бе мечтала. Но бързо бе научила, че тялото й никога няма да приеме докосването на друг, и сърцето я болеше за това, което знаеше, че не би могла да има. Но в моменти като този, когато отчаяно се нуждаеше от рамо, на което да поплаче, самотният живот наистина й тежеше.

Глава втора

Рони се загледа във вътрешността на пикапа, върху която работеше часове наред, и въздъхна уморено, когато най-накрая призна провала си. Това просто не можеше да се поправи днес, без значение колко отчаяно го искаше. А времето течеше.

Постоянното треперене на ръцете й и болката в корема, бяха твърде силни, а страхът, който я бе обсебил не й позволяваше да се концентрира достатъчно, за да поправи упоритото превозно средство. Баща й нямаше да чака дълго, преди да направи своя ход. Когато това станеше, животът й нямаше да струва пукната пара. Освен това, ако Рони не овладееше последиците от онова, което й бе сторил Тайбър, тогава щеше да бъде в по-голяма беда, отколкото изобщо имаше нужда.

Нещата се влошаваха, заради обземащата я слабост, придружена от възбуда, която я заливаше за кратко, но бе достатъчно болезнено. Този бе един от най-тежките пристъпи, които бе изпитала през последните месеци, и фактът, че вече знаеше от къде произтича, я ужасяваше.

Рони се наведе уморено, подпря ръцете си на предницата на пикапа и поклати глава. Искаше да избяга, да се скрие. Да се върне към онова време, когато можеше да мечтае и намираше утеха в тези мечти, но реалността отказваше да й позволи почивката, от която се нуждаеше.

Не можеше да избяга от новините, от истината, която бе заляла целия свят. Рони се бе опитала да се зарови в работа, а не да залепне пред телевизионния екран, както много други хора. Или още по-лошо, да бъде интервюирана от множеството телевизионни екипи, които бяха нахлули в малкия град Санди Хоук, Кентъки. Младата жена бе игнорирала това, докато баща й не бе я върнал към действителността.