— Стрелба? — по дяволите! Сега наистина се вбеси. — Защо просто не ми се обади, Рони? За какво, по дяволите, си взела пистолета? — гласът на Тайбър постоянно се понижаваше. Това никога не бе добър знак.

— Знам как да го използвам — тя се отскубна от хватката му, но беше повече от наясно, че я е пуснал, защото така е решил той, а не тя. — По дяволите, Тайбър, уморих се от тези копелета, които се опитват да ме измъчват. Всеки път, когато Реджиналд го няма, те правят същите глупости.

Бяха я изплашили. В телефонните разговори с Тайбър не бе споменавала за това. Не би могла да му разкаже за кратките, потресаващо описателни бележки. Младата жена пребледня само при мисълта за тях. Бяха красноречиви, подробни и ужасяващи.

— В камиона — никога преди не бе чувала този тон. Заплахата отекна около нея и тръпката, която премина през тялото й, нямаше нищо общо с възбудата и всичко свързано с глупавия страх.

Рони направи каквото й заповяда Тайбър, въпреки че го наблюдаваше внимателно. Вратата се затръшна след нея и той продължи да я преследва, да, да я преследва, нямаше друга дума за това — около предницата на превозното средство и към шофьорското място.

— Какво е направил този път? — Рони предположи, че има предвид баща й.

Тя сви рамене сдържано.

— Не знам. Дойде в края на миналата седмица, хвърли малко дрехи в една чанта, каза ми да остана при приятели и тръгна.

— А ти още си в къщата, защо? — изръмжа Тайбър. Господи, той е като животно, когато е ядосан, помисли момичето тревожно. Този дълбок глас обаче я караше да полудява.

— Къде да отида? — смехът й бе само ироничен. Не че имаше много възможности. — Позвъних на Шера, но тя не отговори. Звъннах на теб, веднъж или два пъти, но ти не беше наблизо. Така останахме пистолетът и аз. Пистолетът винаги е тук.

Рони не хареса погледа, който й хвърли Тайбър. Яростен и… гладен. Изглеждаше така, сякаш търси храна и изведнъж я е видял като хубав дивеч. Той разтърси глава, а в очите му проблесна удивление.

— Сигурно си полудяла — въздъхна най-накрая мъжът. — Освидетелствана луда. По дяволите, Рони, защо не остави съобщение?

— Колко искаш да оставя? — извика му тя. Не беше спала от една седмица, бе гладна и отвратена от това, че се страхува. — Звънях три дни поред, Тайбър, и оставях съобщения. Защо не провериш шибания телефонен секретар. Още по-добре, отиди да ръмжиш така на онези проклетници, които все още не са осигурили покритие на мобилните телефони в този окръг. Телефонът ти не отговаряше, след това се уморих да те моля за помощ — което не бе необичайно в малкия, планински район, в който живееха.

Тайбър се усмири, а ръцете му стиснаха волана.

— Не е имало съобщения.

Опасен и ръмжащ, гласът му само бе станал по-яростен.

— Значи някой от братята ти ги е изтрил — каза му момичето, също ядосано. — Оставих съобщения, Тайбър. Изненадах се, че дойде тази сутрин. Когато шерифът каза, че е трябвало да пусне съобщение…

— Нямаше съобщение — гласът му се сниши още повече. — Шерифът ме срещна в гаража, където отидох тази сутрин.

Рони изсумтя.

— Ето къде си бил. Каза ли ти, че е оставил съобщение снощи?

— Не. Но ще го попитам — щеше да разбере по тона му.

Погледът на момичето се отмести от него, когато той се взря внимателно в нея. Очите му бяха тъмни и напрегнати. Изразът им й напомни, че тя е жена и я накара да закопнее за неща, които често я оставяха изчервена, когато само си помислеше за тях. Той рядко я гледаше по този начин. Като го направи сега, напълно разруши равновесието й.

— Можеш да останеш в моето жилище, над гаража — Тайбър запали двигателя и потегли, докато говореше. — Има хубаво легло и малка кухня. Никой няма да те притеснява там.

Но Рони не искаше да бъде сама. Беше й писнало от това.

— Виж, просто ме закарай у дома. Сигурна съм, че Реджиналд ще се върне скоро.

Мъжът изсумтя.

— Нямам време да те измъквам от затвора всяка сутрин, Рони. Ще отидем да ти вземем нещата и ще се преместиш над гаража. И тази есен ще се върнеш на училище.

— Не разполагам все още с пари…

— Аз ще платя — изръмжа Тайбър. Погледът му я разкъса, яростта му сега бе почти осезаема. — Млъкни, по дяволите, и ме изслушай за разнообразие, преди да те убият, заради този твой луд баща.

Гласът му се засилваше с всяка дума. Рони погледна към него предпазливо. Никога не го бе чувала да повишава тон.

— Не се нуждая от милостинята ти — тя скръсти ръце на гърдите си, поглеждайки отново през предното стъкло, а гърдите й се стегнаха от гняв и болка. — Аз съм възрастна, Тайбър. Всичко, от което се нуждая, е шибана работа.

