След две години на чиракуване майка ми и доня Мануела решиха, че е време да се науча да шия. На четиринайсет години започнах с най-елементарното: ленти, обшиване, тропоски. После дойдоха илиците, тегелите и подгъвите. Работехме седнали на малки плетени столове, наведени над поставени на коленете ни дъски, на които опирахме дрехата. Доня Мануела посрещаше клиентките, кроеше, пробваше и поправяше. Майка ми вземаше мерки и се грижеше за всичко останало; шиеше най-трудните части и разпределяше останалите задачи, наглеждаше тяхното изпълнение и налагаше темпо и дисциплина на малкия отряд, съставен от половин дузина възрастни шивачки, четири-пет млади жени и няколко бъбриви момичета, които имаха повече желание да се смеят и да клюкарстват, отколкото да работят. Някои се превърнаха в добри шивачки, други не успяха и останаха завинаги да изпълняват най-неблагодарните задачи. Когато някоя напуснеше, друга я заместваше в тази потънала в безпорядък стая, напълно противоположна на разкошната фасада и на обляния в светлина строг салон, до който само клиентките имаха достъп. Единствено те, доня Мануела и майка ми можеха да се наслаждават на тапицираните с шафраненожълт плат стени; единствено те можеха да се приближат до махагоновите мебели и да стъпват по дъбовия под, който ние, най-младите, излъсквахме с памучни кърпи. Единствено те се радваха от време на време на слънчевите лъчи, които нахлуваха през четирите високи балконски прозореца, обърнати към улицата. Останалата част от войската стояхме винаги в тила: в онова женско отделение, леденостудено през зимата и непоносимо горещо през лятото, което беше нашето ателие — невзрачно помещение с две прозорчета към тъмния вътрешен двор, в което часовете отлитаха като полъх на вятър сред тананикане на песни и тракане на ножици.

Научих се бързо. Имах сръчни пръсти, които скоро свикнаха с формата на иглите и с допира на платовете. С мерките, кройките и обемите. Обиколка на талията, гръдна обиколка, дължина на полата. Ръкавна извивка, маншет, бие. На шестнайсет се научих да различавам платовете, на седемнайсет — да преценявам качеството им и да се съобразявам с възможностите им. Крепдешин, копринен муселин, жоржет, френска дантела. Месеците идваха и отлитаха като на въртележка — през есента шиехме палта от качествени платове и демисезонни тоалети, през пролетта — въздушни рокли за дългите и далечни почивки в Ла Конча и Ел Сардинеро в Кантабрия. Навърших осемнайсет, деветнайсет. Навлязох постепенно в изкуството на разкрояването и изработката на най-фините части. Научих се да сглобявам яки и ревери, да предвиждам как ще пада платът и да преценявам крайния резултат. Харесвах работата си, изпитвах удоволствие от нея. Доня Мануела и майка ми понякога искаха мнението ми, започваха да ми се доверяват. „Момичето има ръка и око, Долорес — казваше доня Мануела. — Добра е и ще стане още по-добра, стига да не се откаже. По-добра от теб, така че внимавай.“ А майка ми продължаваше работата си, сякаш беше глуха. Аз също не вдигах глава от дъската си, преструвах се, че не съм чула нищо.

Понякога я поглеждах крадешком и виждах лека усмивка на устните й, осеяни с топлийки.

Годините минаваха, животът — също. Модата се променяше и работата на ателието следваше нейните повели. След войната в Европа навлязоха правите линии, корсетите бяха захвърлени, а краката се показваха без капка свян. Но когато отминаха 20-те „златни“ години, талиите на роклите се върнаха на нормалното си място, полите се удължиха и приличието отново се наложи в ръкави, деколтета и желания. Навлязохме в ново десетилетие и настъпиха още промени. Всички заедно, непредвидено, почти накуп. Навърших двайсет, установи се републиката и срещнах Игнасио. Той се появи една неделя през септември в „Ла Бомбиля“, на шумна танцова забава в салон, претъпкан с шивачки, разхайтени студенти и войници в градски отпуск. Покани ме да танцуваме, разсмя ме. Две седмици по-късно започнахме да кроим планове за женитба.

Кой беше Игнасио, какво означаваше той за мен? Мъжът на живота ми, помислих си тогава. Спокойният младеж, предопределен от съдбата да бъде добър баща на децата ми. Вече бях на възраст, в която момичетата като мен, почти без образование и професия, нямаха друг избор, освен да се омъжат. Не възнамерявах да следвам примера на майка ми, която ме бе отгледала сама и бе работила от изгрев до залез, за да ме издържа. А в Игнасио открих подходящия кандидат, за да не следвам нейните стъпки: мъж, с когото да изживея живота си като възрастен човек, без да се събуждам всяка сутрин с усещане за самота. Към него ме тласна не изпепеляваща страст, а силна привързаност и увереността, че дните ми с него ще протекат спокойно и безоблачно, с нежната мекота на възглавница.

