За щастие, досега бе успяла да избегне напористите репортери и мнителните журналисти. Обаче имаше много други хора, повече от готови да говорят, и тези интервюта се излъчваха по няколко пъти на ден. Сякаш светът не можеше да се насити достатъчно на тази нова сензация.

Проект Алфа. Създаването на специална армия, предназначена да се бие и да убива. Една част животно, инстинктивни в реакциите си при битка и в своята свирепост. Слухове и намеци загатваха, че животинският ген, който притежаваха достига много по-дълбоко и не бе само повърхностно осъзнаване или невероятни бойни умения. Намекваше се, че сексуалността на тези същества също е под въпрос.

Изтеклата информация от учените, които бяха изследвали петте Породи и съпругата на Калън Лайънс — Меринъс Тайлър, загатваше за хормонална инфекция, биологично „белязване“, което обвързваше Меринъс със страстния Калън.

Рони потрепери като си спомни репортажа, ръката й инстинктивно се насочи към собствената й шия, към собствения й „белег“. Нямаше значение, че Породите решително го отричаха и че много хора от научните среди се подиграваха на това. Тя знаеше, че е истина. Знаеше, защото носеше белега на Тайбър, мъчителен, често болезнен от възбуда, която не можеше да бъде потисната, без значение колко упорито се опитваше да я игнорира младата жена. И не можеше да бъде облекчена от никой друг, освен от Тайбър.

През петнадесетте месеца след откраднатите мигове, които бе споделила с него в пикапа, Рони не можеше да допусне друг мъж да я докосне. Дори самата мисъл да бъде някой друг, а не с него, я измъчваше физически и психически.

Остави гаечния ключ, който използваше, на ръба на шасито на пикапа и скочи от пластмасовата щайга, върху която бе стъпила, за да достигне двигателя.

Гняв обхвана цялото й същество; безпомощен, изгарящ гняв пред лицето на истините, които бе научила. Той я бе докоснал, а добре знаеше какво ще й причини. Знаеше, че я маркира и я обвързва към себе си по такъв начин, че тя да не може никога да избяга, и след това просто си бе тръгнал, сякаш това никога не се бе случило. Беше ли го взела тя на сериозно? Разбира се, че не, изсумтя Рони. Не, по дяволите. Защо ще прави нещо подобно? Затръшна капака, преди да се обърне и яростно да се върне обратно в къщата.

Това трябваше да престане. Рони се тресеше от гняв и от емоции, с които не искаше да се справи още след като първият репортаж бе излъчен в ефира. Това бе по-лошо и от постоянната възбуда, от която изглежда не можеше да се отърве, и от раздразнението, когато някой я докоснеше, от промените в настроенията, от които често страдаше. Изпитваше някакво дълбоко съкрушително усещане вътре в себе си, чувстваше се предадена.

Рони се изми набързо и се преоблече в чисти дънки и лека риза, преди да вземе ключовете за колата и дамската си чанта и да се върне при автомобила. Трябваше да купи хранителни продукти и може би комплект свещи за този глупав пикап, помисли си тя. А също и да забрави за Тайбър, независимо дали тялото й го искаше или не.

Пътят до Санди Хоук й отне по-малко от двадесет минути, но преминаването през града я забави повече. Туризмът беше в подем, но хората не бяха дошли да видят клисурата, всичко бе заради градчето и свързаните с него клюки.

На всички пътища по границите на окръга имаше табели указващи пътя до „Домът на Породите“. Бяха построени няколко нови мотела, а пред по-големите къщи висяха реклами за стаи под наем. Дори се организираха необичайни разходки до клисурата и скалите, където бе известно, че Калън и семейството му често ловуват и се крият. Ежедневно бяха измисляни нови лъжи за стотиците посетители, които се стичаха към градчето.

Когато спря пред магазина за авточасти, Рони беше раздразнена и на път да изгуби търпението си, което по начало не бе особено голямо. Усещаше как почти ръмжи, докато вървеше към щанда, за да купи частите, които й трябваха за пикапа.

— Заповядай, Рони — Джон О’Брайън, раздразнен, и почти толкова разочарован, й подаде малка найлонова торбичка и рестото, като погледна зад нея и изрече гневно: — Проклетите новинарски микробуси отново са блокирали паркинга ми. Глупави магарета.

Рони хвърли поглед през рамо към големите прозорци, които гледаха към паркинга. Разбира се, два микробуса бяха блокирали алеята, а няколко журналисти обикаляха, за да разговарят с клиентите, които напускаха магазина. Тя усети как сърцето подскочи в гърдите й, а дланите й се овлажниха от страх.

Провери яката на ризата си, за да се увери, че прикрива белега на рамото й. По дяволите, със сигурност не искаше някой да го види точно сега.

— Да, те са напаст, съгласна съм с теб — Рони дари Джон с една съчувствена усмивка. — Да се надяваме да ме пуснат да мина по-бързо. Искам да поправя този пикап преди падането на нощта.

