— Извинете, мис…?

— А? Какво? — вдигам замаян поглед. Стюардесата с френската плитка ме гледа и се усмихва.

— Приземихме се.

Зяпвам я неразбиращо:

— Как така сме се приземили!

Не, нещо не ми се връзва. Нали уж щяхме да умираме, а сега изведнъж… Оглеждам се наоколо — истина е, самолетът е неподвижен. На земята сме!

Чувствам се като Дороти. Само допреди миг съм се вихрила из Оз, а сега изведнъж се събуждам отново нормална.

— Не подскачаме вече — отбелязвам тъпо.

— Подскачането спря доста отдавна — обажда се американецът.

— И няма… няма да умрем — казвам невярващо.

— Не, няма да умрем — потвърждава той.

Поглеждам го и сякаш го виждам за първи път. Изведнъж осъзнавам, че в продължение на цял час съм дрънкала каквото ми дойде на ум пред един съвършено непознат човек. Един бог знае какви съм му ги наговорила.

Иска ми се на секундата да напусна самолета. Или поне да потъна вдън земя.

— Извинете — промърморвам засрамено. — Трябваше да ме спрете.

— Щеше да ми е доста трудно — отговаря той с лека усмивка. - Малко нещо не бяхте на себе си.

— Толкова ми е неудобно!

Опитвам да се усмихна, но изобщо не мога да го погледна в очите. Така де, та аз му разправих за прашката си! Казах му и за G-точката ми!

— Не се притеснявайте. Всички бяхме стресирани. Ама че полет! — казва той, взема раничката си и става от креслото. После ме поглежда и добавя: — Добре ли сте вече? Ще можете ли да се приберете у дома си?

— Да. Всичко е наред. Благодаря. Приятно изкарване в Англия! — подвиквам след него, но не мисля, че ме чу.


Събирам бавно нещата си и напускам самолета. Имам чувството, че съм вир-вода от пот, косата ми е разрошена до безобразие, усещам в главата ми да пулсира болка.

Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.

— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!

Вдигам удивено глава. Това не е ли…?

Не. Не може да бъде, не може да е…

Да! Конър е!

Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.

— Слава Богу! — възкликва Конър дрезгаво. — Слава Богу! Добре ли си?

— Конър, какво… какво правиш тук?

— Звъннах на авиокомпанията, за да проверя в колко часа кацате, и те ми казаха, че самолетът попаднал в силен турболентен поток. И аз… просто нямаше начин да не дойда на летището. — Той ме обгръща с поглед от висотата на своя ръст и добавя настойчиво: — Ема, гледах как самолетът се приземява. Изпратиха линейка към него. После ти все не излизаше и си помислих, че… — Конър преглъща тежко и завършва: — И аз не знам какво точно си помислих.

— Добре съм. Не излизах, защото седнах за малко, за да дойда на себе си. О, Боже, Конър, беше ужасно! — Гласът ми изведнъж се разтреперва, което е тъпо и смешно, защото сега съм в пълна безопасност, нали така? — В един момент наистина си помислих, че ще умра.

— Когато най-сетне се появи… — Гласът на Конър е дрезгав от напрежение, той млъква и няколко секунди ме гледа мълчаливо и настойчиво. — Мисля, че за първи път осъзнах колко дълбоки са чувствата ми към теб.

— Наистина ли? — прошепвам аз.

Сърцето ми бие до пръсване, струва ми се, че всеки момент ще припадна.

— Ема, мисля, че ние с теб трябва да…

Да се оженим ли? Сърцето ми се свива от страх. О, Боже! Той се кани да ми направи предложение за женитба, още тук, на летището. Какво да му отговоря, за Бога?!? Изобщо не съм готова да се женя! Но ако му откажа, той като нищо може да ме зареже и да избяга. Мамка му! Добре де, ще му кажа: „О, Конър, това е страхотна идея, но ми трябва малко време да…“

— …се съберем да живеем заедно — завършва изречението си Конър.

Ама че съм глупачка да си въобразявам разни работи! Той явно няма никакво намерение да ми прави предложение за женитба.

— Какво ще кажеш? — пита Конър и нежно ме погалва по косата.

— Ъъъ… — измънквам и разтривам с ръце лицето си, като се опитвам да спечеля малко време, защото в момента изобщо не мога да мисля рационално.

Да живея заедно с Конър… Ами да, звучи разумно. Защо не? Има ли някаква причина да не искам да го направя? Чувствам се адски объркана. Нещо в мозъка ми сякаш се опитва да ми изпрати някакво съобщение…

И в следващия миг си спомням някои от нещата, които казах на американеца в самолета. Това, че никога не съм била истински влюбена. И че Конър всъщност не ме разбира.

Но пък… аз тогава не бях на себе си, нали така? Защото… защото бях убедена, че всеки миг ще умра, за Бога! При това положение как да мислиш разумно?

— Конър, а какво стана със съвещанието ти днес следобед? — спомням си изведнъж.

