По-късно, когато Кевин си легна и тя се увери, че е заспал, си облече пижамата и си наля чаша вино. На път за спалнята пусна да прослуша телефонния секретар.

В понеделник двете с Диана обядваха заедно и тя ѝ разказа надълго и нашироко всичко, което се бе случило. Въпреки че се беше старала да говори спокойно, докато я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, Диана през цялото време ѝ държеше ръката.

— Така е най-добре — заключи Тереза. — Свикнах с тази мисъл. Диана я гледаше изпитателно и само кимна на смелото ѝ изявление.

През следващите няколко дни Тереза правеше всичко възможно да не мисли за него. Работата върху материала за рубриката ѝ действаше като разтуха. Съсредоточаването ѝ върху изучаването му и съставянето на текста отнемаха цялата ѝ мисловна енергия. Трескавата атмосфера в новинарската зала също ѝ помагаше и тъй като предстоеше свикването на конференция, и то с присъствието на Дан Мандел, както Диана ѝ бе обещала, Тереза подходи към работата си с обновен ентусиазъм и успяваше да подготви по две-три колонки на ден — нещо, което не ѝ се бе случвало дотогава.

Вечерите обаче, когато Кевин си лягаше и тя оставаше сама, се улавяше, че ѝ е трудно да държи образа на Гарет настрана. Опита се да приложи работните си навици в нещо друго. Няколко вечери подред посвети на основно почистване на къщата — изтърка подовете, размрази и изми хладилника, избърса прахта навсякъде. Не остави кътче недокоснато. Дори пререди чекмеджетата и гардеробите и отдели някои неща, които нямаше да носи повече, за да ги предаде в благотворителните магазини. Прибра ги в кашони и ги занесе в багажника на колата. Същата нощ обиколи апартамента, за да провери дали има нужда да направи още нещо — каквото и да е, но установи, че се е погрижила за всичко и тъй като не ѝ се спеше, пусна телевизора. Докато превключваше каналите, мерна интервю с Линда Ронстад в нощното предаване и се загледа в него. Обичаше музиката на Линда, но когато след малко тя се запъти към микрофона, за да изпълни една от своите нежни балади, сълзите на Тереза потекоха. И близо час не спряха.

В един от почивните дни на същата седмица двамата с Кевин отидоха да гледат заключителната среща между „Ню Ингланд патриотс“ и „Чикаго беърс“. Откакто беше приключил футболният сезон, Кевин непрекъснато ѝ напомняше да отидат на този мач и накрая тя го заведе, въпреки че не разбираше играта. Двамата седяха на скамейката, изпускаха облачета топъл дъх, пиеха гъст, горещ шоколад и викаха за местния отбор.

След това отидоха да вечерят навън и Тереза неохотно съобщи на Кевин, че повече няма да се виждат с Гарет.

— Мамо, да не би нещо лошо да се е случило, когато отиде последния път при Гарет? Да не би да те е ядосал с нещо?

— Не, нищо подобно — отвърна тя. — Просто не е било писано да стане.

Макар Кевин да изглеждаше слисан от отговора ѝ, това беше възможно най-приемливото обяснение, което можеше да му даде в момента.

Следващата седмица тя седеше пред компютъра, когато телефонът иззвъня.

— Тереза ли е?

— Да, аз съм — потвърди тя, без да разпознае гласа.

— Обажда се Джеб Блейк… бащата на Гарет. Знам, че ще прозвучи странно, но бих искал да разговарям с вас.

— О!… Здравейте! — запъна се тя. — Ъъ… да, имам няколко минути свободни.

След кратка пауза той додаде:

— Бих искал да се срещнем, ако ти е възможно. Не е разговор за по телефона.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— За Гарет — отвърна Джеб тихо. — Знам, че искам много, но възможно ли е да дойдеш тук? Нямаше да те повикам, ако не беше много важно.

След като се съгласи, Тереза си тръгна от редакцията и отиде в училището на Кевин. Взе го по-рано и го остави при своя близка приятелка, като я предупреди, че може да отсъства няколко дни. Кевин поиска да узнае причината за това внезапно пътуване, но странното ѝ и разсеяно поведение го накара да проумее, че обяснението ще дойде по-късно.

— Поздрави го от мен — допълни той и я целуна.

Тереза само кимна, после отиде на летището и хвана първия възможен самолет. От летището на Уилмингтън отиде право в дома на Гарет, където щеше да я чака баща му.


— Радвам се, че дойде — каза Джеб при влизането ѝ.

— Какво има? — попита тя и обходи с поглед стаята в очакване да види Гарет.

Джеб изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Той я поведе към масата в кухнята, издърпа стол и я покани да седне. Започна с тих глас да разказва онова, което знаеше.

— След като разговарях с няколко души, разбрах, че Гарет излязъл вечерта в открито море с „Хепънстанс“ в по-късен от обичайния час…


Просто беше нещо, което трябваше да направи. Гарет добре знаеше, че тъмните, тежки облаци на хоризонта предвещаваха скорошна буря. Но бяха все още далече, така че му предоставяха достатъчно време. Освен това той щеше да се отдалечи само на няколко мили от брега. Дори и да го застигнеше бурята, щеше да е достатъчно близо, за да се прибере навреме в пристанището. След като си сложи ръкавиците, той насочи „Хепънстанс“ с вдигнати вече платна срещу вълните.

