Тереза го прекъсна, като стисна леко ръката му.

— Не се и съмнявам, че вярваш в това. Част от мене също иска да вярва. Ако сега обвиеш ръце около мен и ме помолиш да остана, сигурна съм, че ще го сторя, защото ти внесе в живота ми нещо, което ми липсваше дълго време. И ние ще продължим, както досега — вярвайки и двамата, че всичко ще е наред… Но то няма да е наред не разбираш ли? Защото следващия път, когато стигнем до спор… — тя замълча. — Не, не мога да се сравнявам с нея. Колкото и да искам да продължим, все за това ще мисля, защото ти самият няма да престанеш да мислиш за нея.

— Но аз те обичам.

Тя се усмихна леко и го погали по бузата.

— Аз също те обичам, Гарет. Но понякога само любов не е достатъчно.

Гарет не продумваше, лицето му беше бледо. В дългото мълчание, възцарило се между тях, Тереза започна да плаче.

Той се наклони, обви ръка около нея и я задържа в прегръдката си, хлабава този път. Както беше заровила лице в гърдите му, той допря буза до косата ѝ, тялото ѝ се тресеше от плач. Мина доста време, преди Тереза да избърше бузите си и да се отдръпне. Двамата впиха погледи един в друг — очите на Гарет издаваха безмълвна молба. Тя поклати глава.

— Не мога да остана, Гарет. Колкото и да го искаме и двамата, не мога.

Думите ѝ го прободоха като с нож. Изведнъж главата му се замая.

— Недей… — запъна се той.

Тереза се изправи, съзнавайки, че трябва да си тръгне, преди да се е размекнала. Навън изтрещя гръмотевица. След секунди заваля ситен дъжд.

— Трябва да тръгвам.

Тя метна през рамо дългата дръжка на чантата си и се запъти към външната врата. Гарет остана за миг на мястото си — не можеше да помръдне от изумление.

Най-накрая със замаяна глава стана и я последва. Дъждът беше започнал да вали силно. Наетата ѝ кола беше паркирана на алеята. Гарет я наблюдаваше как отваря вратата, но не беше в състояние да измисли какво да ѝ каже.

Седнала на седалката, тя повъртя за миг ключа за запалването и накрая го пъхна в процепа. Насили се да му се усмихне, докато затваряше вратата. Въпреки дъжда смъкна стъклото, за да го вижда по-ясно. Завъртя ключа и чу как моторът запърпори. Двамата се гледаха, докато двигателят работеше на празен ход пред къщата му.

Изразът на лицето му стопи цялата ѝ съпротива и крехкото ѝ решение. За миг и се прииска да върне времето назад. Прииска ѝ се да му каже, че не е говорила сериозно, че все още го обича, че не бива да приключват така. Толкова щеше да е лесно да го направи, толкова щеше да е в реда на нещата…

Но колкото и силно да го искаше, не можа да се насили да изрече дума.

Той пристъпи крачка към колата. Тереза поклати глава, за да го спре. Това само по себе си беше достатъчно болезнено.

— Ще ми липсваш, Гарет — промълви тя, без да е сигурна дали я чува, и включи на задна скорост.

Дъждът на зимната буря започна да плющи с по-гъсти и по-студени капки.

Гарет стоеше като замръзнал.

— Моля те — заговори той на пресекулки, — не си отивай. — Гласът му беше нисък, почти не се чуваше от дъжда.

Тереза не отговори.

Знаейки, че всеки момент ще заплаче отново, ако не тръгне, тя вдигна стъклото на прозореца си. Обърна глава назад и започна да излиза на заден ход от алеята. Гарет постави ръка на капака, когато колата потегли, пръстите му се плъзгаха бавно по мократа повърхност. В мига, в който колата излезе на улицата, чистачките на предното стъкло започнаха да се движат надясно-наляво.

Изведнъж Гарет почувства, че последният му шанс се изплъзва.

— Тереза! — извика той. — Почакай!

Но силният дъжд погълна думите му и тя не го чу. Колата беше вече подминала къщата. Гарет се затича до края на алеята и размаха ръце, за да привлече вниманието ѝ в огледалото за обратно виждане. Тя вероятно не го видя.

— Тереза! — извика той отново. Той тичаше в средата на пътя зад колата, краката му газеха в образувалите се локви. Светлините на стоповете ѝ премигнаха за секунда, после останаха запалени, когато колата спря. Във вихрещите се дъжд и мъгла автомобилът приличаше на мираж. Гарет знаеше, че Тереза го наблюдава в огледалото за обратно виждане и го вижда как скъсява разстоянието. Все още има шанс…

Стоповете изведнъж угаснаха и колата потегли отново напред, набирайки скорост, по-бързо този път. Гарет продължи да тича след нея. Виждаше как постепенно тя се смалява в далечината и става все по-малка и по-малка. Дробовете му пареха, но той продължаваше да тича, състезавайки се с чувството за безсмислие. Дъждът започна да пада като завеса, измокри го до кости и му пречеше да вижда.

Най-накрая той забави крачка и спря. Въздухът беше наситен с влага и той задиша тежко. Ризата лепнеше по кожата му, косата падаше върху лицето му. Застана в средата на пътя и видя как колата зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

Той не помръдваше — стоеше на пътя, опитвайки да си поеме дъх, надявайки се тя да направи завой и да се върне при него. Прииска му се да не я бе пуснал да си ходи. Закопня за още един шанс.

Но тя си беше отишла.

