— Е, заслужавате да ви се случи и нещо хубаво, нали?

— Ама наистина ли? Но… можете ли да го правите? Просто ей така, без нищо?

— Ако има свободни места — да, можем. Но умерено и дискретно, разбира се. Пък и този полет е много кратък, така че… — Стюардесата ми се усмихва заговорнически и добавя: — Но няма да казвате на никого, нали?

Отвежда ме в предната част на самолета и ми посочва с жест едно от широките, удобни кресла. Никога преди, в целия ми живот, не ми е била повишавана класата! Почти не ми се вярва, че ето, сега, тази стюардеса наистина го прави.

— Това първа класа ли е? — питам я шепнешком, оглеждайки почтително луксозната обстановка. От дясната ми страна мъж в изискан сив костюм пише нещо на лаптопа си, а две възрастни дами в ъгловите кресла си нагласят слушалките на главите.

— Бизнескласа. На този полет няма първа — отговаря ми стюардесата тихо, а после повишава глас до нормален тон: — Всичко наред ли е? Доволна ли сте?

— Идеално. Много ви благодаря.

— Няма проблем.

Момичето ми се усмихва отново и се отдалечава по пътечката, а аз напъхвам дипломатическото си куфарче под предната седалка.

Уаууу! Ама тук наистина е страхотно! Широки удобни кресла, поставки за отмора на краката и изобщо… Това пътуване ще бъде абсолютен кеф от началото до края — казвам си твърдо аз. Пристягам възможно най-безгрижно колана през кръста си, като старателно се опитвам да не забелязвам ужасените присвивания на стомаха си.

— Ще желаете ли малко шампанско?

Приятелката ми, стюардесата, се е появила отново и ми се усмихва топло.

— О, чудесно — отговарям. — Благодаря.

Шампанско!

— А за вас, сър? Малко шампанско?

До този момент мъжът в креслото до мен изобщо не ме беше погледнал. Седи извърнат към прозореца. Облечен е в поизтъркани дънки и суичър. Когато се обръща да отговори на стюардесата, мярвам тъмни очи, набола тъмна брада и дълбока бръчка на челото.

— Не, благодаря. Само чаша бренди.

Гласът му е суховат, с американски акцент. Каня се да го попитам учтиво откъде е, но преди още да си отворя устата, той отново се е извърнал към прозореца.

Чудесно, защото ако трябва да бъда откровена, аз също нямам никакво настроение за разговори.

II

Добре де! Истината е, че цялата тази работа изобщо не ми харесва.

Хубаво, знам, че седя в бизнескласа; знам, че съм заобиколена от страхотен лукс. Ама стомахът ми въпреки всичко се е свил на топка от страх.

По време на излитането броях много бавно, със затворени очи, и това донякъде помогна. Но когато се издигнахме на около петстотин километра във въздуха, цялата ми решимост се изпари. Така че сега седя, отпивам от шампанското, чета някаква статия в „Космополитън“ — „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“ — и полагам неимоверни усилия да приличам на безгрижна, изискано отпусната, пътуваща в бизнескласа висша специалистка по маркетинг. Но (О, Боже! О, мили Боже!) истината е, че и най-малкото шумче ме кара да подскачам; и при най-малкото трепване на самолета затаявам дъх и стисвам зъби.

С жест на привидно спокойствие протягам ръка към брошурата с инструкции за безопасност и уж разсеяно започвам да я чета. Спасителни изходи. Как да се свиеш и обгърнеш с ръце. Ако се наложи използването на спасителни жилетки — те са първо за децата и старите хора. О, Боже!!!!!!

Защо изобщо ги чета тези работи?!? Ами картинките?!? С какво може да ми помогне гледането на това как мънички човечета в спасителни жилетки скачат в океана, докато самолетът над главите им избухва?!? Бързо пъхвам инструкциите обратно на мястото им и отпивам глътка шампанско.

— Извинете, мис — казва появилата се до креслото ми непозната стюардеса с червени къдрици. — Вие в бизнескласа ли пътувате?

— Да — отговарям, като приглаждам косата си с жест на едва прикрита гордост.

Момичето ми подава брошура, озаглавена „Улеснения за бизнес дейност“, на чиято корица има снимка на костюмирани мъже и жени с вид на шефове, които разговарят оживено пред клипборд с начертана вълнообразна графика.

— Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“. Предлагаме всички условия за провеждане на конференции, а също и зали за съвещания. Дали това ще ви заинтересува?

О, добре. Аз съм преуспяваща бизнесдама. Специалистка с много, много висока директорска позиция в служебната йерархия.

— Вероятно — отговарям, като прелиствам небрежно брошурата. — Да, бих могла да използвам някоя от тези зали, за… за да дам наставления на екипа си. Работя с доста голям екип и, както се досещате, хората се нуждаят от много наставления. По бизнесвъпроси. — Покашлям се лекичко и добавям: — Предимно… логистични.

— Желаете ли отсега да ви резервирам една зала? — пита с надежда стюардесата.

— Ъъъ… не, благодаря — отказвам, след което правя кратка пауза и пояснявам: — Точно днес хората ми са по домовете си. Дадох на всички почивен ден.

— Ясно — кимва момичето с леко озадачен израз на лицето.