От три години, всеки път, когато излизаше с яхтата, използваше един и същ маршрут, подтикван от инстинктите и спомените си за Катерин. Нейна беше идеята да отплават право на изток онази вечер, първата вечер, когато „Хепънстанс“ беше готова. В нейното въображение те тръгваха за Европа, което беше нейна отколешна мечта. Понякога се връщаше от магазина с рекламни туристически списания и сядаше с него да разглежда снимките. Искаше да види много неща в Европа — известния замък в долината на Лоара, Партенона, планинската част на Шотландия, Базиликата — всички забележителности, за които бе чела. С всяко ново списание, което донасяше, плановете ѝ се променяха от най-обикновено пътуване до най-екзотичното.

Но, разбира се, те така и не видяха Европа.

Това беше едно от нещата, за което Гарет съжаляваше най-много. Когато се върнеше назад в живота си с нея, той все се укоряваше, че не го направи. Поне толкова можеше да направи за нея, при това беше напълно осъществимо. Бяха пестили две години и когато събраха необходимите им пари, започнаха да кроят планове, но накрая решиха да ги използват за закупуването на магазина. След време тя разбра, че отговорностите в работата нямаше да им предоставят достатъчно време за ваканция и постепенно мечтите ѝ започнаха да избледняват. Все по-рядко носеше списания вкъщи и накрая почти не споменаваше дума за Европа.

Вечерта, в която за първи път излязоха с „Хепънстанс“ обаче, той разбра, че мечтата ѝ е все още жива. Беше застанала на носа, загледана в далечината напред, и държеше ръката му.

„Дали ще отидем някой ден“, попита го тя почти шепнешком и той никога нямаше да забрави как изглеждаше тя тогава — с разрошени от вятъра коси, със сияещо лице, издаващо надежда същинско лице на ангел.

„Да — обеща ѝ той, — веднага щом намерим пролука във времето.“

След по-малко от година, вече бременна с тяхното дете, Катерин почина в болницата, докато ѝ държеше ръката. После, в миг на отчаяние, една сутрин той се опита да намери утеха, като изрази писмено чувствата си. Пишеше бързо, без да спира, и първото писмо изпълни почти пет страници. Писмото беше у него, когато по-късно същия ден излезе с яхтата, и като го препрочете, му хрумна идея. Знаеше, че Гълфстрийм тече на север от брега на Съединените щати, а след като стигнеше по-студените води на Атлантическия океан, завиваше на изток, така че, ако го пуснеше в бутилка, с малко късмет, тя може би щеше да се понесе към Европа и щеше да бъде изхвърлена на чуждата земя, където Катерин винаги е мечтала да стъпи. След като взе решението, той запечата писмото си в бутилка и я хвърли зад борда, надявайки се, че по някакъв начин ще изпълни обещанието, което ѝ бе дал. И това му стана навик, който той никога не наруши.

Оттогава беше написал още шестнайсет писма или общо седемнайсет с това, което носеше със себе си сега. Докато стоеше зад щурвала, насочвайки яхтата право на изток, той неволно докосна бутилката в джоба на якето си. Беше го написал тази сутрин, веднага щом стана.

Небето започна да добива оловен цвят, но Гарет продължаваше напред към хоризонта. До него радиото съобщаваше за предстоящата буря. След кратко колебание той го изключи и погледна небето. Все още има време, прецени той. Ветровете духаха силно и непроменливо, но все още бяха предсказуеми.

Освен това писмо до Катерин, той беше написал още едно. На последното държеше особено много и затова искаше да пусне писмото до Катерин още днес. Ветровете вече се разгръщаха над Атлантическия океан и бавно се придвижваха на запад към източното крайбрежие. От съобщенията по телевизията му беше станало ясно, че най-малко една седмица няма да има възможност да излезе отново с яхтата, а той не можеше да чака толкова дълго. Щеше да е заминал дотогава.

Развълнуваните води продължаваха да се надигат, прибоят се разбиваше все по-висок, браздите хлътваха все по-ниско. Платната се издуваха докрай от постоянния, силен вятър. Гарет изчисли местоположението си. Тук водата беше дълбока, но не достатъчно. Защото Гълфстриймът — този летен феномен — го нямаше сега и единственият начин бутилката да прекоси океана беше да я хвърли много навътре в открито море. В противен случай бурята положително щеше да я изхвърли на брега след няколко дни, а от всички писма, които ѝ бе писал дотогава, точно това искаше непременно да бъде изхвърлено на европейски бряг. Беше решил, че това ще е последното писмо, което щеше да ѝ изпрати.

На хоризонта облаците се струпваха заплашително.

Гарет сложи дъждобрана си и го закопча догоре. Предположи, че като завали, поне за известно време ще го предпазва.

„Хепънстанс“ започна силно да се клати надлъжно, докато излизаше в открито море. Той хвана щурвала с две ръце, за да поддържа яхтата колкото можеше на прав курс. Когато ветровете смениха посоката си и се усилиха — сигнализирайки за фронта на бурята, — той започна да променя ъгъла на платната, за да насочи яхтата диагонално на вълните въпреки рисковете. Променянето на галса при тези условия беше трудно и забавяше скоростта, но той предпочиташе да го извърши сега, отколкото по обратния път, ако го застигнеше бурята.