След малко някаква кола зад него натисна клаксона си и сърцето му подскочи. Бързо се обърна и избърса дъжда от очите си, очаквайки едва ли не да види Тереза зад предното стъкло, но мигом видя, че си бе въобразил. Отдръпна се, за да стори път на колата, и когато забеляза учудения поглед на мъжа в нея, осъзна, че никога не се е чувствал толкова самотен.


В самолета Тереза седеше с чантата си в скута. Беше се качила последна, минути преди излитането на самолета.

Погледна през прозореца и видя как дъждът се сипе като развяваща се завеса. Под нея, на пистата, се товареха последните куфари и пътни чанти и товарачите действаха бързо, за да не се намокри багажът. Привършиха точно, когато вратата на пътническата кабина се затвори и след минути стълбата беше изтеглена обратно към терминала.

Здрачаваше се и след минути бледата сива светлина щеше да изчезне. Стюардесите приключиха със задълженията си към пътниците и седнаха на местата си. Осветлението се включи, самолетът започна да се отдалечава на заден ход от терминала и се завъртя по посока на пистата.

След малко спря успоредно на терминала, за да изчака разрешение за излитане.

Тя погледна разсеяно към летищната сграда. С крайчеца на окото си мерна самотна фигура, притиснала длани в прозореца. Ако не стоеше толкова близо до стъклото, тя изобщо нямаше да я забележи.

Продължи със затаен дъх да гледа към фигурата.

Чийто и да беше силуетът, той не помръдваше.

Двигателите изреваха веднъж, после стихнаха и самолетът потегли бавно напред. Разбра, че остават минути, преди излитането му. Изходът на терминала остана далече зад гърба ѝ, когато машината започна постепенно да набира скорост.

Напред… към пистата… далече от Уилмингтън…

Тя се обърна и напрегна очи за последен поглед, но беше невъзможно да види дали фигурата беше все още там.

Докато самолетът навлизаше в последната отсечка за излитане, тя продължи да гледа през илюминатора, питайки се дали наистина беше видяла там силует, или само си бе въобразила. Самолетът рязко зави и Тереза почувства тягата на двигателите, когато самолетът запрепуска по пистата, чуваше силното трополене на колелата и след малко усети как се отделиха от земята. Когато се издигнаха по-високо във въздуха, Тереза присви очи и през сълзи видя долу Уилмингтън. Различи само празните плажове, докато прелитаха над тях… над кейовете… над яхтклуба…

Самолетът направи завой на север, накланяйки се леко на една страна и се отправи към дома. От прозореца си виждаше вече само океана, същия океан, който ги беше събрал. Зад тежките облаци слънцето се спускаше към хоризонта.

Миг преди да навлязат в облаците, които забулиха всичко под тях, тя вдигна длан и я опря нежно в стъклото, въобразявайки си, че докосва още веднъж ръката на Гарет.

— Сбогом! — прошепна тя.

И тихомълком заплака.

13

Зимата на следващата година настъпи по-рано. Тереза, седнала на плажа близо до мястото, където беше намерила бутилката с писмото, забеляза, че студеният океански вятър духаше по-силно, отколкото сутринта, когато дойде тук. Тежки сиви облаци се носеха по небето, а вълните ставаха по-високи и се разбиваха по-често на брега. Разбра, че наближава буря.

Почти цял ден седеше тук и съживяваше спомена за връзката им до мига, в който се сбогуваха, прехвърляйки в съзнанието си подробностите, сякаш търсеше да открие зрънце от нещо, което може би беше пропуснала да разбере. През изминалата година непрекъснато я преследваше изразът на лицето му, докато той стоеше на алеята пред къщата си, и отражението му в огледалото за обратно виждане, когато тя потегли с колата. Това, че го напусна, беше най-жестокото нещо, което бе правила в живота си. Често ѝ се искаше да върне часовника назад и да изживее по друг начин онзи ден.

Накрая се изправи на крака. Закрачи замислена по брега и ѝ се прииска и той да е до нея. Колко щеше да му е приятно да бъдат заедно един спокоен ден като този и тя си го представи как върви до нея. В един момент спря, сякаш хипнотизирана от разпенените талази вода и когато извърна глава, образът му също изчезна. Постоя още известно време, опитвайки се да го върне отново, но не ѝ се удаде и тя разбра, че е време да си върви. Тръгна отново, по-бавно този път, и се запита дали той можеше да предугади причината, поради която беше дошла тук.

Противно на волята ѝ мислите ѝ пак отскочиха към дните непосредствено след тяхното последно сбогуване. Колко много време отделихме, за да поправим нещата, които не успяхме да си кажем, помисли си тя. Само ако… каза си тя за стотен път и спомените от тези дни се заредуваха пред очите ѝ като прожекция на диапозитиви, която тя беше безсилна да спре.

Само ако…

След като пристигна в Бостън, на път за вкъщи от летището Тереза се отби да вземе Кевин. Беше го оставила за през деня в дома на приятели и той мигом започна да ѝ разказва за филма, който бил гледал, без да обръща внимание, че майка му изобщо не го слуша. Когато се прибраха, Тереза поръча пица и двамата вечеряха във всекидневната пред телевизора. След като се нахраниха, тя го изненада, като му предложи да поседи още малко при нея, преди да отиде да си пише домашните. Докато седеше кротко до нея на дивана, Кевин ѝ хвърляше от време на време тревожни погледи, но тя само го галеше по косата и му се усмихваше разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха на километри оттук.