Вярвах, че Игнасио Монтес ще бъде мъжът, на чиято ръка ще се опирам по време на безброй разходки, близкото присъствие, което ще ми предостави сигурност и убежище завинаги. Две години по-голям от мен, слаб, приятен, открит и нежен. Имаше висока и стройна фигура, добри обноски и сърце, в което любовта към мен сякаш се умножаваше с всеки изминал час. Беше син на вдовица от Кастилия, скътала малко пари под дюшека за черни дни; живееше с прекъсвания в скромни пансиони; лелееше надеждата да получи назначение в администрацията и беше вечен кандидат за всяко министерство, способно да му предложи пожизнена заплата — военното, на вътрешните работи, на финансите. Мечтата от три хиляди песети годишно, двеста четирийсет и една на месец: твърда заплата завинаги, в замяна на което щеше да посвети остатъка от живота си на безметежния свят на канцелариите и приемните, на попивателните, на веленовата хартия, на печатите и мастилниците. Планирахме бъдещето си именно върху пълното безветрие на едно чиновничество, което — от конкурс на конкурс — неумолимо отказваше да включи моя Игнасио в щата си. А той упорстваше, без да се обезкуражава. И през февруари опитваше в Министерството на правосъдието, през юни в Министерството на земеделието, а после започваше отначало.

И тъй като не можеше да си позволи скъпи удоволствия, но беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, през останалото време Игнасио ми угаждаше според скромните възможности на тънката си кесия картонена кутия, пълна с копринени буби и листа от черница, фунийки с печени кестени и вричания за вечна любов на тревата под виадукта. Заедно слушахме изпълненията на оркестъра в парка и се возехме с лодка в Ретиро в неделните сутрини, когато беше слънчево. Нямаше празненство с люлки и латерна, на което да не отидем, нито мазурка, която да не танцуваме с точността на часовник. Колко следобеди прекарахме в Лас Вистиляс, колко филми гледахме в кварталните кина за песета и половина. За нас орчатата8 беше разкош, а таксито — мираж. Нежността на Игнасио не беше обременителна, но беше лишена от цел. Аз бях неговото небе и звезди, най-хубавата, най-добрата. Косата ми, лицето ми, очите ми. Ръцете ми, устата ми, гласът ми. За него аз бях ненадмината, изворът на радостта му. А аз го слушах, казвах му, че е глупчо, и се оставях да ме обича.

По същото време обаче животът в ателието бележеше друг ритъм. Беше труден, несигурен. Втората република бе нарушила безметежното благополучие на клиентките ни. Мадрид живееше в трескава възбуда, политическото напрежение се усещаше на всеки ъгъл. Заможните семейства удължаваха до безкрай летните си почивки на север, за да останат далече от неспокойната и размирна столица, на чиито площади вестникарите продаваха с викове „Мундо Обреро“, а голтаците пролетарии от крайните квартали най-безцеремонно нахлуваха в града до самата Пуерта дел Сол. Големите частни коли изчезнаха от улиците, бляскавите балове намаляха. Старите дами, облечени в черно, се молеха Асаня да падне по-скоро, а гърмежите на оръжията се чуваха неизменно привечер, когато палеха газовите фенери. Анархистите опожаряваха черкви, фалангистите вадеха заплашително пистолетите от кобурите. Все по-често аристократите и богатите буржоа покриваха с чаршафи мебелите, уволняваха прислугата, залостваха капаците на прозорците и заминаваха бързешком за чужбина, като изнасяха на безопасно място бижутата, страховете и парите си през границите и тъгуваха в изгнание за краля и за една покорна Испания, която скоро нямаше да видят.

В ателието на доня Мануела влизаха все по-малко дами, изпълнявахме по-малко поръчки и имаше по-малко работа. Една по една, първо напуснаха чиракуващите момичета, после шивачките, докато накрая останахме само собственичката, майка ми и аз. А когато довършихме последната рокля на маркиза Ентрелагос и прекарахме шест дни в слушане на радио със скръстени ръце, без никой да потропа на вратата, доня Мануела с въздишка ни съобщи, че не й остава нищо друго, освен да затвори ателието.

Сред кипежа на онези времена, в които политическите разпри разтърсваха театралните салони, а правителствата се сменяха като носни кърпи, ние дори не успяхме да оплачем това, което изгубихме. Три седмици след началото на принудителното ни бездействие Игнасио се появи с букет цветя и с новината, че най-после е спечелил конкурса за заемане на щатна длъжност. Мисълта за скромната ни сватба измести несигурността и ние планирахме събитието, седнали около масата. Макар че сред новостите, дошли с републиката, беше и модата на гражданските бракове, майка ми, в чиято душа съжителстваха безконфликтно положението й на самотна майка, непоклатимият католически дух и носталгичната вярност към свалената монархия, ни насърчи да сключим църковен брак в близката черква „Сан Андрес“. С Игнасио се съгласихме — не бихме могли да откажем, без да нарушим йерархията на приоритети, в която той изпълняваше всички мои желания, а аз се съобразявах без възражения с желанията на майка ми. Освен това нямаше някаква съществена причина да откажа: очакванията ми от самата сватба бяха скромни и ми беше все едно дали щеше да е олтар със свещеник или салон с трицветно знаме.