Искаше да се махне оттук и да се скрие. Да бъде в такава непосредствена близост до лешоядите, готови и жадни за най-новата сензация, бе твърде много за изопнатите й нерви. Особено като познаваше баща си.

Рони наведе глава, докато минаваше през изхода и поемаше към автомобила, който бе оставила в долния край на паркинга. Не искаше лицето й да бъде уловено от блуждаещите очи на камерите или пък някой глупав микрофони, натикан под носа й…

— Ето я! — викът се разнесе, докато младата жена преминаваше покрай сградата.

Рони имаше една секунда, за да почувства прилив на съчувствие към този, към когото се бяха насочили, преди да бъде уловена изотзад и завъртяна. Яката на ризата й бе дръпната с такава сила, че се разкъса.

Ужасът в нея нарасна като приливна вълна. Докато силните ръце я държаха, пред очите й изведнъж изникнаха хора и някой натика микрофон в лицето й.

— Кой е вашата половинка, Вероника? — фанатичните очи на нахалния журналист срещнаха нейните, докато тя се опитваше да се освободи. — Кой ви маркира? Разгонена ли сте? Бяхте ли изследвана?

Рони изкрещя от ярост, плътта й протестираше срещу задържането на ръцете й, срещу потните мъжки тела, които я заобикаляха. Тя пусна торбичката и дамската си чанта и започна да драска и да се бори.

— Кажете ни, Вероника, кой е той? И какво е да бъдеш чифтосан с едно животно?

Накъсани гласове, които се бяха повишили, едновременно ехтяха протестиращо и настоятелно около нея, а тя риташе, драскаше и се бореше отчаяно да се освободи, за да избяга.

Рони не осъзнаваше, че крещи, не знаеше, че камерата улавя всяко скимтене, всеки дрезгав писък, около нея. Погледът й бе замаян, замъглен от страх и ярост и от надделяващия инстинкт за борба.

Младата жена чу как платът на ризата й се раздира, когато най-накрая се скъса, освобождавайки я от грубите ръце, които я държаха. Тя не се поколеба, не погледна назад, просто побягна. Не знаеше в каква посока се движи, не знаеше къде да отиде, нито към кого да тича. Единствената й мисъл бе да избяга.

— Рони! — гласът на Джон О’Брайън проникна през паниката й, докато минаваше покрай магазина. — Камионът. Тук отзад — той й махаше трескаво, лицето му бе бледо, а светло сините му очи блестяха от ярост. — Мамка им, пиявици! Хайде!

Тълпата зад тях се развълнува, когато мъжът отвори вратата на раздрънкания камион и момичето скочи вътре. Тя затвори ръждясалата врата и заключи, пред натиканите към прозорците камери и микрофони.

Тежкият камион се разтресе, когато Джон потегли, наклони се и започна да се движи напред, а репортерите и гладните любопитни зяпачи се опитаха да го блокират.

— Ще прегазя проклетите ви задници! — изкрещя Джон, обикновено бледото му лице бе пламнало от гняв, а червената му коса остана изправена, след като прокара пръсти през нея и натисна с крак газта.

Блъснаха се в бордюра и продължиха да се движат още няколко метра, а после преминаха през оградата на застрахователния офис.

— По дяволите, ето къде отива моята политика — изруга Джон, макар вълнението да се усещаше в гласа му. Докато минаваше по тясната алея, камионът увеличи скоростта, а гумите изпищяха, щом зави към един от второстепенните пътища, отвеждащи извън града. — Добре ли си?

Рони погледна към мъжа, объркана и трепереща, а стомахът й се бунтуваше от страх, когато поклати глава и примигна. Какво, по дяволите, се бе случило? Кожата й още изгаряше от докосванията на непознатия мъж, който я бе държал, докато протестираше срещу допира, а тялото й крещеше за Тайбър.

Младата жена разтърси глава, борейки се за някакво подобие на контрол. Мили Боже! Те знаеха! Реджиналд изобщо не си бе губил времето да продава информацията, помисли си тя.

— Закарай ме у дома — Рони трепна от дрезгавия звук на собствения си глас и от болката, която бе отразена в него. — Искам да се прибера в къщи.

— Те ще чакат там, Рони — каза мъжът тихо, а двигателят на камиона заръмжа още по-силно, докато превозното средство се изкачваше по стръмния път, който минаваше покрай скалите извън града. — Трябва да се скриеш за известно време, докато разбереш какво да правиш.

— Да правя? — прошепна тя накъсано, като потриваше ръцете си, в опит да освободи тялото си от спомена за усещането на чуждото докосване. Мили Боже, какво щеше да прави? Баща й бе действал по-бързо, отколкото бе очаквала. Сигурно я бе предал още преди да се появи в къщата.

Не можеше да се прибере вкъщи. Джон беше прав. Те щяха да я открият там. Щяха да нахлуят в къщата. Нямаше начин да се скрие от тях. Но какво друго й оставаше?