Преди три седмици ѝ се обади Джеб и разговорът му с него я изпрати отново в Кейп Код. Докато слушаше кроткия му глас, с който загрижено я посъветва, че ѝ е време да продължи напред, стените, които бе издигнала около себе си, най-накрая рухнаха. Тя плака почти цялата нощ, но на следващата сутрин знаеше какво трябва да направи. Уреди си да дойде отново тук — без никакви затруднения, тъй като не беше сезон. И тъкмо тогава започна изцеляването ѝ.

Както стоеше на плажа, се запита дали няма да я види някой. Огледа се и видя, че плажът е безлюден. Като че ли само океанът се движеше и тя не можеше са откъсне очи от него — водата изглеждаше бурна и опасна. Мястото нямаше нищо общо с романтиката, която помнеше. Остана загледана дълго време във водната шир, мислейки си за Гарет, докато не чу тътена на гръм, който отекна в зимното небе.

Надигна се вятър и тя почувства, че съзнанието ѝ се понесе заедно с него. Защо, запита се, трябваше да свърши по този начин? Не можа да си отговори. След нов порив почувства Гарет до себе си и ѝ се стори, че приглажда назад паднал върху лицето ѝ кичур. Същият жест бе направил, когато си казаха „сбогом“, и сега още веднъж го почувства. Прииска ѝ се да беше променила тогава много неща, за които толкова съжаляваше…

Сега, сама с мислите си, тя го обичаше. И винаги щеше да го обича. Знаеше го от мига, в който го видя на рампата край яхтата, знаеше го и сега. Нито времето, нито смъртта му щяха да променят начина, по който се чувстваше в момента. Тя затвори очи и прошепна:

— Липсваш ми, Гарет Блейк. — И за миг ѝ се стори, че той я чу, защото вятърът изведнъж стихна.

Първите капки дъжд закапаха, когато тя отвори обикновената прозрачна бутилка, която стискаше здраво в ръце, и извади от нея писмото, което му беше написала снощи, писмото, което бе дошла да изпрати именно оттук. Разгърна го, както бе разгърнала неговото писмо, когато навремето го намери тук. На слабата светлина на отиващия си ден думите почти не се виждаха, но тя го знаеше наизуст. Ръцете ѝ леко трепереха, когато започна да го чете.

Скъпи мой,

Измина една година, откакто седнах с баща ти в кухнята ти. Сега е късна нощ и макар че думите ми идват трудно, не мога да потисна чувството, че е време да отговоря най-сетне на въпроса ти.

Разбира се, че ти прощавам. Прощавам ти не само сега. Простих ти още, когато прочетох, писмото ти. Нямах друг избор в сърцето си. Достатъчно мъчително беше, че веднъж те напуснах, втори път нямаше да е възможно. Обичах те твърде много, за да те пусна да си идеш отново. Колкото и дълбоко да скърбя за това, което можеше да бъде, благодарна съм ти, че дойде в живота ми, макар и за кратко време. Отначало си мислех, че съдбата ни е събрала, за да ти помогна да преживееш, скръбта. Сега обаче, година по-късно, разбирам, че е точно обратното.

По ирония на съдбата аз изпаднах, в същото положение, в каквото беше ти, когато те срещнах, за първи път. Докато ти пиша, се преборвам с призрака на човека, когото обичах и загубих. Сега разбирам по-добре трудностите, през които си минал, и съзнавам колко болезнено ти е било да продължаваш напред. Понякога скръбта ме смазва и макар да знам, че ние никога вече няма да се видим, част от мен иска да те задържи завинаги. На мен ще ми е лесно да го сторя, защото, ако обикна другиго, спомените за теб ще се заличат донякъде. Но тук е парадоксът; въпреки че ми липсваш много, благодарение на теб аз не се страхувам от бъдещето. Защото ти успя да се влюбиш в мен и ми вдъхна надежда, скъпи мой. Ти ме научи, че е възможно човек да продължи да живее, независимо, колко огромна е скръбта му. Ти по свой начин ме накара да повярвам, че истинската любов не бива да се отрича.

Точно в този момент не съм сигурна, че съм готова, но това е моят избор. Не се обвинявай, благодарение на теб се надявам, че ще дойде ден, когато тъгата ми ще бъде заменена с нещо красиво. Благодарение на теб имам сили да продължа напред. Не знам дали мъртвите се връщат на този сеят и витаят наоколо невидими, за онези, които ги обичат, но ако е така, знам, че ти винаги ще бъдеш до мен. Когато слушам океана ще знам, че това е твоят шепот, когато студен ветрец погали бузата ми, ще знам, че твоят дух е минал покрай мен. Ти не си си отишъл завинаги. Независимо, кой друг ще се появи в живота ми. Ти стоиш до бог заедно с душата ми и ми помагаш да крача към бъдеще, което не съм в състояние да предвидя.

Това писмо не е прощално, то е благодарствено. Благодаря ти, че дойде в живота ми и ме дари с радост. Благодаря ти, че ме обичаше и получаваше в отговор и моята любов, благодаря ти за спомените, които ще запазя завинаги. Но преди всичко ти благодаря, задето ми показа, че ще дойде ден, когато най-накрая ще мога да те пусна да си отидеш.

Обичам те.

След като прочете писмото за последен път, Тереза го нави и го запечата в бутилката. Завъртя бутилката няколко пъти, с мисълта, че затваря пълния кръг на своето пътуване. После, чувствайки, че не може повече да чака, тя хвърли бутилката възможно най-навътре в океана.

Тъкмо тогава се надигна силен вятър и мъглата започна да се вдига. Тереза постоя известно време, загледана безмълвно в бутилката, която започна да се носи по вълните към открито море. И макар да знаеше, че не е възможно, си представи, че океанът никога няма да я изхвърли на някой бряг. Искаше и се да пътува вечно към далечни места, които тя самата никога няма да види.

Когато след няколко минути бутилката изчезна от погледа ѝ, тя се обърна и тръгна обратно към колата си. Вървейки смълчана под дъжда, Тереза леко се усмихна. Не знаеше нито кога, нито къде, нито дали някога щеше да бъде намерена, но това нямаше значение за нея. Дълбоко в себе си беше сигурна, че Гарет ще получи писмото ѝ.

КРАЙ