— Гарет… да, признавам, че исках да се запозная с теб. Писмата бяха толкова красиви… и ми се прииска да видя що за човек е този, който ги е писал. Но нямах представа до какво ще доведе това, оттам нататък нищо не съм планирала. — Хвана го за ръката. — Обичам те, Гарет. Искам да ми повярваш.

Когато тя свърши да говори, той издърпа ръката си и се отдалечи.

— Що за човек си ти?

Въпросът му я жегна и тя отговори отбранително:

— Не е каквото си мислиш…

Гарет продължи, подминавайки думите ѝ.

— Сигурно имаш болезнено развинтена фантазия.

Това ѝ дойде в повече.

— Престани, Гарет! — изкрещя тя гневно. — Изобщо не чуваш какво ти говоря! — Както крещеше, по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Защо да те слушам? Ти ме лъжеш, откакто се запознахме.

— Не съм те лъгала за нищо. Просто премълчах за писмата!

— Защото си знаела, че си постъпила нечестно!

— Не… защото знаех, че няма да ме разбереш — заяви тя твърдо, опитвайки да се овладее отново.

— Много добре те разбирам. Стана ми ясно що за човек си!

Тя присви очи.

— Не бъди такъв.

— Какъв? Сърдит? Обиден? Та аз току-що открих, че всичко е било игра, и сега искаш да спра ли?

— Млъкни! — извика тя и гневът ѝ отново изплува на повърхността.

Този път той като че ли онемя и само я загледа. После пак вдигна към нея писмата и заговори с пресеклив глас.

— Ти си мислиш, че си разбрала какво е било между мен и Катерин, но не е така. Колкото и писма да си чела, колкото и добре да си ме опознала, ти никога няма да разбереш. Онова, което беше между нас, беше истинско. Както беше истинска и тя…

Той замълча, опитвайки да събере мислите си, и я гледаше сякаш беше напълно непозната. После изрече нещо, което я заболя повече от всичко, което чу от устата му досега.

— Ние никога няма дори да се доближим до онова, което имаше между Катерин и мен.

И без да дочака отговор, мина покрай нея и отиде при пътната си чанта. Нахвърли вещите си вътре и рязко затвори ципа. За миг тя си помисли да го спре, но още беше зашеметена от последните му думи.

Той се изправи с чантата в ръка.

— Тези — вдигна писмата, които държеше — са мои и си ги взимам.

Тя изведнъж съзна какво смята да прави и попита:

— Защо си тръгваш?

Той я изгледа.

— Та аз дори не знам коя си.

Без да отрони дума повече, той се обърна и се запъти към вратата.

12

Тъй като не знаеше къде другаде да отиде, като напусна апартамента на Тереза, Гарет взе такси за летището. За жалост нямаше никакви самолети в неговата посока и той прекара там остатъка от нощта. Беше все още толкова ядосан, че не можеше и да заспи. С часове се разхождаше из терминала, минаваше покрай витрините на отдавна затворените магазини и само от време на време се спираше да погледне през стъклените прегради, отделящи заминаващите нощни пътници.

На сутринта хвана първия самолет за дома и когато малко след единайсет часа се прибра вкъщи, влезе направо в спалнята си. Когато обаче си легна, събитията от предишната вечер продължиха да държат съзнанието му будно. Най-накрая, след като разбра, че няма да може да заспи, стана, взе си душ, облече се и седна отново на леглото. Погледа известно време снимката на Катерин, после я взе и я занесе във всекидневната. Писмата, които бе взел от Тереза, лежаха на ниската масичка, където ги бе оставил още с влизането си. В апартамента на Тереза беше прекалено шокиран, за да осмисли случилото се, но сега, със снимката пред себе си, той започна да ги препрочита бавно, почти с благоговение и като че ли присъствието на Катерин отново изпълни стаята.

— Ей, вече мислех, че си забравила за срещата ни — подвикна той, докато наблюдаваше Катерин да се приближава към рампата с пазарска чанта.

Усмихната, Катерин пое ръката му, за да се качи на борда.

— Не съм забравила. Просто се отклоних малко от пътя си.

— Защо?

— Ами отбих, се при лекаря.

Той взе чантата и я остави настрани.

— И какво, добре ли си? Забелязах, че напоследък нещо не си във форма.

— Добре съм — прекъсна го тя. — Но мисля, че тази вечер не съм в състояние да тръгна с теб.

— Значи е нещо сериозно, така ли?

Катерин се усмихна отново, наведе се и извади малко пакетче от чантата. Гарет я наблюдаваше, докато тя го отваряше.

— Затвори си очите и ще ти покажа какво е.

Все още разтревожен, Гарет се подчини и чу шум от разкъсване на хартия.

— Готово, можеш да гледаш вече.

Катерин бе разгърнала в ръце някаква бебешка дрешка.

— Какво е това? — попита той недоумяващ.

Лицето и грееше от гордост.

— Бременна съм — заяви тя възбудена.

— Бременна?

— Ъхъ. В края на втория месец.

— Втори месец?!

Тя кимна.

— Мисля, че е станало последния път, когато излизахме с яхтата.

Все още в шок, Гарет взе дрешката и внимателно я задържа в ръка. После се наведе и прегърна Катерин.

