— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.

— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.

Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“

— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?

За част от секундата се споглеждаме мълчаливо.

— Не — заявявам аз най-невинно.

— Дори не знам за кой джемпър става дума — свива рамене Лиси.

Старая се да не поглеждам към Лиси. Сигурна съм, че преди вечеря я видях да излиза облечена точно в този джемпър.

Сините очи на Джемима пробягват по лицата ни като радар.

— Защото, както знаете, моите ръце са много слаби и изящни — натъртва тя, — така че не искам ръкавите му да бъдат разтегнати. И не си въобразявайте, че няма да забележа дали е носен. Ще забележа. Чао.

В мига когато излиза, двете с Лиси се споглеждаме.

— Мамка му! — възкликва Лиси. — Забравих проклетия й джемпър в службата. Както и да е, ще го прибера в понеделник — свива рамене тя и отново се зачита в списанието.

Добре де, истината е, че ние и двете от време на време обличаме по някоя дрешка на Джемима. Без да питаме. В наша защита обаче ще кажа, че тя има страшно много дрехи — и до този момент никога не ни е излавяла. Пък и според Лиси основно човешко правило е съквартирантките да могат да си заемат дрехите една на друга. Тя казва, че на практика това си е част от Английската конституция, макар и не записана на хартия.

— Все едно — добавя Лиси, — Джемима ми е длъжница заради онова писмо до общината, което й написах, за да оправдае неплатените си билети за паркинг. Тя дори едно благодаря не ми каза тогава. — Лиси вдига поглед от статията за Никол Кидман и пита: — Какво ще правиш следобеда? Искаш ли да отидем на кино?

— Не мога — отвръщам със съжаление. — Днес е семейното събиране за рождения ден на мама.

— О, вярно, забравих — казва Лиси, прави съчувствена физиономия и добавя: — Ами късмет тогава. Надявам се всичко да мине добре.

Лиси е единственият човек на света, който има представа как ме карат да се чувствам посещенията при родителите ми. Но дори тя не знае всичко докрай.

IV

Докато пътувам с влака към дома на родителите ми, вземам твърдо решение този път срещата ни да протече различно и много по-добре. Преди няколко дни гледах по телевизията токшоуто на Синди Блейн, чиято тема този път беше откриването и сближаването на отдавна отчуждени една от друга майки и дъщери — и показаните срещи бяха толкова покъртителни, че много скоро вече се обливах в сълзи. В края на предаването Синди каза няколко заключителни думи за това колко е лесно да приемем родителите и особено майка си за даденост и да не се съобразяваме с тях, но че би трябвало да ги ценим и зачитаме, защото те са ни дали живот. И аз изведнъж се почувствах някак просветлена.

И така, ето какво съм решила твърдо за днешния ден:

Няма:

— да допусна семейството ми да ме изнерви и потисне;

— да ревнувам от Кери, нито да позволя съпругът й Нев да ме вбеси;

— да си гледам през пет минути часовника и да се чудя кога най-скоро мога да си тръгна.

Ще:

— оставам спокойна и изпълнена е обич към тях, като помня, че всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота;

(И това го чух в токшоуто на Синди Блейн.)

Допреди време мама и татко живееха в Туикънхам, където и израснах. После обаче се преместиха извън Лондон, в едно малко селце в Хемшир. Пристигам в къщата им броени минути след дванадесет и заварвам мама в кухнята, заедно с Кери. Братовчедка ми и съпругът й Нев също се изнесоха от Лондон и сега живеят в едно селце на пет минути с кола от мама и татко, така че непрекъснато се виждат с тях.

Усещам обичайното свиване на сърцето, когато ги забелязвам двете да стоят една до друга пред готварската печка. Много повече приличат на майка и дъщеря, отколкото на леля и племенница. Имат една и съща къса прическа — въпреки че косата на Кери е е повече руси кичури, отколкото тази на мама, — и двете са облечени в ярки на цвят блузи, които щедро разкриват деколтета с великолепен тен. И двете се смеят. Забелязвам на шкафа до печката бутилка бяло вино, вече преполовена.

— Честит рожден ден! — прегръщам сърдечно мама.

Поглеждам под око красиво опакования пакет на кухненската маса и усещам тръпка на вълнуващо нетърпение. Моят подарък за мама е възможно най-страхотният на света! Горя от желание колкото се може до-скоро да й го връча!

— Здрасти! — подхвърля Кери и се извръща леко към мен. Очите й са силно гримирани, а на врата й виси диамантен кръст, който не съм виждала никога преди. При всяка поредна среща с Кери тя е с някое ново бижу, все по-скъпо и по-скъпо.

— Радвам се да те видя, Ема! Много рядко идваш насам — бодва ме братовчедка ми, но веднага добавя: — Липсваш ни. Нали, леличко Рейчъл?

— Определено ни липсваш — казва мама и ме притиска силно до гърдите си.

— Дай да ти окача палтото — предлага Кери, докато пъха в хладилника бутилката шампанско, която съм донесла. — Да ти сипя ли чаша вино?