— Но другия път вероятно ще се възползвам — добавям бързо. — Впрочем… просто се чудех… Този звук нормален ли е?

— Какъв звук? — пита стюардесата и се ослушва с леко наклонена глава.

— Ами това… виене откъм крилото?

— Не, нищо не чувам — казва момичето и ме поглежда съчувствено. — Вероятно сте малко нервна.

— Не! — възкликвам на секундата, дори успявам да се позасмея. — Не, не съм нервна. Само… се чудех. Чисто любопитство.

— Ще се постарая да удовлетворя интереса ви след малко — казва ми тя мило, след което се обръща към мъжа в съседното кресло: - Заповядайте, сър. Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“.

Американецът взема брошурата мълчаливо и я оставя на масичката пред себе си, без изобщо да я погледне. Стюардесата тръгва по пътечката, като за миг залита леко, понеже самолетът изведнъж се тръсва леко.

Какво става? Защо самолетът се тръсна?

О, Боже!!! Изневиделица ме залива цунами от панически ужас. Какво правя аз тук?!? Това е лудост! Пълна лудост! Да седиш затворен в някаква огромна, тежка, метална кутия… на хиляди километри над земята… и да не можеш да избягаш!

Не, не мога да се справя сама с ужаса си. Изпитвам непреодолимо желание да говоря с някого. С човек, който да ме успокои. И да ме накара да се чувствам в безопасност.

Конър.

Инстинктивно измъквам от чантичката мобилния си телефон, но стюардесата на секундата се надвесва над мен.

— Боя се, че не е разрешено да използвате телефона си на борда на самолета — казва ми момичето с широка усмивка. — Бихте ли проверили дали е напълно изключен, моля?

— О! Ъъъ… извинете.

Ами да, естествено, че не мога да използвам телефона си. Откакто сме се качили на борда, сигурно ни го казаха поне милион пъти. Как можах да забравя?!? Както и да е. Няма значение. Добре съм. Добре съм! Пъхвам телефона обратно в чантичката си и опитвам да се съсредоточа във филма, който са ни пуснали.

Може би е добре да започна да броя отново. Триста четиридесет и девет. Триста и петдесет. Триста петдесет и…

Божичко!!! Какво беше пък това сега?!? Самолетът изведнъж подскочи! Да не би нещо да ни е ударило!?!

Без паника, Ема! Просто леко тръсване, чудо голямо. Сигурна съм, че всичко е наред. Вероятно сме налетели на някой гълъб или нещо подобно. Та докъде бях стигнала с броенето?

Триста петдесет и едно. Триста петдесет и две. Триста петдесет и…

И край, дотук беше.

Защото точно в този момент всичко сякаш се разпадна на отделни фрагменти.

Дочувам писъците да ме заливат като вълна — дори преди още да осъзная какво става.

О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже! О, Боже… ООО!… НЕ! НЕ! НЕ!

Падаме! О, Боже, падаме!!!

Сриваме се надолу. Самолетът пада като камък. Един мъж от другата страна на пътеката излита от креслото и си удря главата в тавана. По челото му потича кръв. Вкопчвам се в креслото си, за да не ме постигне същата участ, но усещам как нещо се опитва да ме изтръгне нагоре, сякаш някой ме дърпа… като че гравитацията се е задействала в обратна посока. Няма време за мислене. Умът ми не може да… Из кабината летят чанти, чаши, една от стюардесите е паднала, вкопчила се е в седалката…

О, Боже! О, Боже! О, сега скоростта май намалява. Сега… май е по-добре.

Мамка му! Просто… не мога… аз…

Поглеждам американеца в съседното кресло — и той се е вкопчил в седалката си също като мен.

Прилошава ми. Мисля, че ще повърна. О, Боже!

Добре. Сега… май вече… всичко е отново нормално.

— Дами и господа — долита глас по интеркома и всички рязко вдигат глави, — говори капитанът на самолета.

Сърцето ме стяга и бие до пръсване в гърдите ми. Не съм в състояние да слушам. Нито да мисля.

— Попаднахме във въздушно завихряне и за известно време може да сме малко нестабилни. Призовавам ви да се върнете по местата си и да си закопчеете коланите колкото е възможно по-…

Самолетът отново подскача силно и гласът на капитана потъва в писъците и виковете на пътниците.

Сякаш сънувам някакъв кошмар.

Хората от екипажа сядат на седалките си и се пристягат с коланите. Една от стюардесите попива със салфетка стичащата се по лицето й кръв. Само допреди миг момичетата щастливо ни предлагаха захаросани бадеми.

Не, не, това се случва с други хора, в други самолети. Като тези по видеофилмите с инструкции за безопасност. Не и с мен!

— Моля, запазете спокойствие — долита гласът на капитана. — Веднага, щом имаме допълнителна информация, ще…

Да запазя спокойствие ли?!? Та аз не мога да дишам, камо ли да запазвам спокойствие!! Какво да направим, за Бога? Защото не може просто да си седим, докато самолетът подскача като побеснял кон, нали така?!?

Чувам някой зад мен да рецитира „Света Богородице, изпълнена с милост…“ и ме залива нова вълна от паника. Хората се молят. Значи това наистина ни се случва.