— Не мога да повярвам…

— Но е самата истина.

Когато новината проникна в съзнанието му, лицето му се озари от широка усмивка.

— Значи си бременна!

Катерин затвори очи и прошепна в ухото му:

— И ти ще станеш баща.

Изскърцване на вратата прекъсна мислите на Гарет. В стаята надникна баща му.

— Видях пикапа ти навън. Исках да се уверя, че всичко е наред — поясни той. — Не те очаквах толкова рано, мислех, че ще се прибереш чак довечера. — Когато Гарет не отговори, баща му пристъпи навътре и мигом зърна снимката на масичката. — Добре ли си, сине?

Те седяха във всекидневната, докато Гарет обясняваше положението от самото начало — за сънищата си, които сънуваше от години, за писмата, които бе изпращал в бутилка, и накрая за караницата в апартамента на Тереза. Не скри нищо. Когато свърши, баща му взе писмата от ръката му.

— Сигурно е било шок за тебе — рече той, оглеждайки писмата; беше изненадан, че Гарет никога не му бе споменавал за тях. — Но не мислиш ли, че си бил прекалено груб с нея.

Гарет поклати уморено глава.

— Тя е знаела всичко за мен, татко, и нищо не ми каза. Нагласила е всичко.

— Не, не го нагласила — възрази кротко баща му. — Може и да е дошла да се запознае с теб, но не те е накарала да се влюбиш в нея. Това е станало по естествен начин.

Гарет отмести поглед настрани, после пак го върна към снимката.

— Но не смяташ ли, че не е честно да го скрие от мен?

Джеб въздъхна — не му се искаше да даде отговор на въпроса, защото знаеше, че той щеше да доведе Гарет до предишното му състояние. Затова се опита да стигне до сина си по друг начин.

— Преди две седмици, когато разговаряхме на кея, ти ми каза, че искаш да се ожениш за Тереза, защото я обичаш. Помниш ли?

Гарет кимна разсеяно.

— Защо си промени решението?

Лицето на Гарет издаваше пълното му объркване, когато погледна баща си.

— Но нали вече ти казах, че…

— Да, ти изтъкна своите причини — прекъсна го Джеб, — но не беше напълно честен… нито спрямо мен, нито спрямо Тереза, нито спрямо самия себе си. Тя може и да не ти е казала за писмата, а признавам, че би трябвало. Но не това е причината да си ядосан сега. Ядосан си, защото тя те е накарала да проумееш нещо, което ти не искаш да признаеш.

Гарет гледаше баща си, без да отговаря. После стана от дивана и отиде в кухнята с внезапното желание да избегне по-нататъшния разговор. В хладилника видя кана с готов подсладен чай и си наля една чаша. След това извади металната форма за лед, за да отчупи две кубчета. Но поради напрегнатото си състояние натисна лостчето по-силно, кубчетата отхвръкнаха високо и паднаха на пода.

Докато Гарет мърмореше и ругаеше в кухнята, Джеб гледаше снимката на Катерин и в съзнанието му изплуваха спомени от живота с неговата съпруга. После остави писмата и отиде до плъзгащата се стъклена врата. Отвори я и се загледа как студените декемврийски ветрове от Атлантика подгонваха вълните и те бясно се разбиваха в брега, а шумът им отекваше в къщата. Както съзерцаваше океана, чу, че на външната врата се почука.

Обърна се, чудейки се кой ли може да бъде. Защото колкото пъти идваше при сина си, нито веднъж не бе сварвал някого тук.

Сигурно Гарет не чуваше в кухнята. Джеб отиде да отвори. Зад него вятърът фучеше силно.

— Влез! — извика той.

Когато вратата се отвори, вятърът нахлу във всекидневната и разпиля писмата, но Джеб не забеляза. Вниманието му беше съсредоточено върху посетителката, прекрачваща прага. Той я гледаше безмълвно.

Пред него стоеше тъмнокоса млада жена, която никога не бе виждал преди. Той се спря, досещайки се коя е, но се улови, че не му идват никакви думи. Отдръпна се настрана, за да ѝ направи път, и рече тихо:

— Заповядайте.

Когато тя влезе и затвори вратата след себе си, вятърът внезапно спря. Тя загледа Джеб притеснена. За миг никой от двамата не заговори.

— Вие трябва да сте Тереза — каза най-сетне Джеб.

Той чуваше как зад гърба му, в кухнята, Гарет мърмори, докато събираше кубчетата лед от пода.

Тя преплете пръстите на ръцете си и рече колебливо:

— Знам, че не ме очаквате…

— Няма нищо — насърчи я Джеб.

— Той тук ли е?

Джеб посочи с глава към кухнята.

— Да, там е. Налива си нещо за пиене.

— Как се чувства?

Джеб сви рамене и бавно разтегли устни в крива усмивка.

— Трябва да поговорите с него…

Тереза кимна и изведнъж се запита дали идеята да дойде тук беше добра. Огледа стаята и веднага зърна разпилените по пода писма. Видя също и пътната чанта на Гарет до вратата на спалнята, все още неотворена. Иначе къщата изглеждаше точно както преди.

С изключение, разбира се, на снимката.