Ето, всеки път ми говори така. Сякаш съм гостенка. Няма значение. Няма да се ядосвам и потискам от това! Ще помня, че сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота.

— Не се притеснявай — отговарям, като се старая да звуча мило, — сама ще се оправя.

Отварям шкафа над мивката, където открай време стоят чашите, но виждам пред себе си консерви с домати.

— Чашите са ей там — посочва Кери към другия край на кухнята. — Пренаредихме всички шкафове! Сега нещата са организирани много по-рационално и удобно.

— О, ясно. Благодаря. — Поемам чашата, която ми е напълнила, и отпивам глътка вино. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Няма с какво, струва ми се… — отговаря Кери, като оглежда критично кухнята. — Всичко е почти напълно готово. И тогава попитах Илейн — обръща се тя към мама, продължавайки разговора, който явно бях прекъснала с появата си — откъде си е купила обувките. И тя каза, че от „Марк енд Спенсър“! Не можах да повярвам на ушите си!

— Коя е Илейн? — попитах, за да се включа в разговора им.

— Не я познаваш, тя е от клуба ни по голф — подхвърля ми небрежно Кери.

Навремето мама не играеше голф. Когато обаче се преместиха в Хемшир, двете с Кери се записаха заедно в клуба. И сега непрекъснато слушам за мачове по голф, за вечери в клуба по голф и за безкрайни купони с приятели от клуба по голф.

Веднъж отидох с тях, за да видя за какво става дума. Първо се оказа, че имат някакви глупави правила за това как трябва да си облечен, които аз не знаех естествено, и един старчок само дето не получи удар, като ме видя да се появявам в дънки. Така че трябваше да ми намерят пола и чифт от онези грозни обувки със спайкове. После, когато най-сетне излязохме на игрището, аз не можех да уцеля топката. Не че не я нацелвах добре, ами съвсем буквално не бях в състояние да осъществя контакт между стика и топката. Накрая те се спогледаха и ми казаха да ида да ги чакам в салона на клуба.

— Извинявай, Ема, само да взема… — Кери протяга ръка над рамото ми и изважда от шкафа зад гърба ми чиния за сервиране.

— Извинявай — казвам и се дръпвам встрани. — Наистина ли няма какво да помогна, мамо?

— Можеш да нахраниш Сами — казва тя и ми подава пликче с храна за златни рибки. На лицето й се изписва тревога. — Да ти призная, доста съм притеснена за Сами.

— О! — отронвам и усещам пристъп на паника. — Ъъъ… защо?

— Ами откакто сме се върнали, той някак не прилича на себе си — пояснява мама и надниква към рибката в аквариума. — На теб как ти се струва? Нормално ли ти изглежда?

Надниквам и аз в аквариума, като си лепвам замислен израз на лицето и се преструвам, че се вглеждам в чертите на Сами.

О, Боже! Нито за миг не съм и предполагала, че тя ще забележи. Положих всички усилия да намеря златна рибка, която да изглежда досущ като Сами. В смисъл… да е оранжева, да има две перки, да плува насам-натам… Че какво им е различното, за Бога?!

— Вероятно е малко нещо депресиран — отбелязвам най-сетне. — Ще му мине.

Започвам да се моля мислено: Моля те, Боже, дано не го занесе на ветеринар или нещо подобно. Като купувах тази рибка, с която да заместя Сами, дори не проверих дали е от същия пол като него. Пък и изобщо не знам дали златните рибки са двуполови същества или какво?

— Нещо друго за помагане? — питам, като ръся щедро храна в аквариума и се старая да скрия с нея така наречения Сами от погледа на майка ми.

— Двете с леличка Рейчъл почти приключваме — подхвърля Кери мило.

— Защо не идеш да кажеш „добър ден“ на татко си? — предлага мама, като оцежда граха от водата, в която е врял. — Обядът ще е готов след десетина минути.


Баща ми и Нев седят в хола пред телевизора и гледат мач по крикет. Посивялата брада на татко е както винаги идеално оформена. Държи в ръката си също толкова сребриста халба с бира, от която периодично отпива. Неотдавна мама редекорира стаята, но на стената пак висят всички купи по плуване, спечелени от Кери. Мама редовно ги лъска до блясък, всяка седмица.

До тях са и моите две розетки за изразително четене. Тях тя само ги бръсва с четката за прах — поне така си мисля.

— Здрасти, тате — казвам, като го целувам по бузата.

— Ема! — плясва се татко по челото с присмехулна изненада. - Успя да пристигнеш жива и здрава! Този път нямаше объркани посоки, а? Нито разглеждане на исторически забележителности?

— Не и в ден като днешния! — успявам да се позасмея, сякаш това е някаква шега.

Намекът е за онзи път, когато — скоро след като родителите ми се бяха преместили в тази къща — на идване се качих на погрешен влак и се озовах в Солсбъри. Оттогава татко все ме подкача за това.