— Ти си на път да направиш нещо, за което ще съжаляваш и със сигурност не е необходимо.

Главата на Рони се разтърси, когато камионът спря рязко зад гаража.

Тайбър губеше самообладание, тя можеше да го усети. Подобно на електрически ток, напрежението между тях започна да пращи, като я удряше и почти отнемаше дъха й.

Все още беше ранно утро, часове преди гаража да отвори. Задната част, оградена с висока ограда, бе пуста, и ги оставяше скрити от чуждите погледи. Интимността на ситуацията се срути върху Рони като един тон тухли. Изведнъж младата жена се напрегна, болезнено усещайки мъжа до себе си. Той я гледаше с онзи поглед, който винаги я бе възбуждал. И сега не бе по-различно, беше възбуда. Рони бе девствена, но не и глупачка.

— Ще съжалявам ли? — думите се откъснаха от устните й, преди да успее да ги спре.

Лицето й пламна и тя се извърна бързо от него, поклащайки глава. Чувстваше се толкова незряла и глупава, каквато знаеше, че е сега.

— Забрави — тя поклати глава и се взря в пустия паркинг. — Със сигурност нямах предвид това.

Но беше точно така. Бе достатъчно честна, за да го признае пред себе си.

— Рони — сега гласът на мъжа бе мек, изпълнен със сила и гореща емоция, които накараха сърцето й да затупти три пъти по-бързо.

— Виж, не се нуждая от никакви лъжливи приказки — каза тя, опитвайки да скрие унижението си. По дяволите, кога щеше да се научи да държи устата си затворена? — Защо просто не ме закараш у дома и да забравим, че някога съм казала…

— Мислиш ли, че не искам да те отведа в леглото си? Да ти дам това, което и двамата желаем?

Рони се вцепени. И изскимтя. О, Господи, този жалък, малък звук не бе излязъл от нейното гърло. Тя се обърна да го погледне, чувствайки как отчаянието, което бушува вътре в нея, извира на повърхността.

То бе там, върху неговото лице. Тъжни сенки на съжаление, на глад, които Рони зърна случайно в очите му.

— Но няма да го направиш — прошепна тя, а сърцето й се разкъса. — Нали?

— Погледни се — каза Тайбър нежно, въпреки, че гласът му бе груб. — Ти си толкова невинна и сладка и нямаш ни най-малка представа за животното, което се опитваш да освободиш.

— Ти няма да ме нараниш — тя го знаеше. Знаеше, че ако му се отдаде, той може да разбие сърцето й, но никога няма да я нарани физически.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това, Рони — Тайбър вдигна ръка от волана и се протегна да докосне бузата й.

Топлината на загрубелите върхове на пръстите и докосването на палеца му по устните й, бяха достатъчни, за да изтръгнат от гърлото й ридание, породено от нарастващото й желание. Трябваше да го докосне, да го вкуси. Езикът й се подаде, докосвайки плътта му. И двамата простенаха. Звуците бяха горещи, жадни и изпълниха вътрешността на камиона с напрежение, което изопна всяка клетка в тялото й.

— Караш ме да те желая толкова силно — Рони не можеше да сдържи думите или копнежа си. — Понякога не мога да го понеса, Тайбър, толкова много се нуждая от теб. Обичам те.

Двамата бяха приятели от години. Неговата къща се намираше недалеч от нейната и той присъстваше в живота й от толкова дълго, че тя се питаше дали би могла да живее без него.

Тайбър преглътна мъчително.

— Не знаеш какво говориш.

— Обичам те откакто навърших единадесет, Тайбър. Откакто ме взе от проклетата планина и ме заведе обратно в къщата на майка си. Не знаеш ли, че ти принадлежа? — Рони мразеше тази мисъл. Мразеше колко много се нуждае от него, колко много я боли за него. — Толкова ли съм ужасна, че дори не ме искаш, Тайбър? — дали онези почтени, спретнати, лицемерно скромни жени, които я осъждаха, заради действията на Реджиналд, бяха прави? Беше ли опетнена по някакъв начин? Недостойна за любов? Мисълта за това прободе душата й.

Очите му пламнаха от жажда, сякаш думите й освободиха нещо вътре в него, което не можеше повече да сдържа. Надеждата се надигна в Рони. Възбудата й се разпали допълнително, изгаряща вече влажните дълбини на влагалището й.

— Не те искам? — Тайбър почти изръмжа след това. — По дяволите, Рони, ще се изплашиш, ако имаш някаква представа за това, което искам от теб.

Нямаше нищо, което би могъл да поиска от нея, и тя да не му го даде.

— Тогава е твое — прошепна тя, докато палецът му се плъзгаше по челюстта й, придвижвайки се бавно към устните й. — Всичко, Тайбър. Ще умра за теб.

— Ти си още едно дете — простена мъжът, палецът му притисна устните й, докато тя не го прие в топлината на устата си. — Боже, Рони… — тя го захапа, задържайки го там, а езикът й докосна грапавата кожа.