— Отложих го.

— Отложил си го? — питам удивено, защото знам колко много държи на работата си. — Заради мен ли?

Сега вече наистина ми се завива свят. Усещам, че краката ми едвам ме държат. Само дето не ми е ясно дали е реакция на преживяното в самолета или е от любов.

О, Боже! Конър е висок, и красив, и е отложил съвещанието си заради мен, и е дошъл да ме спаси!

Ясно, вие ми се свят от любов. Трябва да е от любов!

— С удоволствие ще живея с теб, Конър — прошепвам и за мое огромно учудване избухвам в сълзи.

III

На другата сутрин се събуждам от играта на слънчевата светлина по клепачите ми и от примамливия аромат на кафе.

— Добр’утро! — долита до слуха ми гласът на Конър.

— Добр’утро! — измърморвам в отговор, без да отварям очи.

— Чаша кафе?

— Да, моля.

Обръщам се на другата си страна и заравям замаяната си глава във възглавницата, като се опитвам да потъна в сън за още няколко минути. Обикновено това не ми представлява никаква трудност. Днес обаче не успявам да заспя отново. Дали пък не съм забравила нещо? Нещо важно, което ме притеснява?

Лежа, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Конър приготвя кафето, и в приглушения звук на телевизора откъм хола, а умът ми трескаво се опитва да открие защо не мога да се отпусна и да заспя отново. Събота сутрин е. Лежа в леглото на Конър. Снощи вечеряхме на ресторант… О, Боже, ужасното пътуване със самолета!… Той дойде да ме посрещне на летището… и каза… каза, че…

Двамата ще живеем заедно!

Сядам рязко в леглото точно когато Конър влиза в спалнята, понесъл табла с порцеланов кафеник и две чаши на нея. Облечен е в белия си халат на вафлички и изглежда страшно секси. Усещам да ме обзема лека гордост, че ми е гадже, и се надигам да го целуна.

— Хей, внимателно — засмива се Конър, като ми подава едната чаша с кафе. — Как се чувстваш?

— Добре — отговарям и отмятам косата от лицето си. — Малко уморена.

— Нищо чудно… — отбелязва Конър и добавя, като вдига вежди и врътва очи: — Ама че ден беше вчера!

— Ужасен — кимвам и отпивам глътка кафе. — Значи ние ще… живеем заедно, така ли?

— Ами да, ако все още искаш.

— Разбира се, разбира се, че искам! — възкликвам с лъчезарна усмивка.

Така си е, наистина искам.

Имам чувството, че някак изведнъж, само за една нощ, съм пораснала. И ето, вече съм истински възрастна и ще живея с приятеля си. Животът ми най-сетне става такъв, какъвто би трябвало да бъде!

— Разбира се, няма да стане още утре, защото трябва да предупредя Андрю — отбелязва Конър с жест към стената, зад която е стаята на съквартиранта му. — Но след един месец…

— Аз също трябва да кажа на Лиси и Джемима.

— И ще трябва да си намерим подходящо жилище. И ти да обещаеш, че ще го поддържаш в идеален ред — усмихва ми се той закачливо.

— Хубава работа! — възкликвам, престорено обидена. — Ти си този, който има петдесет милиона разхвърляни навсякъде компактдиска.

— То е различно!

— Че кое му е различното, ако смея да попитам?

Задавам въпроса, като слагам юмрук на хълбока си като жените в ситуационните комедии по телевизията и Конър се разсмива.

Настава кратка пауза, сякаш двамата сме изчерпили парата си за шеги. Отпиваме от кафето си.

— О, трябва да тръгвам — подхвърля Конър след малко. Този уикенд има курс по компютри. А после добавя: — Съжалявам, че няма да се видя с родителите ти.

И наистина съжалява! Хм, не стига, че имам идеалното гадже, ами на всичкото отгоре Конър изпитва и искрено удоволствие от срещите с родителите ми!

— Няма проблем — махвам с ръка великодушно.

— О, забравих да ти кажа! — възкликва Конър със загадъчна усмивка. — Познай за какво съм купил билети!

— Ооо! — възкликвам възторжено. — Ъъъ…

Каня се да кажа „за пътуване до Париж!“, но Конър ме прекъсва.

— За джаз фестивала! — оповестява с широка усмивка. — За „Квартет Денисън“! Това е последният им концерт за сезона. Помниш ли, че слушахме техен запис при Рони Скот?

За момент сякаш онемявам.

— Уаууу! — успявам да изцедя най-сетне престорено въодушевено възклицание. — „Квартет Денисън“! Разбира се, че ги помня.

Свиреха на кларнети. Надуваха ги, надуваха ги, надуваха ги… цели два часа без прекъсване, дори дъх не спряха да си поемат.

— Знаех си, че това ще те зарадва — казва Конър и ласкаво погалва ръката ми, а аз успявам някак да му се усмихна едва-едва.